Преглед на стопанската политика ISSN 1313 - 0544

Kапитализмът процъфтява сред обикновените индийци

Автор: Барун Митра / 09.01.2007
Оцени тази статия:

Индия, една от най-бързо развиващите се икономики днес - има среден годишен растеж от 6%. Потенциалът й да се превърне в икономически гигант вече е признат, както и излизането й на арената на информационните технологии. Протичащият в момента дебат за аутсорсинга само акцентира върху огромния човешки капитал, който Индия притежава и способността му да се конкурира с най-добрите в света. Изминали сме дълъг път.

И все пак, има още да бъде извървяно. Индия остава бедна страна, с около US $550 доход на глава от населението (около US $ 3100 в паритет на покупателната способност). В същото време обаче тя е има голям потенциал, който се подхранва от истинските звезди на индийската икономика – обикновените индийци, които са издържали тежката ръка на правителството, което се опитва да контролира почти всички аспекти на икономическа активност от 50-те години на XX в. досега.

Находчивостта, предприемаческият дух и изобретателността помагат на повечето индийци, и особено на тези на дъното на социално-икономическата стълбица, да се справят с ограничаващите икономически политики. Това, че Индия е плуралистична демокрация всъщност й е помогнало да смекчи някои от тези икономически политики, позволявайки на хората да заобиколят рестриктивните норми.

Плуралистичната демокрация се допълва от свободна преса. Въпреки идеологическата разпаленост на интелигенцията и реториката на политическата класа, има граница, отвъд която правителството не може да налага твърде строги икономически правила. Там, където действително се изготвят подобни закони, има граница, отвъд която правоохранителните органи не могат да ги приведат в действие.

Така е било винаги. Докато управляващата партия възприе доктрината на „социалистически модел на развитие” в средата на 50-те години на XX в. и се опитваше да въведе 5-годишните планове в съветски стил, голяма част от индийската икономика всъщност продължи да функционира извън обсега на законите. Днес, 15 години след икономическата либерализация експертите установяват, че 30 - 40% от индийската икономика продължава да е в неформалния сектор. Тази неформална икономика отразява истинският икономически потенциал на Индия.

ВЪРТЯЩИ СЕ КОЛЕЛА

Ако светът е впечатлен от успеха на Индия в аутсорсинга, то той ще бъде удивен от невероятните далечини, до които са достигнали предприемачите в Индия, за да избегнат гнетящите държавни регулации в производствения сектор.

Почти век след като Хенри Форд разкри икономическата мощ на поточната линия, обикновените индийци-предприемачи доказват, че техните ръчно направени автомобили могат и действително побеждават конкуренцията на по-модерните си събратя в провинциална Индия.

През 30-те години на XX в. Индия стана една от първите страни от развиващия се свят, произвеждаща автомобили. Въпреки това, от 50-те години на XX в. насам политическите идеолози в Индия гледат на автомобила като на луксозна стока, а автомобилният сектор е подложен на тежък лицензионен режим, строг контрол и наказателни данъци. Митата върху вносните превозни средства, дори втора употреба, продължават да действат забранително. Всъщност, последната незаконна схема, която се прилага в автомобилния сектор в Индия, е вносът на луксозни коли, предназначени уж за туристически таксита, които се облагат със значително по-ниски мита, а в действителност - предназначени за богатите и разполагащи с власт.

През последните две десетилетия автомобилният сектор претърпя постепенна дерегулация, и в момента в Индия оперират десетина международни производители на коли. В страна с население над 1 млрд., годишните продажби на автомобили са около 900 хиляди бройки, около 3/4 от тях са от класа на малките автомобили. От 65-те милиона превозни средства в Индия, 2/3 са на две колела; останалите включват коли, автобуси и камиони.

В Индия разпространението на превозните средства е едно от най-ниските в света. Повечето индийци все още не могат да си позволят автомобил. Освен това общественият транспорт е доминиран от държавни корпорации, работещи на загуба, които са допълнително бреме за данъкоплатците. В резултат на тези условия има огромно и в голяма степен незадоволено търсене на средства за транспорт, особено в селските райони.

Над 1/3 от индийските домакинства не притежават каквото и да е средство за транспорт. Над 43% от хората имат само велосипед. Впрегатните животни продължават да играят важна роля в транспортния сектор. Пропастта между волската каруца и официалния транспортен сектор се запълва от един уникален вид селски механици. Овладели занаята да поддържат и поправят различни земеделски машини през последните три десетилетия, тези механици сега са в състояние да сглобят моторизиран мини-камион за около две седмици. Те работят в малки работилнички и могат да сглобят цяла кола дори под дърво до пътя. В много райони на Северна Индия тези собственоръчно направени превозни средства се наричат „jugaad”, жаргонен израз, означаващ „еднодневка”.

Процъфтяващият пазар за авто-части в Делхи основно предлага употребявани части като скоростни кутии, радиатори, колела, и волани. Механиците започват от селскостопански дизелов двигател с 8-12 конски сили от вида, обикновено използван да задвижва водна помпа или друга земеделска техника. След това се заварява шасито, поставя се двигателят и се свързва скоростната кутия, която ще задвижва задните колела. С една обикновена пейка използвана като седалка, превозното средство е готово да забръмчи по пътя с 20 км/ч., возейки около 25 души. За да се пести гориво, електрическите фарове и клаксонът обикновено се премахват. Това превозно средство струва от 1 000 до 2 000 щатски долара. Сравнете това с цената на обикновена малка кола (800 кубични см.), едва 4-местна, която струва около 5 000 щатски долара.

В провинцията, тези нестандартни превозни средства лесно отстояват позицията си между колите, теглени от волове и камили от една страна, и обикновените коли и камиони, от друга. Отговарящи на нуждите на малките градове и села от превоз на къси разстояния в радиус от около 50 км., тези превозни средства карат децата на училище, превозват продукцията или фермерите и местните търговци до близките пазари, или возят крави до местните ветеринарни лекари.

А сега един фермер, превърнал се в изобретател, е проектирал удостоен с награда малък и евтин трактор, който е съвсем подходящ за малките земеделски площи, които типичният индийски фермер обработва. Той се е опитвал да го патентова и би искал да изпрати превозното средство на стандартните пътни тестове, за да може да го произвежда за продажба. За съжаление, той не може да събере средствата, необходими, за да бъдат проведени тестовете, които биха стрували доста повече от двете хиляди щатски долара, които той е похарчил за сглобяването на един от своите прототипи.

Нито едно от тези превозни средства в момента не отговаря на изискванията за регистрация, и според закона нито едно от тях няма право да се движи по пътната мрежа. Въпреки това, придържайки се към установената практика в Индия, правоохранителните органи си затварят очите, тъй като икономическата и политическата цена, която правителството трябва да плати за спирането на тези превозни средства е твърде висока.

ВИРТУАЛЕН ХАРДУЕР

Революцията в производството в Индия се простира много над ниско-технологичното изработване на превозни средства в домашни условия. Индия прави революция и в информационните технологии – тази революция може би не би била възможна без техниците от официалния сектор, сглобяващи компютри.

Секторът на информационните технологии в Индия е един от най-бързо растящите в света. Според една оценка докато приходите от IT-услуги в световен мащаб са нараснали с по-малко от 2% за периода 2000 – 2003 г., секторът на IT-услугите в Индия отбелязва растеж на приходите от 22% - темп, сравним с този на сектора на електрониката в Хонг Конг през 70-те години на XX в. Над 80% от индийските IT-услуги се извършват за чуждестранни клиенти.

Въпреки това, този сектор има нестабилни основи. Официалният брой продадени персонални компютри в страната през 1997 г. едва надхвърля 500 000; днес този брой е 3.2 млн. Темпът на навлизане на персоналните компютри се е увеличил десетократно за периода 1997 – 2005 г., но днес все още на 1 000 души се падат 12 компютъра. Интернет абонаментите са само 6.6 млн, въпреки че общият брой на потребителите на интернет е над 52 млн.

Тези данни трябва да бъдат разглеждани в контекста на индийската реалност. Както и в автомобилния сектор, успехът на Индия в информационните технологии се реализира в голяма степен въпреки опитите на правителството да го възпрепятстват. Според обичайната практика, през 80-те години на XX в. митата върху персоналните компютри бяха вдигнати от 300% на 400%, задушавайки по този начин растежа на хардуерната промишленост.

Хората, сглобяващи неофициално компютри са: умели техници, които поддържат и поправят малкото на брой, но много ценни персонални компютри в страната. До края на 80-те години на XX в., имаше цяла армия от техници, сглобяващи евтини компютри за много голям брой потребители. Увеличеното търсене естествено доведе до появата на огромна мрежа от търговци, които внасят контрабандно компоненти в страната, като по този начин избягват митата. В най-големите индийски градове се обособяват отделни пазари, специализирани в предлагането на вносни компоненти, необходими за сглобяването на персоналните компютри.

Дори днес 60-70% от персоналните компютри се произвеждат от този „сив” сектор. Един сглобен персонален компютър по принцип се продава с 25% по-евтино от марковия му еквивалент. Днес, когато митото върху вноса на персоналните компютри е паднало до нула, а скритата данъчна тежест върху марковите компютри е паднала до 10-15%, неформалният сектор успява да запази позицията си.

Техниците от конкурентния неформален сектор са се погрижили хората, които си купуват персонален компютър за пръв път, неизменно да предпочетат сглобен на място компютър. Най-голямото предимство на техниците от неформалния сектор е гъвкавостта – те могат да сглобят компютър, който да отговаря на нуждите и финансовите възможности на клиента. За почти всеки основен компонент те предлагат различни варианти, балансиращи качество и цена. И, разбира се, те предлагат възможност за поправка на място.

Компанията Hewlett Packard (HP) е най-големият доставчик на маркови персонални компютри в Индия днес, с 12% пазарен дял. Ръководителите на компании като Hewlett Packard признават, че неформалният сектор е изиграл важна роля за разширяването на пазара. Запознавайки своите клиенти с персоналните компютри, техниците от неформалния сектор са проправили път за тези клиенти, които следващият път ще си купят марков компютър.

Въпреки това, както беше отбелязано, правителствените политики са като цяло враждебни към развитието на информационните технологии в Индия. Сабир Бхатиа, предприемач от Силиконовата долина и съосновател на Hotmail казва:

При моите пътувания по света често ми задават въпроса: „Можеше ли да създадете Hotmail в Индия?”. И моят отговор неизменно е „Не!”. Ако се бях опитал да създам Hotmail в Индия, някой щеше да дойде при мен, твърдейки, че отнемам приходите на компаниите, предлагащи телефонни услуги и факс.

ЕНЕРГИЯТА Е В ХОРАТА

Основните затруднения пред икономическия растеж на Индия са в инфраструктурата, където има очевидни провали при пътищата, пристанищата, електрическата мрежа и т.н. Има също крещяща нужда да се подобри социалната инфраструктура, например образованието в провинцията и здравните заведения.

Потреблението на електричество на глава от населението в Индия е 1/20 от потреблението на електричество на глава от населението в САЩ. Повече от половината от близо 200-те милиона домакинства в Индия нямат ток. Около 70% разчитат на традиционни горива, които сами си набавят, като дърва за горене, кравешки тор и други селскостопански отпадъци, за да приготвят храната си. Повечето индийци са свикнали с честите спирания на тока, за няколко часа на ден или за няколко последователни дни.

Електричеството все още се смята за естествен монопол в Индия. По-голямата част от производството и разпространението на електричество се контролира от държавни компании. Както обикновено, вместо да гледат на растящото търсене като на потенциална бизнес възможност, компаниите, предлагащи тези услуги, са по-скоро склонни да обвиняват потребителите заради техния незадоволим апетит. И тук индийските предприемачи, в частност тези от неформалния сектор, са се намесили, за да отговорят на търсенето.

В Делхи частни предприемачи обезпечават нуждата от електричество на потребителите. Mного домакинства, съседски общности и цели квартали от по-заможните социални слоеве в Индия са монтирали резервни генератори на електричество, които да осигуряват енергия, когато има повреда в комуналните услуги.

Официално, частно генерираното електричество е 18%, но в тях се включват само инсталациите с мощност над 1 мегават. Ако всички домакински, търговски и малки индустриални инсталации, които имат свое собствено резервно захранване също се включат в сметката, то частно генерираното електричество ще осигурява между 1/4 и 1/3 от цялата мощност в страната – отново, въпреки всички мерки срещу това генериране на ток и данъците върху монтирането и генерирането на частни мощности.

Още по-интересна е локалната паралелна мрежа, която се изгражда в много индийски градове. Собственици на магазини са започнали търговия покрай пътищата и, без разрешение от гражданската администрация, си сътрудничат, за да монтират керосинови или дизелови генератори, който да осигуряват осветление през вечерните пазарни часове. Обикновено един предприемач доставя ток на 50 до 100 магазини или продавачи в един квартал или на нерегламентиран пазар. Таксата обикновено се определя от броя на електрическите крушки, които се свързват за определен брой часове всяка вечер. Тъй като цената на електричеството е много по-висока, отколкото ако беше достъпно от електрическата мрежа, продавачите имат възможност да преценят дали ползите от привличането на клиенти през пиковите пазарни часове надхвърлят високите цени на тока.

При по-заможните индийци ситуацията е доста сложна. Наскоро, например, правителството обяви за незаконен цял богаташки квартал в Делхи. В този квартал живеят някои от най-богатите и могъщи хора в Делхи. В резултат на това, въпреки статуса му на нелегален, не бе разрушена нито една къща. Правителството обаче не се грижи за благоустройството, като например електричество. В резултат на това всяка къща в квартала има монтиран генератор. С времето са се появили и доставчици, които са монтирали по-големи генератори, захранващи цели блокове. По принцип цената на електричеството в този район е около четири пъти по-висока от цената на предлаганата от държавните компании услуга.

Такива примери, отнасящи се както до висшите, така и намиращите се на дъното социално-икономически обществени слоеве, съдържат две поуки: (1) потребителите са готови да плащат за надеждно електричество, и (2) ако им се даде възможност, предприемачите могат да развенчаят мита за естествения монопол, дори в традиционни сектори като електричеството.

Може би най-добрият пример за частно предприемачество в изграждането на мрежи е кабелната телевизия. От началото на 90-те години на XX в. кабелната телевизия в Индия е доминирана от независими частни предприемачи в почти всички градски райони. За 10 години те са свързали 30 милиона градски домакинства – много повече отколкото държавните телефонни компании са успели да свържат през последните 50 години. Всъщност Индия днес е уникална с факта, че е може би единствената страна в света, където повече домове имат кабелна телевизия, отколкото телефони.

Тези неофициални инфраструктурни услуги не се ограничават до електричеството или кабелната телевизия. Рециклирането на градските отпадъци е в голяма степен в ръцете на един милион души, които си осигуряват прехраната събирайки и разпределяйки отпадъците. На практика нищо, което може да бъде рециклирано или използвано повторно, не се подминава. Дори в случая с водоснабдяването има доказателства за съществуването на процъфтяващ и разнообразен пазар в индийските градове и в провинцията. Разбира се, всичко това се извършва тихо и кротко извън обсега на закона.

МАСОВО ОБРАЗОВАНИЕ

Ролята на неформалния сектор в предоставянето на основно равнище на образование е може би най-малко познатото явление в Индия. От средата на XX в. образованието действително се е превърнало в свещена крава; ролята на държавата в предоставянето на начално, основно и средно образование никога не е била поставяна под въпрос. В Делхи, например, за да бъде основано училище, признато от държавата, са необходими почти 40 разрешителни, за да се докаже на властите, че образованието, което се предлага, отговаря на най-високите стандарти.

Държавното образование обаче, особено в началната степен, далеч не буди доверие. Почти 60 години след като Индия е извоювала своята независимост от Великобритания, равнището на грамотност едва надвишава 60%. Броят неграмотни индийци днес надвишава броя на цялото население на страната през 1950 г. Парадоксът е още по-голям, ако се отчете факта, че докато някои индийци откриват нови ниши в информационната епоха, много други не могат да пишат, да четат и да смятат.

Самата дефиниция на грамотност е претърпяла някои промени. Смята се за достатъчно някой да може да се подпише, за да бъде определен като практически грамотен. Административният апарат и бюджетът на образователната система са се увеличили; броят на децата обхванати от началното образование е достигнал 95%; в същото време броят на децата отпадащи от официалната образователна система остава висок. Вероятността от отпадане се увеличава с преминаването на детето е по-горни класове.

Както може да се очаква, предприемачите са широко навлезли и в образованието. Индия винаги е имала едни от най-добрите частни училища в света, но това, на което не е било обръщано внимание, е мащабът на образователните услуги, предоставяни от неформалния сектор. Според някои оценки, около 50% от най-бедните деца в градските райони на Индия посещават частни училища в кварталите си, някои от които се управляват от благотворителни организации, а повечето – от местни предприемачи.

Опитът на Индия води до заключението, че много от най-бедните семейства не само ценят образованието, но също така са готови да заплащат за тази услуга. И те имат основание: независими проучвания показват, че учениците от тези неофициални частни училища обикновено се справят по-добре от тези в държавните училища. 4

Държавното обучение е на практика безплатно в Индия. Правителството осигурява учебниците, често и ученическата униформа и едно хранене дневно като част от усилията да се стимулират родителите да пращат децата си на училище. От друга страна, многобройни проучвания изтъкват сериозните проблеми на държавното образование в Индия. Липсата на техника, липса на отчетност, отсъствията от работа на учителите и бягствата от училище са само част от проблема.

По тази причина дори когато държавното училище се намира наблизо и е безплатно, много бедни родители предпочитат да плащат около 1-2 щатски долара месечно и да изпратят децата си в неофициални частни училища в своя квартал.

Тези училища обикновено се управляват от семейства от общността. Те имат от 50 до 100 ученици – често ученици от различни класове, обучавани заедно от един учител – и често са разположени в две или три стаи на къща, която е собственост на директора. Случва се да наемат местни момчета и момичета, които са завършили средно образование или дори колеж, като допълнителни учители. В повечето случаи тези училища работят в условията на голяма конкуренция с други образователни предприемачи в околността, така че има някаква отчетност.

ВСИЧКО, КОЕТО БЛЕСТИ?

Светът смята индийската любов към златото за озадачаваща. Бедна страна с очевиден недостиг на капитал, Индия е най-големият потребител на злато в света. По настоящите пазарни цени, златото представлява 10-15% от бюджета на едно индийско домакинство. Следователно, докато БВП на Индия е около 1/20 от БВП на САЩ, потреблението на злато в Индия е 1.5 пъти по-голямо от това в САЩ. На Индия се падат огромните 18% от годишното търсене на злато в целия свят. В същото време делът на Индия в световния номинален БВП е едва 1.6%.

Според някои оценки, индийците притежават над 15 000 тона злато, по-голямата част от които са частна собственост. Общата стойност на това злато представлява приблизително 1/3 от БВП на Индия, което е около 750 млрд. щатски долара. Любопитен факт е, че този огромен частен актив е натрупан въпреки редица опити на правителството да убеди хората, чрез редица предложения за възнаграждение или чрез заплахи, да се откажат от своето злато.

Само през миналата година търсенето на злато в Индия се увеличи с над 17% и достигна до близо 643 тона. Някои анализатори смятат, че това увеличение на търсенето идва от инвеститори в други активи, като недвижима собственост и акции, който осчетоводяват своите печалби и се пренасочват към златото. Установено е, че около 15% от златото са предназначени за инвестиции, а останалата част се използва за изработването на бижута и монети.

Този интерес към златото не е нещо ново. През 60-те години на XX в., които бяха трудни от икономическа гледна точка, правителството издава изключително строгия Закон за контрола върху златото, като опит да разубеди хората да натрупват непродуктивни активи. Вносът на злато е забранен, а разликата във вътрешните и международните цени на златото се увеличава. Не е изненада, че между 60-те и 80-те години индийците превръщат контрабандата на злато в цяло изкуство. Контрабандата става тема на безброй много филми от Боливуд, показващи екзотичните начини, по който жълтият метал се внася в страната. През 80-те години 150 - 200 тона злато годишно се внасят контрабандно в Индия.

Забраната върху вноса създава широка мрежа от контрабандисти и нелегални търговци, и така ограниченията върху притежанието на злато превръщат на практика всяко индийско домакинство в нарушител на закона, а това широко разпространено престъпване на неприложимите на практика закони води до корупция в правоохранителните органи. За щастие търговията със злато и широк набор от други стоки е значително либерализирана през 90-те години. Може само да се предполага какви катастрофални ефекти биха имали тези връзки между престъпниците и корумпираните държавни служители в днешния свят, в който терористите биха могли да се възползват от съществуващите криминални мрежи.

И все пак, въпреки дерегулацията и либерализацията на търговията, 40 - 50 тона злато годишно продължават да се внасят контрабандно в Индия. Една последица от незадоволимото търсене на злато в Индия е превръщането на бижутерството в широко разпространен занаят. Уменията на индийските занаятчии успяват да привлекат вниманието на света. През 2003 г. вносът на злато е 21% от целия внос на Индия, без петролните продукти, а бижутата представляват 18% от целия износ на стоки.

Имайки предвид, че алтернативните разходи на инвестицията в непродуктивен актив като златото може да са огромни, защо тогава средното индийско домакинство не замени поне част от притежанията си в злато във финансови авоари е резонен въпрос? Отговорът е, че златото осигурява базова икономическа сигурност дори на бедните. Две трети от търсенето идва от селските райони на Индия, където достъпът до официалния банков сектор е значително ограничен.

Освен това, златото е привлекателен актив пред лицето на инфлацията, която често е била много по-висока от възвращаемостта на всички финансови активи. За бедният индиец, който няма достъп до банковата система, бързата ликвидност на златото, която се осигурява от бижутерите и заложните къщи в малките градове, го е направила високо ценен актив. С други думи, златото често замества финансовите услуги, например спестявания и заеми, или други инвестиции, които са трудно достъпни.

ПАРИЧНИ ТРАНСФЕРИ

Когато хората срещат пречки на пътя си, те обикновено намират начин да ги заобиколят или да ограничат въздействието им.

Търсенето на злато в Индия се сблъска с една от най-ограничителните бариери в световен мащаб: контрол над валутния пазар, който има за цел да спре изтичането на капитали. Огромният апетит за злато в Индия обаче се нуждаеше от валутен пазар. За да се внася злато, трябваше да се изнасят пари. По тази причина, въпреки ограниченията, индийската икономика продължи да се характеризира с изтичане на капитали чак до началото на 90-те години.

Този пример илюстрира един от най-големите парадокси, с които се сблъскват множество бедни страни: националните икономики се нуждаят от продуктивни инвестиции, за да се измъкнат от огромната бедност, и все пак държавните политики за привличане на инвестиции рядко са успешни. Вместо да подложат на преосмисляне политическите инструменти, които използват, за да влияят върху инвестициите, повечето правителства предпочитат да преследват „лошите”.

Такъв е икономическият климат, в който неформалната система за международни трансфери на пари „hawala” се появява и усъвършенства през 60-те години, главно в Южна Азия. На урду, език, който се говори главно от мюсюлманското население на Индия и Пакистан, „hawala” означава „във въздуха”. На арабски означава най-общо „трансфер”. С други думи, „hawala” е невидим трансфер на пари между две държави.

”Hawala” също така запълва пропастта между пазара и официалните валутни курсове, която е резултат от държавните ограничения върху транзакциите с чужда валута. Но „hawala” не е пране на пари. Прането на пари е опит да се прикрие източника на капитала, като той се използва в множество международни транзакции, почти винаги по банков път или чрез други официални финансови канали, докато „hawala” се основава предимно на частна мрежа от брокери, които извършват операции между държави и континенти и работят основно извън официалната банкова система.

Първоначално това е реакция срещу строгия контрол над чуждата валута в Южна Азия и много високите разходи по транзакциите при търгуването в чужда валута. Бързото разпространение из целия свят на южно-азиатски емигрантски общности, които искат да изпращат пари вкъщи, подсилват тази нужда.

Нека си представим, например, че един таксиметров шофьор от Ню Йорк иска да изпрати пари на майка си вкъщи. Той отива при някой “hawala” агент от своя квартал, който решава да вземе обикновена комисионна, обикновено около 0.25%, или му предлага обменен курс, който е 10% до 12% по-висок от официалния. След това агентът уведомява своя партньор в Индия за транзакцията, и той поема грижата парите да бъдат доставени на майката в срок от 24 до 48 часа, обикновено в брой, тъй като получателят в повечето случаи няма банкова сметка.

Въпреки икономическата либерализация и разпространението на комуникационните технологии, трансферът от една банка към друга отнема дни. Основаваща се на доверие, на мрежата, използваща прости кодове, телефон, факс, електронна поща, а сега и SMS-и, системата “hawala” може да предложи по-бърза услуга на по-ниски цени. Има около 20 млн. индийци, които живеят в чужбина, и се смята, че повечето от тях, в някой момент са използвали системата “hawala”.

Да се противодейства на “hawala” би означавало да се намерят начини за понижаване на транзакционните разходи за трансфер на чужда валута, така че 90% от транзакциите, които в момента се извършват чрез “hawala”, да бъдат обхванати от официалната система. За да стане това обаче, официалните банкови канали трябва да могат да се конкурират със системата с ниски разходи “hawala”. Въпреки че повечето транзакции чрез “hawala” са на сравнително малки суми, законно спечелени и спестени, и изпращани от обикновени хора до техните семейства и приятели, възможността на банковия сектор да осигури толкова евтина услуга е възпрепятствана от високите регулаторни разходи в Индия, ограниченията върху валутния обмен и произтичащото от тях ниско равнище на конкуренция.

БАНКАТА НА БЕДНИТЕ

Според преброяването на населението от 2001 г., едва 50% от градските и 30% от селските домакинства се възползват от банковите услуги в Индия. Бумащината и бюрокрацията, свързани с откриването на банкова сметка, към която се добавят ниското равнище на доходите и фактът, че повечето индийци работят в неформалната икономика, в която получават пари на ръка, означават, че поддържането на банкова сметка не е примамливо предложение за повечето хора.

Микрофинансирането е новата мантра на правителствата и банките, защото то им осигурява прозрачна схема, представяща намерението им да се справят с бедността. Въпреки това, много малко е направено за осигуряването на достъп до формалния банков сектор на огромния брой хора, заети в сивата икономика. В резултат на това, неформалният сектор се е опитал да създаде свои собствени кредитни и спестовни инструменти.

Например, в почти всеки търговски комплекс в Делхи, хората с най-ниски доходи са се опитали да се обединят в малки групи, оглавявани от надежден координатор. Членовете обикновено са между 10 и 100 души, работещи в околността, или хора, които се познават от дълго време. Те се споразумяват за различни схеми за спестяване, според които членовете могат да внасят, например, по един или по пет щатски долара на седмица. Координаторът изпълнява ролята на подвижна банка, като носи парите в джоба си и винаги е готов да даде заем на място. Лихвеният процент се определя от членовете на групата и обикновено е между 2% и 5% годишно.

Членовете се присъединяват към тези групи по различни причини. Някои от тях искат да спестяват по лесен и удобен начин, и така да могат да си купят нещо, което искат, например телевизор или хладилник. Други се присъединяват, за да могат да получат заем, който да им помогне да посрещнат разходите по образованието на детето им или по сватбата на дъщеря им. Такива независими групи, които оперират извън институциите за микрофинансиране, са често срещани както в градските, така и в селските райони на Индия. Собствениците на магазини в бедните квартали често предлагат дневни или седмични схеми за спестяване, за да помогнат на клиентите си да пазаруват от тях. Жените в селата често се включват в такива групи, за да спестят малки суми, от които след това могат да теглят като се редуват, за да посрещат по този начин семейните разходи.

Всъщност никой не знае точният брой на независимите схеми от този вид, които функционират в Индия, но те далеч надхвърлят приблизително стоте хиляди схеми за микрофинансиране. Това е друг пример за предприемачество в неформалния сектор сред обикновените хора.

Една от причините официалните банкови институции все още да не са се насочили към задоволяване на нуждите на този сегмент е, че още не са открили как да намалят разходите по обслужването на клиенти, които правят транзакции на малки суми, но с голяма честота. Това е индикация, че нивото на конкуренцията в банковия сектор не е достатъчно високо, за да мотивира банките да направят някои нововъведения и да достигнат до повече клиенти. Освен това банките все още нямат свободата да определят по-високи лихвени проценти, за да компенсират по-високите рискове при клиентите от сивата икономика.

ПРЕДПРИЕМАЧЕСТВОТО СРЕД ОБИКНОВЕНИТЕ ИНДИЙЦИ

Това са само няколко примера за всепроникващия предприемачески дух, предимно сред хората на дъното на икономическата стълбица в Индия днес. Те демонстрират една необичайна способност да идентифицират незадоволените нужди и после да намират начин да отговорят на търсенето. Относителната липса на официално образование и квалификация, както и на капитал и техника, не са пречка за тях.

Най-голямата пречка, която обикновените индийци – предприемачи срещат, са опитите на правителството да обяви бизнеса им извън закона или да им наложат правила. Годишното проучване на Световната банка „Как се прави бизнес 2006”, което измерва условията за развиване бизнес в различните държави, поставя Индия на 116-то място от изследваните 155 страни. Нова Зеландия води класацията, следвана от Сингапур.

Въпреки скорошните икономически реформи, започването на собствен бизнес в Индия изисква извършването на 14 процедури и отнема 71 дни (по-малко от миналата година, когато бяха 89). Освен това:

  • Получаването на лиценз изисква 20 процедури и отнема 270 дни

  • Процедурите по износа отнемат 36 дни

  • Процедурите по вноса отнемат 43 дни

  • Има 59 данъка, чието заплащане отнема 264 часа; и

  • Общо, сключването на един договор изисква 40 процедури и отнема 425 дни.

Индексът „негъвкавост на заетостта”, който се отнася до трудностите при наемането и освобождаването на работници, поставя Индия на 62 място с индекс 100 – най-високият и надвишаващ много индекса на останалите държави в региона. И след като започването на бизнес очевидно е трудно, може да се очаква прекратяването на бизнес да е още по-трудно. Според този доклад, процедурите по обявяване на банкрут в Индия отнемат 10 години.

Някои компании от формалната икономика се оплакват, че тези, които са част от огромния неформален сектор, имат предимство, защото избягват плащането на данъци и не поемат всички разходи, свързани със спазването на икономическите закони. От друга страна, най-голямата пречка пред неформалния сектор е неговата уязвимост към изнудване от страна на правоохранителните органи. Стриктното прилагане на някои от законите би имало тежки последици за някои от най-бедните социални групи, които са въвлечени в широк кръг от неформални икономически дейности. Това неизменно ще доведе до размествания в политическото пространство. Тъй като Индия е демократична държава, правителството трябва да балансира между различните интереси.

Другата цена, която неформалният сектор трябва да плати, заради своя извън-законов статус, е невъзможността да натрупа капитала, необходим за разширяване на бизнеса, дори ако са конкурентноспособни и продуктите или услугите им са успешни. Тази невъзможност да се капитализират активите, и произтичащото от това непълно оползотворяване на капитала за икономическо развитие, е изследвано подробно от перуанския икономист Ернандо де Сото в неговата книга „Тайната на капитала” (The Mystery of Capital”). 7 Следствие от този проблем е трудността за формалният сектор да се възползва от мениджърски и технически умения на представителите на неформалния сектор, като ги включат в своите дейности.

Това кратко проучване дава поглед върху културата на предприемачество, която преобладава в Индия. Ако тези капиталистически предприемачи сред обикновените хора бъдат освободени от оковите на бюрократичните икономически правила, те биха успели да изведат Индия до върха на стълбицата на икономическото развитие. Не би било пресилено да се предположи, че едва ли има друга страна по света днес, където дейностите в неформалната икономика да са толкова разнообразни и толкова широко разпространени, както в Индия. Тази активност е нереализиран капитал, който само чака да бъде оползотворен.

 

--------------------------------------------------------------

* Текстът е публикуван в годишното издание на Индекса за икономическа свобода 2006, издаван от фондация Херитидж и Уол Стрийт Джъ