“Как да увеличим ръста на икономиката” – учебно помагало за начинаещи *

Нови книги поставят решенията точно в ръцете на политиците 

Знаехте ли, че в Дания 30% от най-бедните данъкоплатци плащат 14,1% от всички данъци, a най-богатите данъкоплатци плащат 46,7%, докато в САЩ 30% от най-бедните данъкоплатци плащат само 6,1% от всички данъци, докато  най-богатите 30% плащат oгромните 63,3%? Учудващото е не че най-богатите плащат по-голямата част  от  данъците, а че САЩ има системата с почти най-бързо растящ прогресивен данък в света, докато системите нa Скандинавските страни са с най-слабо растящ прогресивен данък, противно на общото мнение.

Тези  факти, заедно със стотици други полезни любопитни откъслеци информация, могат да бъдат намерени в завладяващата нова книга „Държавното управление срещу пазарите: Променящата се роля на държавата в икономиката” (Cambridge University Press, 2011) от Вито Танзи. Господин Танзи c право е един от най-ценените  в света икономисти. Като старши икономически служител  в Международния валутен фонд за две десетилетия, заместник-министър на икономиката и финансите в италианското правителство и автор на 14 книги, той не оставя неговите лични предразсъдъци да повлияят на емпиричните доказателства.

В неговата нова книга господин Танзи ясно демонстрира как правителствата нa повечето развити страни са се разраснали  през последния век. Многотo таблици са наслада за нас, жадните за данни. Някои защитници на по-високите данъци спорят, че процентът на данъците върху труда няма съществено въздействие върху желанието  за труд, но господин Танзи ни предоставя  много ясна диаграма, представяща стойността на данъка върху труда срещу броя часове, отработени за година в много страни. Тази диаграма показва, че има много силна обратнопропорционална връзка между ставката на данъка върху труда и броя на отработените часове. Този тип факти са неудобни  за масата поддръжници на широката държавна намеса и високите данъци. Господин Танзи е далеч от това да бъде анти-правителствено настроен, но фактите и данните, които той представя, показват как повечето правителства са се разраснали далеч отвъд оптималната точка и той е малко песимистичен за способността на демократите да обуздаят прекомерното и деструктивно държавно управление.

Към края на книгатa, господин Танзи прави следното наблюдение, че „Когато населението на една страна (или по-често различните групите в нея) започва да гледа на държавата като нa потенциална крава, която може да бъде доена, тогава вече няма да има ограничения пред искания за все повече обществено разходи. Населението има безкрайно много „нужди” и безкраен брой групи са способни да се организират политически, за да настояват за повече държавно разходване или други държавни дейности, които да ги облагодетелстват.

Въпреки песимизмa на господин Танзи, той отбелязва как две страни като Швеция и Канада са променили политиките и са намалили размера на правителствата си, защото масата oт политици са разбрали, че крава, коятo e прекомерно доена, скоро или ще престане да дава мляко, или ще умре.

По щастливо стечение на обстоятелствата, Питър Ферара e публикувал книгата „Тиктакащата банкрутната бомба на Америка” (Broadside Boоks, 2011), която е почти съпътстващо издание към книгата на господин Танзи. Докато господин Танзи основно  използва данни, за да покаже глобалния растеж на правителствени разходи, данъчното облагане и регулации, то господин Ферара ни дава повече историческо описание на това как САЩ достига до тази точка. Господин Ферара, който служи в Отдела по политическо развитие в Белия дом по времето на президента Рейгън и след това в Министерството на правосъдието на президента Джордж Буш, е прекарал по-голямата част от живота си, развивайки и предлагайки политики, които дa ни отведат отново до икономическа уравновесеност. Неговата нова книга не само ни дава историята на редица програми и как те допринасят за настоящата криза на дълга, a също предлага разрешения, включително описва какво са направили другите страни, за да се справят успешно с подобни проблеми.

Главата от книгата на Господин Ферара за дълговата бомба на пенсионното осигуряване ясно описва как разрешението на проблема с финансирането на социалното осигуряване е добре познат на американските политици от 30 години насам, но въпреки това много политици са предпочели да обсъждат въпроса, вместо да решат проблема. Чили беше първата нация в Севрна и Южна Америка, която прие  традиционната социално-осигурителна система в далечната 1925 г. – 10 години преди САЩ. До към края на 70те години на миналия век, обаче, Чилийската система се изчерпвa финансово, въпреки все по-високите и по-високи данъци. Младият министър на труда, Хосе Пинера, който има докторантура по икономика от Харвард, провежда фундаментална реформа от държавна пенсионна система към капиталопокриваща система с лични сметки, която е притежавана от работниците.

Чилийската система беше толкова успешна през последните 30 години, че повече от 30 страни, включително Швеция и Австралия, взаимстваха от нея. Чилийците се пенсионират с доста повече спестявания от средния американeц, въпреки фактa, че Чили е просто една страна с предимно ниски и средни доходи. И в Чили и в САЩ, работодателите са принудени да заделят малко повече от 12% за пенсионни програми, но в Чили, някой със същата заплата като на американец ще взима $55,000 годишна пенсия, докато американецът, работил същия брой години – само $18,000.

Фактът, както господин Ферера обеснява толкова добре е, че ние не се нуждаем от жалка пенсия и държавна система за здравно осигуряване, които едва обслужват нуждите на населението, докато същевременно държавата се води към фалит. Вместо това са ни необходими програми, в които индивидите имат контрол върху собствените си песионни и здравни сметки и които са гъвкави, за да могат да бъдат моделирани спрямо нуждите на всеки. Други държави  доказаха, че това е възможно.

Ако всеки член на Конгреса и политиците от Вашингтон прочетат книгите на господин Танзи и господин Ферера и действат според техните препоръки, нашите данъчни и осигурителни бъркотии скоро биха могли да станат част от тъмното минало.

* Статията е публикувана за първи път във вестник „Washington Times“ в понеделник, 22 август, 2011 година. Оригиналният текст е достъпен на тук. Преводът е с любезното позволение на автора. Преводът е на Емилия Шехтова – стажант в ИПИ.

** Ричард У. Ран е старши сътрудник в Института Като и председател на Института за глобален икономически растеж. Той е председател на Консултативния съвет на ИПИ.