Преглед на стопанската политика ISSN 1313 - 0544

Какво не разбра Конституционният съд?

Автор: Красен Станчев / 12.10.2012
Оцени тази статия:

Красен Станчев[1][2]

 

През седмицата стана известно едно важно решение на Конституционния съд, което, покрай другите новини, остана без нужния коментар. В дългосрочен план това решение най-вероятно ще се окаже по-вредно от другите нововъведения в стопанската и данъчната политика през 2012 г.

 

Жалбата на Омбудсмана[3]

През юни Омбудсманът внесе в Конституционния съд жалба, която целеше изравняване на правата на гражданите (и техните доброволни учреждения) и тези на държавата при събирането на вземания. За съжаление обаче тя бе формулирана като искане за тълкуване на неконституционността на две едновременни привилегии - тази на банките и тази на Националната агенция за приходите (НАП).

По-конкретно в жалбата се посочва: „Според чл. 417, т. 2 от ГПК, заявителят може да поиска издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ или извлечение от счетоводни книги, с които се установяват вземания на държавните учреждения, общините и банките. С цитираната разпоредба се поставят в по-благоприятно положение само определени кредитори – държавни учреждения, общини и банки.

Омбудсманът смята още, че е безспорно, „че така наречените несъдебни изпълнителни основания поставят в по-благоприятно положение кредитора в сравнение с длъжника, като това се основава на характера на акта и степента на достоверност на удостоверяванията в него.”

 

Възможностите на съда за тълкуване

Конституционният съд и всички заинтересовани страни по делото биха могли да подходят към жалбата по няколко начина.

Първо, те можеха да разделят предполагаемите „привилегировани” кредитори и да изразят становище доколко техните права при събирането на вземания са действително обосновани. Това би следвало да стане на посоченото от Омбудсмана основание – чл. 19, ал. 2 от Конституцията.  Нека напомня, че тази разпоредба гласи: „Законът създава и гарантира на всички граждани и юридически лица еднакви правни условия за стопанска дейност, като предотвратява злоупотребата с монополизма, нелоялната конкуренция и защитава потребителя.”

Второ, Конституционният съд можеше да направи това, което направи: да приеме като кредитори от един порядък и държавата (НАП и пр.), и общините, и банките, и се съсредоточи върху споменатото и предполагаемо от Омбудсмана „по-благоприятно положение на кредитора в сравнение с длъжника” и се впусне в аргументация по детайли, губейки от погледа си съществено.

При първия подход би се оказало:

  • Че за разлика от другите кредитори НАП и държавните учреждения имат господстващо положение спрямо гражданите и че законът би трябвало да изравнява в правата двете страни на отношенията по вземанията;
  • Че отношенията между банките и другите заемодатели с техните клиенти (гражданите) по повод кредитни договори са по презумпция доброволни, сключени в добро състояние на разума и с информирано съгласие;
  • Че при това положение записите за заповед и другите аналогични основания за изпълнение имат автоматично действие, ако не попадат под реда на други разпоредби на ГПК, които защитават длъжника.

Иначе казано, би се оказало, че жалбата на Омбудсмана е основателна по повод привилегиите на държавата и неоснователна по повод „привилегиите” на банките и другите заемодатели. Т.е. банките и пр. имат и следва да имат привилегия при събирането на вземания, а държавните органи – не трябва да разполагат с никаква привилегия.

Последицата от едно такова тълкуване би била защита на гражданите от държавата. 

За съжаление нито Конституционният съд, нито един от неговите членове, нито привлечените за становище страни не правят никакво тълкувателно усилие в тази насока. А страните, консултирани по Конституционно дело № 4/2012 г., са следните: Народното събрание, Президентът на Република България, Министерският съвет, Министърът на правосъдието, Министърът на финансите, Върховният касационен съд, Главният прокурор, Висшият адвокатски съвет, Националната агенция за приходите, Агенцията за държавни вземания, Българската народна банка, Комисията за финансов надзор, Комисията за защита на конкуренцията, Националното сдружение на общините в Република България, Асоциацията на държавните съдебни изпълнители в България, Камарата на частните съдебни изпълнители, Асоциацията на банките в България, Съюзът на юристите в България, Българската търговско-промишлена палата, Българската стопанска камара, Националната асоциация на българския бизнес, Институтът за модерна политика, Комисията за защита от дискриминация, Сдружение „Българска национална асоциация „Активни потребители” и Фондация „Център за правно съдействие и европейски практики”.

Всички те са единодушни, че жалбата на Омбудсмана е неоснователна, което и е постановено в решението на Съда.

-

Основания и дългосрочен ефект

Две основни характеристики на държавата изискват специална защита на гражданите и тези характеристики са възпроизведени в почти всички правно-философски теории на държавата от последните 150 години. Те се имат предвид и от разпоредбите на чл. 17 и чл. 19, ал. 2 на Конституцията на България. (За съжаление Омбудсманът не се позовава на чл. 17 и Конституционният съд също предпочита да не го използва в обосноваването на своето решение.)

Първата от тези характеристики е изведена от Макс Вебер в една негова лекция, прочетена през януари 1919 г. в Мюнхенския университет.  Според нея същността на държавата е в това, че тя е: „онази човешка общност, която на определена територия – и тази територия е отличителен белег – претендира (успешно) да притежава монопола върху легитимните средства на физическо насилие.”[4]  Подобен монопол, продължава Вечер, се признава на други организации и лица само доколкото съвременната държава го разрешава.

Втората характеристика е свързана с определението на Фредерик Бастиа, изказано през 1850 г., че „държавата е фикцията, чрез която всеки иска да живее за сметка на всички останали”.

По-внимателното разглеждане на жалбата на Омбудсмана от гледище и на теорията на държавата, и на конституционното право би позволило да се предвидят следните важни обстоятелства.

  1. „Държавата” е теоретична абстракция. Във всеки един момент тя се представлява от хора, които могат и по необходимост се държат според определенията на Бастиа и Вебер. Иначе казано, винаги е възможно тези хора да злоупотребят с монопола върху физическото насилие. На презумпцията за такова насилие се основават всички държавни вземания, „берии” – от данъците, през таксите, до така наречените държавни и административни услуги (които са всъщност задължения на гражданите). Гражданите няма моментната свобода за смяна на държавата, на територията. Те разполагат с нея само по принцип и в дългосрочен план. Затова е нужна и тяхната защита от монопола на държавата, която е гарантирана от конституциите.
  2. Банките също са „човешка общност”, човешко учереждение, институция. Те оперират обаче в друга област -  тази на договорните отношения.  Двата типа договори (за влогове и заеми) са доброволни, при тях в днешна България няма монопол и още по-малко - насилие. От средствата, събрани по влогове, банките (и другите спестовно-кредитни учреждения, макар много от тях да биват оспорвани от сегашното българско право) дават пари на заем срещу определена цена и условия. (Най-важното от тях е, че кредитът ще бъде върнат.) Когато банките имат предимство при събирането на вземания, при условията на сключено в здраво състояние на ума споразумение, те всъщност защитават парите на спестителите.

Някак си е тъжно да се напомнят тези елементарни основания на конституционното устройство на съда и на толкова много учреждения и организации, които са били консултирани по това дело.

Още по-тревожен е трайният резултат от това дело: не просто е пропусната възможността за защита на гражданите, решението на конституционният съд ще закрепи и предопределя за много години напред господството на държавните органи над интересите на отделните граждани. Фактът, че никой даже не е изказал и намек за несъгласие с общата нагласа и тълкувание, е достоен за съжаление.

 


[1] Авторът е доцент в СУ и председател на УС на ИПИ.

[2] Авторът е доцент в СУ и председател на УС на ИПИ.

[3] Виж: http://www.ombudsman.bg/public-positions/1952 .

[4] Макс Вебер. Политиката като призвание. Политически изследвания, кн. 1, 1991, с. 34-35.