Преглед на стопанската политика ISSN 1313 - 0544

Когато бизнесът се среща с инертността на държавата

Автор: ИПИ / 06.08.2021
Оцени тази статия:

Законът за туризма прилича на учебник, време е за саморегулация на дейностите в туризма

През 2021 г. ИПИ започна инициатива, която да представи отражението на популистки политики и регулации в ежедневието на хората и работата на компаниите. Първите единадесет истории можете за видите тук. Сега продължаваме с нови истории, които са подготвени с подкрепата на Фондация за свободата „Фридрих Науман”.

Интервюто и репортажът са направени от Красимир Цигуларов.

 

В последната година загубих много колеги. Не, не в този общоприет смисъл. Просто останаха без доходи за дълго време и си намериха друга работа, която сега не могат да напуснат. Дали някога ще се върнат - кой знае. Може би през идната година нещата ще се подобрят.

Откакто започна историята с ковида, асоциацията непрекъснато работи с Министерството на туризма. Нашите членове останаха без работа. Сега има раздвижване, но на не повече от една трета от преди - колкото да си припомним какво сме правили. А държавата печели добре от чуждите туристи. Идват хора от целия свят и си оставят тук парите. Но за да работи тази машина, трябва да имаш и добри професионалисти. Ние по принцип сме зле с услугите, но като екскурзоводи и като планински водачи сме добре. Имаш личен контакт с клиента. Ако ги няма професионалистите, всичко свършва. А става дума за средна продължителност на престоя около 10 дни, това са скъпи пътувания. Десетина дни излизат до 2000 евро на човек, да не сравняваме с морските хотели.

Това казва Момчил Дамянов. От четвърт век той е планински водач, част е от управителния съвет на сдружение „Планини и хора – асоциация на планинските водачи в България“ и преподавател в нейния учебен център. Този център издава професионалните сертификати на водачите, които след това се потвърждават с изпит и пред Министерството на туризма.

С него разговаряме край най-новия обект, който разработва - така наречения Алеков камък, малко над Драгалевци. Място, лесно за достигане, и използвано от години - за пикник и за най-достъпната гледка към града. Сега са прокарани множество трасета за катерене, осигурени с клинове, за начинаещи и за по-напреднали, скалите са обезопасени. През уикенда там е истинско стълпотворение, идват и детски школи за катерене. Не минва и без парадокси - от управата на парка твърдят, че мястото не е за катерене, не било записано в плана. Не е в защитена зона, а и наблизо има изоставен стар санаториум, сега частна собственост, “стопанисван” от един пазач и куче. По пътеката към близкия водопад има и построен отпреди години заслон, който видимо понякога се посещава.

Защо Алеков камък, питам Момчил. “Защото зад нас са красивите Алекови водопади, най-близките до София, и най-достъпните за туристи. Не съм го измислил аз, името само си дойде”, казва той.

Планиските водачи и екскурзоводите бяха на практика забравени когато се обсъждаха мерки за подкрепа за бизнеса заради Ковид 19. Едва сега се предвиждат 3 милиона лева. Но те са за конкретни дейности и са свързани по-скоро с виртуалната реалност и за презентации онлайн.

Подкрепа няма. Но, за разлика от екскурзоводите, които бяха изоставени напълно, хората изведнъж откриха, че има планини в България. Открехнаха се за еднодневни, двудневни, тридневни турове. Хора, които никога не са ходили в планината. Някои от тях се сещат, че трябва да го направят с водач. И тук имаме работа - да наситим обществото с информация защо тази професия е важна и какво дава допълнително. По време на ограниченията около ковида планните бяха пълни - и то с хора, които са водени от водачи. В зимния период имаше истинска експлозия в търсене на услугата, казва Любомир Попйорданов, председател на асоциацията Планини и хора и основател на Българската асоциация за алтернативен туризъм. От около три десетилетия той представя България като място за алтернативен туризъм и е сред хората, които обучаваха и подкрепяха собствениците на истинските къщи за гости.

Екскурзоводите пострадаха повече от нас. Планинските водачи работят не само с чужденци. А ковидът отвори българския пазар. На шега - като затвориха моловете и ресторантите, стана модно да се ходи на планина. И повечето от тези хора искат да има някой с тях. Докато екскурзоводите работят основно с чужденци, когато тях ги няма и те нищо не правят. Помощи няма, не могат да се регистрират на трудовата борса. Те са фрилансъри, както и планинските водачи. Относно мярката 60 на 40, разсъждава Момчил Дамянов, то тя се отнася само за вписаните в регистрите екскурзоводи и планински водачи. 

Между сивото и черното

Все още има много хора, които водят, без да имат сертификат, без да са минали през каквито и да било обучения, казва Любомир Попйорданов. Просто защото са много добри планинари. Става дума за водене на туристи срещу заплащане. Говорим за сив сектор, буквално, допълва той.

Но, има и друг тип „нарушения“. Например, планински водачи, които изпълняват ролята на туроператори. Това в закона е забранено, носи се административно наказателна отговорност със сериозни глоби. Те не просто предлагат да бъдат водачи, а явно или прикрито осъществяват услуга, която включва организиране на транспорт, храна, настаняване. В Европейския съюз това не е забранено, но е забранено в българския закон. В него планинският водач може да ги води, това е услуга с граждански договор, но няма право да извършва резервации, да минават през него плащания за транспорт, например. В Европа е възможно, но при определени условия. Трябва да има гаранти за неговата услуга. В България такова изискване няма. Няма и гаранционен фонд. Затова и има водачи, които извършват тази дейност незаконно.

Сивият сектор е вероятно поне 50 процента, макар че много трудно може да се измери, казва Момчил Дамянов. Примерно колега започва да работи за дадена фирма. Три месеца той почти няма празен ден, но се оказва, че не е подписал никакъв договор. Аз за всяка група, която водя, получавам договор. Както и като преподавател към асоциацията. Но това, че някоя голяма фирма работи, не означава, че нещата са на светло. Или поне не винаги.

Момчил Дамянов: "При нас от години нещата са ясни, с водачите се сключват договори. Иначе единственият начин да те извадят на светло е някой да ти прати проверка. Имаше такъв случай с една фирма, която не работеше с водачи, макар да е в регистъра. Пратиха им проверка, за това нарушение глобата по закон е до 10 000 лева. Някак си за седмица успяха да сключат договори с водачи и не ги глобиха. Как стават тези неща, не знам."

За голяма част от сивия сектор никога няма и да разберем, продължава Момчил. Някакви хора се договарят с някого да ги води в планината, но няма договор, плащането не се отразява никъде, не можеш да го докажеш като стаж. И няма как да се пресече. Често става на приятелски начала. “Този сектор винаги ще съществува. Въпросът е при тези, които си правят реклама официално, всичко да е по правилата. Това е битката. Особено за осигуровките. На българския пазар често хората подскачат - защо е толкова скъпо. Когато всичко е редовно, приблизително половината от хонорара на водача са данъци и осигуровки. А държавата тотално е абдикирала. Няма контрол.”

Когато правили наредбата за работата на планинските водачи преди няколко години, от Министерството на туризма първо казали, че ще осъществяват контрол, но бързо се отдръпнали, нямали ресурс. Остава само Комисията за защита на потребителите. Но тя не може да се самосезира, трябва й сигнал. “Само че нашите места са високо в планината, а те не обичат да ходят там. Могат да влязат в офис и да се ровят из документите, но няма да отидат в планината да проверят този планински водач наистна ли е такъв, или просто е човек, решил да изкара някой лев”, казва Момчил.

Любомир Попйорданов: "Има и друго нарушение - водачи водят турове, които нямат право да водят по закон. Примерно водач първо ниво води туристи с алпийска екипировка. Така той въвежда туристите в опасност, а те не знаят, че са под заплаха.

Всичко това е свързано с базисната култура на пътуване в България, която в момента се създава. От една страна имаме потребители, които не знаят на какво имат право, не знаят как да предявят претенциите си ако имат проблеми. От друга страна имаме неспособност на държавата да упражни реален контрол. В много случаи потребителите, за да спестят пари, правят всичко на черно. Но когато плащаш без да имаш договор, не можеш да имаш никакви претенции. Потребителят не разбира необходимостта да го направи по друг начин, да провери дали този човек наистина е записан в туристическия регистър, дали има съответното ниво за услугата, която предлага. Изобщо потребителят е доста нехаен, няма изразена култура. А от другата страна имаме доставчици на услугата, които също си позволяват такива практики."

От регулация към саморегулация

Планинските водачи и екскурзоводите са две ключови професии за българския туризъм. Без тях той не може да се развива като качествена дестинация. Но все пак екскурзоводите са в едно поле, което е сравнително достъпно. Рисковете са различни от тези, които са в планината, смята Любомир Попйорданов.

Затова, а и заради сивотата в бранша, от асоциацията разбират сегашните строги регулации. Но при липса на контрол те просто са една записана норма, продължава той.

Всъщност вписването в националния туристически регистър е доста сложна процедура. Засега я има само в България и в нито една друга европейска държава. Кандидатът първо държи изпит за професионална квалификация, а след това изпит в Министерството на туризма за професионална правоспособност. В комисията за този изпит участват множество експерти, включително и от асоциацията. Той на практика е по-лек отколкото нашите изпити, казва Момчил Дамянов, но все пак е филтър срещу купените сертификати. “Ние се оказахме в ЕС по-католици от папата. Има европейско изискване тази професия да бъде регулирана. Тоест да има второ ниво на контрол, не само професионалната диплома. И ние го въведохме веднага. Няма друга страна с такава втора цедка. Там сдруженията са от дълги години, по-силни са и са се преборили да не им се бъркат министерствата. Гласува се доверие на професионалните сдружения, които издават, съвсем законно, дипломи. Но в България само ни казаха - това ще е така. Приехме го, защото, колкото и да е лесен изпита, оня с купената диплома няма голям шанс. Все пак комисията е от професионалисти и няма как да минеш, ако си много зле. Това донякъде помага да се регулира средата”.

Любомир Попйорданов: „Ако говорим за регулация, от която да се освободим, би трябвало да е тази. Но без изпита, при положение, че има професионални центрове, които издават дипломи без всякакво обучение, само срещу заплащане, не става. Ако допуснем тези хора с купените дипломи да излязат на пазара, това е същото като да насърчаваме хората да си купват шофьорски книжки. Опасността от такива практики е същата. На този човек му даваме възможност да води хора в планинска среда, а не по жълтите павета. И го поставяме до оня, който е държал изпити за 20 000 евро за пълен лиценз в Европа. Или курсове в нашето сдружение, които са 2400 лева. А някой си купува диплома за 700 лева. Ами нашият обучаем се е борил 9 месеца да завърши и не е сигурно, че ще завърши. Това е последна възможност да спрем някой неподходящ човек да излезе на пазара и да създава погрешни впечатления какво е тази професия.“

За още една промяна настояват от асоциацията. Готвят се законови промени и са предложили водачите да имат задължителна професионална застраховка, каквото е изискването в Европа. Защото от неговата дейност могат да произтекат много рискове за клиентите. Засега има само една оферта. Но пък човек може да направи професионална застраховка и в чужбина. Срещу не толкова голяма сума - около 100 евро, получава право и на хеликоптерно спасяване. Докато в България застраховката защитава само от рисковете за клиентите или от работодателя. При тази туристическа култура не можем да си позволим да облекчаваме прекалено регулациите, това ще изложи на опасност клиентите, твърди Любомир Попйорданов.

Но може да се направи много в посока на самоорганизирането и на саморегулирането.

Целият туристически закон трябва да бъде олекотен. Има нужда от делегация, къде трябва да се предоставят права на частните оператори и къде не. Сега държавата е създала един закон, в който е описано всичко. Все едно е учебник, а не закон. Законът трябва да регулира единствено най-важните обществени отношения. И да привлече на своя страна хората, които засяга - потребителите, доставчиците на услуги. Колкото по-голям е този закон, толкова повече той е неизпълним. Той е една празна норма, за която няма и капацитет от гледище на контрол, казва Любомир Попйорданов.

“Какво очакваме? Министърът да отиде на плажа и да види, че в Алепу е застроено. И ако не го види - няма да го опишем. Пък и да го опишем - става публично за ден и се замита новината, до следващия път. Ако това е капацитета за контрол...”

Законът за туризма включва и препратки и заемки от други закони. В същото време зад него не стои някаква централизирана структура за контрол. Възможностите на местната администрация са много съмнителни. В крайна сметка законът е просто една врата в полето, добавя той.

Десетилетната му практика сочи, че държавата не желае да има общност, в която да се обсъждат проблемите и да има дебат. Ако се даде право на частните субекти да решават нещата, те вероятно ще създадат и формата в който хората ще бъдат въвлечени в решаването на техните проблеми. Ще решат от каква реклама имат нужда, от какви пътища. Сега всичко е централизирано. Дори в Гърция има добри примери какво трябва и какво не трябва да регулираме. Изключитено изчерпателните закони не са най-доброто нещо.

Време за самоуправление

Дошъл е момента за саморегулация на дейностите в туризма, продължава Любомир Попйорданов. В крайна сметка най-важният фактор е потребителят, клиентът. Българите тръгнаха по света и вече знаят какво да искат и какво да очакват. Има много къщи и хотели, които се закриха или предстои да бъдат закрити. Тоест има възможност пазарът да стигне до саморегулация и да се самоотсее.

Държавата очевидно няма капацитета да се занимава с всичко това. Къщите за гости например са прехвърлени към общините. В много от тях продължава да няма съвети по туризъм. Много общини не могат да изградят капацитет за категоризация. Това е традиционен административен проблем. Би трябвало да се направят някакви обединения, примерно на областно ниво. Не е работа на кметовете, но на тях им е хвърлено. Тази тема е важна и за хижите, защото в момента формално повечето са на БТС. А той иска сам да си ги категоризира, да се самоконтролира, което също е абсурдно.

“Неминуемо трябва да вървим към процес в който обществото, потребителите, са много повече въвлечени в категоризацията, все едно дали са хижи, къщи за гости, хотели. Но реално да са въвлечени. И тогава може би ще имаме по-малко разрешения за строеж, за апартаменти по морето. Хората в съответните териториални единици по-лесно ще стигнат до разбирането от колко още хотели, къщи за гости имат нужда и от колко нямат нужда. Така обществото ще казва на местните администрации дали може да продължават да разписват всякакви разрешения за строеж за които няма никакъв пазарен смисъл и които само натискат цените на услугите надолу и създават излишна конкуренция, от която приходите в местния бюджет няма да се увеличат”.

Да се даде възможност на бизнеса да се организира и да се саморегулира - това не е нова рецепта. В много от страните в ЕС именно професионалните сдружения и сдружения на собствениците определят стандартите и качеството на услугите, които предлагат. И операторите, и собствениците имат интерес да се включат в тях, те им дават и признание, и легитимност. Защото потребителите имат очаквания за определен тип услуга, а не за услуга с неочакван край.