Бюлетин за ниски данъци ISSN 1313 - 0544

Кое е справедливото данъчно бреме?

Автор: Методи Лазаров / 02.08.2007
Оцени тази статия:

Отговорът на един такъв дебат е труден, защото подлежи на множество различни гледни точки и е съпътстван от морални теории, които исторически са били обуславяни от модерните за епохата философски течения.

В древна Гърция добър и почитан управител бил този, който намалявал данъците и съответно вмешателството в свободата на отделния човек, защото данъчното облагане и държавната намеса е налог върху частната собственост – неприемлив, защото колкото по-високо е то, толкова повече биваш принизяван до позицията на безправен роб.

Културната окраска на данъка в българската ранна история е свързан с първата митница, построена от хан Крум, където в продължение на половин век е бил плащан данък на българската държава от византийските владетели. Така данъкът от символ на степента на свобода се видоизменя до признание на военно върховенство.

Феодализмът в Европа в средните векове пък оприличава данъка на гарантирана закрила и принадлежност на по-нисшите класови брънки към по-висшите. Модерността налага разбирането, че плащаният данък дава право на глас в управлението на страната и аристократичният монопол над данъците като бич над обществото донякъде се разбива.

Стигаме до днешно време, когато преразпределението на данъци през бюджета в различните страни може да се различава с десетки проценти от БВП от офшорните зони до скандинавските страни.

Нивото на справедливото данъчно бреме не може да бъде изразено количествено. Това е етичен проблем, който се люшка между популистко социални и икономически рационални идеи. Така както не може да бъде определена справедлива цена на даден продукт според различните морални устои, практиката показва, че пазарните цени са алтернативата, която успешно завърта колелата на икономиката. Правителството трепери около Коледа за цената на елхичките, 14-ти февруари за тези на бонбоните и женското белъо, 8-ми март за цветята, 1-ви юни за детските играчки, защото поради засиленето търсене пазарната цена вероятно превишава многократно справедливата такава. На практика, справедливостта според класическото й значение се обезмисля в обмена на стоки и услуги. Една цена е справедлива, когато даден продукт се предлага на възможно най-ниската цена на пазара при най-високо качество, тоест при конкуренция, прозрачност при уреждане на взаимоотношения над частна собственост и стабилни парични носители. Но възможно ли е да имаме пазарно данъчно бреме, което е справедливо?

По-скоро да. То обаче ще задължи държавата да се ограничи до така наречените основни функции, които най-общо се ознаменуват от икономическата теория като нужните усилия и закони, които защитават частната собственост да не бъде нарушена неправомерно от агресори, и осигуряването на стоки и услуги, които иначе пазарът не успява да предложи по редица причини. Тъй като българското (както и много други по света) правителство е разпростряло функциите си до различни странични дейности, данъчното бреме е по-високо от справедливото, което би изисквало по-малко средства от данъкоплатците. Всъщност това би означавало и справедливо, и пазарно данъчно бреме – оптимални нива на данъците, които позволяват на държавата да изпълнява именно тези си свои ограничени функции на осигуряване на конкурентна среда в пазарна икономика.

Според икономическата теория правителствените разходи за основните функции могат да повишат икономическия растеж, но също така държавната намеса извън тази област на действие упражнява негативно влияние върху икономиката. Според изследване на Институтът Кейто[1], причините за това са четири:

  • Високото данъчно бреме, което е нужно, за да се финансират допълнителните държавни разходи, налага загуба на продукт за икономиката, тъй като ползите бързо се изчерпват и пропорционално носят по-малко приходи и удовлетворение отколкото по-високия разполагаем доход и съответно по-високата мотивация за иновативност и продуктивност на данъкоплатците.
  • Колкото повече правителството расте, толкова неговата продуктивност пада. Например, осигуряването на прозрачна правораздаваща система и стабилна такава за военна защита от чужди агресори донасят страхотни ползи за участниците в пазарната икономика. Когато правителството расте в области като национална инфраструктура и образование, ползите може да са спорни, но все пак примамливи. Когато обаче правителството грубо се намесва на пазара под вида на държавни компании или излишни правила на пазара за труда, тогава ползите са отрицателни, а икономическият растеж забавен.
  • Степента на държавно проникване в икономическия живот пропорционално възпрепятства предприемаческия дух. Пазарът предоставя информация, мотивация и възможности на предприемачите да комбинират своите усилия в изграждането на все по-добри продукти – условия, от които държавата не успява да се възползва толкова добре или бързо.
  • Прекалената заетост на държавата с преразпределянето на доходи и регулационен механизъм стимулира данъкоплатците да търсят начини да се домогнат до правителствени средства, отколкото чрез обмена на стоки и услуги в частния сектор. Така икономическият растеж се забавя, защото се отнемат ресурси на икономиката, за да се пренасочват към непродуктивни занимания.

Емпиричните резултати на това изследване показват, че 10%-но намаление в държавните разходи, измерено в стойността на БВП, довежда до 1% по-висок икономически растеж за страната. Разбира се, това намаление трябва да бъде в разумните граници – най-ниското ниво на разходи, което осигурява коректното изпълнение на основните функции на държавата.

Намалението на данъчното бреме е справедливо, не само защото донася по-висок икономически растеж и съответно повече доходи на гражданите, но защото отнема от държавата средства за разхищение. Вместо да подпомага акумулирането на богатство в икономиката, българското правителство си упражнява старата теория, че богатството единствено се преразпределя, а не се създава.

Справедливост ли? Не - социална политика.

 

 



[1] The Scope of Government and the Wealth of Nations, James Gwartney, Randall Holcombe, and Robert Lawson, Cato Journal, Vol. 18, No. 2