Преглед на стопанската политика ISSN 1313 - 0544

Как частната пенсионна система се справя с проблемите

Автор: Адриана Младенова / 16.12.2006
Оцени тази статия:

В началото на годината заместник-министърът по труда и социалната политика Горан Банков съобщи, че до края на 2006 г. ще бъде приет закон за корпоративните професионални пенсионни схеми в България. Погледнато на идейно ниво, това би било положително развитие, защото тези пенсионни схеми са вид алтернатива на частните пенсионни фондове, а увеличаването на избора предполага възможност да се разгърнат в по-голяма степен частните принципи в пенсионното осигуряване. Това е добър повод да погледнем опита на другите страни по отношение на тези пенсионни схеми. В България те са напълно непознати, докато в САЩ и Великобритания те от години присъстват в бизнес пространството.

Видове професионални пенсионни схеми

Професионалните пенсионни схеми дават право на работодателя да изплаща пенсии на служителите, като за целта се създава специален пенсионен фонд в рамките на корпорацията. Портфейлът на фонда се ръководи от инвестиционно дружество или професионален инвестиционен консултант. Основните видове схеми са два вида, като от тях произлизат различни хибридни схеми.

 

Схема с предварително установен размер на пенсията ( defined benefit plan )

При тази схема работодателят поема ангажимент да изплаща на пенсионираните си служители определени парични суми под формата на пенсия. Размерът на пенсиите се изчислява по определена формула, която включва трудовия стаж и възнаграждението на осигурения, но е предварително установена и не зависи от представянето на инвестиционния портфейл, съставен от вноските на работодателя и работника. Инвестиционният риск се носи изцяло от работодателя, който има задължението да съфинансира сметката за пенсии, ако натрупаните в нея средства се окажат недостатъчни за покриване на предварително определените пенсии.

 

Схема за пенсионни плащания в зависимост от постигнатата доходност ( defined contribution plan )

При тази схема работодателят и служителят правят определени вноски, които най-често се определят като процент от заплатата. Акумулираните вноски образуват фонд, който се управлява от професионален инвестиционен мениджър или се инвестира във фонд. Работодателят не гарантира какъв ще е размерът на пенсията. Той зависи от покачването на цената на активите в инвестиционния портфейл на фонда и от неговата доходност. Работодателят може да предостави избор от инвестиционни инструменти, в които да бъдат инвестирани вноските, в зависимост от предпочитанията на работещите и тяхното отношение към риска.

Страните, в които са добре развити тези схеми и те реално действат, има натрупана история и опит, са Великобритания и САЩ. В континентална Европа единствената страна, която развива подобен вид практика, е Холандия.

В края на 90-те години и особено в началото на 21 век настъпва криза за голяма част от компаниите, които обещават предварителен размер на пенсиите ( defined - benefit plan ). Оказва се, че за голяма част от тях фондовете им са в дефицит и компаниите не могат да посрещнат задълженията си към пенсионираните си служители. Кризата се задълбочава и все повече големи компании преминават към алтернативната схема за професионално осигуряване, при която не се гарантира размерът на пенсиите ( defined contribution plan ).

Не само компаниите, но и служителите също преосмислят политиката си по отношение на пенсионното осигуряване. В САЩ през 80-те години 39% от работниците са предпочитали “сигурната” пенсионна схема, докато през 2004 г. техният процент е спаднал на 22%, като голяма част от тях използват хибридни схеми за осигуряване. Статистиката в САЩ показва, че през 2004 г. 74% от работниците, организирани в синдикати и профсъюзи, се осигуряват в схемата с установен размер на пенсиите, докато едва 15% от нечленуващите в синдикати участват в подобна схема. В САЩ съществува федерална агенция, която застрахова обещанията за пенсии. По аналогия на нея се създава такава агенция и във Великобритания. Тъй като тези застрахователни агенции са държавни и неефективни, те само забавят процесите на промяна в пенсионната система на корпорациите. Част от фирмите разчитат на застрахователните агенции и не правят необходимите стъпки, за да преструктурират задълженията си, т.е. поражда се проблемът морален риск.

Въпреки трудностите този вид пенсионно осигуряване не може да се приема като провал на частния сектор. Да му се приписват недостатъците на държавната разходопокривна ( PAYG ) пенсионна системата е лишено от обективност и обосновка.

Причините за дефицита на пенсионните схеми са няколко – грешки в актюерските разчети и допускания за размер на задълженията, спад в цените на акциите на фондовите борси и намаление на лихвените проценти. Размерите на задълженията зависят от продължителността на живот и от крайната заплата на осигуряващите се. Актюерите вече правят допусканията си много по-реалистични и се съобразяват с новите тенденции за продължителност на живот. Повечето компании преструктурират портфейлите на пенсионните фондове в посока на инвестиране в облигации и намаляване на дела на инвестициите в акции. Така по-лесно ще управляват задълженията си във времето. Пенсионните плащания са вид анюитет, изтеглен в бъдещето и задълженията, които произтичат, могат по-лесно да се управляват чрез облигации, при които бъдещите парични потоци и времето, през което се получават, са много по-сигурни и предвидими от тези на акциите.

Всичко това води до следния извод: пазарните процеси често биват съпът ствани от несигурност, грешки. Но за разлика от държавните системи тези грешки биват минимизирани и бързо се разрешават. Въведена за първи път през 1889 г. от канцлера Ото фон Бисмарк в Германия, разходопокривната система в Европа вече повече от столетие не се променя в редица страни и не се знае колко десетилетия ще минат докато се реформира ефективно. В същото време сме свидетели как частните решения са много по-адекватни към действителността и бизнес процесите и за по-малко от десетилетие се променят нагласите, моделите на управление на частните компании и на икономическите агенти.

Поглед към частното пенсионно осигуряване в България

В четвъртък бяха приети на второ четене промени в Кодекса за социално осигуряване (КСО). С новия КСО се прави стъпка в правилната посока, защото се премахват или облекчават част от ограниченията за инвестиционните портфейли на пенсионно-осигурителните дружества. Така пенсионните дружества ще станат много по-активни на капиталовия пазар, което ще послужи като катализатор и за неговото развитие, увеличаване на пазарната капитализация и ликвидност. Досега дружествата за задължително пенсионно осигуряване бяха задължени да инвестират минимум 50% от активите си в ДЦК, което дефакто им позволяваше да управляват само половината от портфейлите си. Намаляват се и ограниченията за инвестиране в различни видове активи. В България капиталовият пазар на корпоративни акции се развива осезателно през последните години и доходността на портфейли, инвестирани в корпоративни ценни книжа, неколкократно надминава други форми на спестяване.

Възможно ли е все пак в България също да се породят проблеми, свързани със задълженията по пенсионните договори? Факт е, че в България отсъстват голяма част от деривативните инструменти, с които се хеджира рискът и като цяло няма развит пазар на корпоративни облигации. Това няма да се окаже решаващо за пенсионните дружества, защото след присъединяване на страната към ЕС ще отпадне и ограничението за инвестиране на средствата само в рамките на ЕС.

Но като цяло в кодекса за социално осигуряване има недостатъци. Kодексът се базира на индивидуалност на осигуряването и запазване на индивидуални партиди на осигуряващите се. Това от актюерска гледна точка не позволява рисковете да бъдат споделяни, като всеки осигуряващ се разполага със средствата, които е натрупал в следствие на вноските и на доходността от инвестиционния портфейл. Българското пенсионно законодателство е доста неясно по въпроса кой поема рисковете след пенсиониране – пенсионното дружество или осигуряващият се . Рисковете включват продължителност на живот и инвестиционен риск от представянето на портфейла от активи. В по-голямата част от договорите за допълнително пенсионно осигуряване се поема ангажимент да се осигурява пожизнена пенсия във формата на анюитет, т.е. гарантирано изплащане на даден фиксиран размер на пенсията до края на живота. Такива ангажименти са възможни само при споделяне на рисковете и правилни актюерски допускания.

Все още има време докато започнат да се изплащат пенсиите на първото поколение осигуряващи се. Дотогава ще разчитаме, че законите и правилата ще продължат да се усъвършенстват, а актюерите ще се поучат от чуждия опит и допуснатите грешки. Но конкуренцията и борбата за клиенти е достатъчно мощен двигател за развитието на частните пенсионни дружества в правилната посока. Далеч по-трудно е да се справим с дефицита на НОИ и фалиращата държавна пенсионна система.