Как уплашихме британците

В началото на годината колегата ми Петър Ганев определи негативното отношение на някои софианци към заселващите се в столицата сънародници като „местен шовинизъм“ и „нетърпимост към промяната“. Поставете нагласата на квадрат и ще разберете защо много жители на Острова се чувстват застрашени от прииждащите в страната им източноевропейци.

За съжаление един от вечните уроци на икономиката, който наблюдаваме и у нас през последните месеци, е че когато времената са тежки, пролуките по границите стават тесни. Отношението на много от съгражданите (и някои от политиците) ни към бежанците е достатъчно красноречив пример. Благодарение на крайно способната ни и реформаторски настроена политическа класа, образът на много наши сънародници, отправили поглед към Обединеното кралство, е сходен с този на сирийските бежанци у нас. Иначе казано: съпротивата на британците е насочена срещу достъпа на хора, които са по-бедни или нуждаещи се от тях, до собствената им социална система. Да ви звучи познато?

Проблемът на Великобритания

Голяма част от нотите в симфонията се спускат от евроскептичната United Kingdom Independence Party (UKIP), която родният Вигенин обяви за „антисистемна“. В същото време и за най-изявените политически лаици с достъп до Интернет е видно, че черпещата гласове от пословичния евроскептицизъм на британците UKIP няма как да подмине датата 1 януари 2014 г. като част от европейската си предизборна кампания. При тези условия ходът на Камерън да „успокои“ британците (и съответно да избегне отлива на електорат) е задължителен от политическа гледна точка. Особено в навечерието на избори, в които се очаква UKIP да постигне невиждани до момента успехи.

Проблемът на Великобритания не е в емигрантите. Проблемът е вътрешен и е характерен за много други европейски държави – щедри социални системи, отгледани във времена на благополучие и просперитет под логото на „европейската социална пазарна икономика“ и „законното“ купуване на гласове (пример: Бюджет на Република България за 2014 г.). Системи, които поглъщат все повече пари и от които зависят все повече хора както заради застаряващото население на континента, така и заради последиците от икономическата криза. Напълно нормално е хората, които с години са финансирали тези системи с данъците си, да се противят на използването им от „пришълци“.

Не ме разбирайте погрешно – свободното движение на хора е нещо прекрасно. Нещо задължително в съвременния свят. Въпросът не е в това. Въпросът е, че голяма част от хората смесват думата „права“ (като това на убежище) с думата „привилегии“ (като тези за социални помощи).

Права и привилегии

Истината е, че много от британците ги е страх от собствената им некомпетентност и неконкурентоспособност. Факт е, че много българи са склонни (и способни) да свършат по-добра работа за по-малко пари от гражданите на по-богати държави. Ако това не беше така, феноменът „eмиграция“, нямаше да има почва у нас. В същото време, ние, българите, трябва да спрем да се правим на онеправдани, затова че няма да ни дадат достъп до нещо, с което нямаме нищо общо.

„Мерките на Камерън“ гарантират, че правото на свободно придвижване и работа не означава автоматично право да се възползваш от облагите на социална система, към която нямаш принос. В същото време реформата на социалните системи по начин, който да не позволява източването им от имигранти, не противоречи на законодателството на ЕС.

Извод

Ако повечето български граждани отиват във Великобритания за да работят, то (поне на този етап) няма от какво да се притесняваме. Новите планове на британското правителство с нищо не възпрепятстват този процес. Една освежаваща сметка:

Помощта за безработни (Job seeker allowance) е в размер на 56,80 паунда седмично, или около 550 лв. месечно. За период от 6 месеца това прави около 3 300 лв. Извадете от това цената на полета. От 1 януари 6 месеца работа на минимална работна заплата в страната носят чист доход от 2040 лв. Помислете и за цените (на каквото и да е) във Великобритания. С други думи – ако няма да работиш, какво правиш там?

В икономически план тези, които в крайна сметка губят от лишаването си от евтина, но високо производителна работна ръка, са именно тези, които налагат ограниченията за наемането ѝ. Франция и Германия също си правят устата за подобен ход, но преди срещата във Вилнюс не можем да говорим за „завой“ в политиката на ЕС (като цяло) относно гражданите на страните-членки от Източна Европа. Ако това в крайна сметка се случи – ще си говорим за договори. Но социалните системи нямат и не би трябвало да имат нищо общо с тях.