Преглед на стопанската политика ISSN 1313 - 0544

Измамните последици на правилото на Бъфет*

Автор: Ричар Ран** / 20.04.2012
Оцени тази статия:

Богатите имат средствата да определят колко точно облагане е „справедливо“

 

Кое мислите е по-важно, да имаме данъчна политика, която увеличава данъчните приходи с по-ниска данъчна ставка за бизнеса, същевременно стимулираща наемането на работна ръка и икономическата среда, или да имаме данъчна политика като тази, предложена от Бъфет, която лъжливо прокламира, че ще принуди милионерите да плащат по-високи ставки от секретарките си.

Президентът Обама подаде данъчната си декларация миналата седмица, която показа че той има ефективна ставка от малко над 20 процента от дохода си, въпреки че е богат по своята собствена дефиниция. Един от основните начини, по който хората като Обама могат да намаляват своята данъчна ставка, е чрез даряване на 22 процента от своите доходи за благотворителност, което е похвално. Но тези техни действия повдигат някои интересни въпроси. Президентските действия представят как хората имат възможността да определят собствената си данъчна ставка както чрез големината на сумата, която даряват за благотворителност, така и чрез типовете инвестиции, които правят.

Когато даряваме пари за благотворителност, за църква или за някоя стойностна кауза, ни се позволява намаление на данъците, което означава, че правителството взема по-малко от нашите пари. Президентът и много хора от партията му продължават да обясняват, че правителството се нуждае от пари, но ако действително го вярвят, защо отпускат данъчни облекчения за благотворителност? Предполагам причината е че повечето от нас вярват изцяло (по добри емпирични причини), че частните благотворителни организации и други необлагани групи харчат нашите пари по-разумно и по-отговорно от правителството.

Представете си следната ситуация. Приемете, че вместо да можете просто да получите намаление за данъците за своите дарения към призната неправителствена организация, получавате само данъчен кредит. Това означава, че ще получите долар намаление в облагаемия си доход, за всеки долар, който дарите. Приемете, че изкарвате 50 000 долара на година и след изчисление на данъците откривате , че дължите 10 000, или 20 процента. А след това имате избора да платите всичко или част на правителството, или всичко или част за благоторителност. Колко ще дадете на правителството и колко за благотворителност? Колко мислите ще дарят вашите семейство и приятели, пред това да дадат пари на правителството?

Федералното правителство харчи около 24 процента от брутния вътрешен продукт (БВП). По-голямат част от него отива за социално осигуряване, здравно осигуряване и подпомагане и други социални програми. Извън класификациите на бюджета остават 9 процента от БВП, сред които половината за отбрана. До 1930 г., правителството нормално харчи по-малко от 4 процента от БВП, освен при моменти като Първата световна и Гражданската войни. Конституцията определя за федералното правителство много малко задачи, за които е нужно харченето на пари – най-голямата такава е „общата отбрана”. Пак до 1930 г., съдилищата принуждават федералното правителство да се съобразявя с даденоностите на Конституцията. Намаляването на харченето за отбрана във федералните бюджети преди 1930 г., показва че федералното правителство се е справяло напълно добре с 2 до 3 процента от БВП за първите 140 години от съществуването на републиката.

Всичко това означава, че почти три четвърти от всички изразходвани от федералното правителство средства не са определни в конституцията или директно и противоречат. Така че трябва да се запитаме: Има ли по-добри или по-малко вредни начини да се направи това, което правителството твърди че иска да направи за нас? Отговорът, разбира се, е да. Мозъчните тръстове и други организации са създали много сериозни изследвания и книги за това как частния сектор може да свърши всичко по-добре от публичния.

Всичко това ни връща обратно към милионерския данък на Бъфет. Дори официалният правителствен орган, Бюджетния департамнент към Конгреса, заяви че този данък ще доведе до микроскопични постъпления. Също така, частните данъчни икономисти, използвайки динамични вместо правителствените модели, които не отчитат промените в поведението, посочват че данъкът ще води до загуби в постъпленията. Така че президентът и привържениците му превключиха своите аргументи към „справедливост” и намаляване на разликите в разпределянято на доходите. Те никога няма да определят 30 процента или някакво друго число за „справедливо”, нито пък ще могат да обяснят защо хората, които работят повече и създват повече, трябва да имат по-висока данъчна ставка.

Дори ако данъкът на Бъфет някога влзе в сила, той бе измайсторен от членове на Конгреса, за да удари някои от тяхната група. Много богати членове на Конгреса, като сенаторите Джон Кери и Джон Рокфелер IV, получават своите доходи от необлагаеми щатски и местни ценни книжа и фондове, които избягват много данъци. По принцип е забранено на членовете на Конгреса да участват в предприемачески дейности. Така че, разбира се, те са решили да увеличат данъците за предприемачите – данъкът за финансовите операции - който е срещу ставащите богати, а не срещу богатите.

Повечето хора, като студентите например, са сравнително бедни според методологията на правителството, когато са млади, започвайки да се издигат по стълбата на доходите, ставайки по-продуктивни и по-опитни, а после спадайки в сравнителните си доходи, когато наближат и навлязат в пенсионна възраст, въпреки че могат да имат сравнително добро нетно богатство. Увеличавайки данъците върху финансовите операции, правителството затруднява придвижването нагоре по стълбата на доходите, и по този начин ограничава мобилноста между класите по доход.

Тези, които подкрепят милионерския данък на Бъфет, така както е написан, се разкриват или като икономически неграмотни, или като такива, които вярват че избирателите са глупаци, които няма да прозрат техните разрушителни игрички.

 

* Статията е публикувана за първи път във вестник "Washington Times" в понеделник,16 април, 2012 година. Оригиналният текст е достъпен тук. Преводът е с любезното позволение на автора. Преводът е на Веселин Василев – стажант в ИПИ.  

** Ричард У. Ран е старши сътрудник в Института Катон и председател на Института за глобален икономически растеж. Той е председател на Консултативния съвет на ИПИ.