Истинската история за “Деня на благодарността”

В средата на декември 1620 г. пилигримите пристигат в Плимут рок, оставяйкизад себе си греховността на “стария свят”. Тяхната цел е да изградят “новЙерусалим” в Америка. Три години по-късно, през ноември 1623, е организиранголям празник като благодарност към Бог, който ги спасил от глада и липситепрез предходните години и ги дарил с щедра реколта.
На какво се дължи обаче първоначалният недостиг и последващото благоденствие?Историята е разказана в дневника на губернатор Брадфорд – един от старейшинитена тази ранна пуританска колония.

На първо място пуританите решават да обърнат гръб на всички познати институциив Англия, които са образували техния дом и битие. Тук се включва институциятана частната собственост, която те определили, че е в основата на ненаситността,неприязънта и егоизма. Вместо това били решени да живеят според “Платоновияидеал” за колективизъм, според който цялата работа трябва да бъде извършванаот всички заедно, след което наградата за колективните усилия трябва дасе разпределя поравно между всички колонисти. Фермерската работа, домакинствотои отглеждането на деца били извършвани на общо основание. Това трябвалода доведе до просперитет и братска любов.

Експериментът обаче не довел до просперитет и братска любов. Точно обратното– той създал мизерия, завист и ленивост сред членовете на това малко общество.
Ето и описанието на губернатор Брадфорд за това, което комунизмът създалсред пилигримите:

“Опитът, насъбран през тези няколко години, и то от набожни и сериознихора, много ясно доказва безсмислеността на Платоновата самонадеяност ина други древни автори, възхвалявани от някои по-късно; а именно, че изземванетона частната собственост и регламентирането на общото владение върху неяв рамките на една общност би направило хората щастливи, а общността процъфтяваща;все едно те са по-умни от Бог.

Както се оказва обаче, тази общност създаде голям безпорядък и негодуваниеи възпрепятства постигането на по-голяма заетост, която да се отрази в ползии самочувствие за общността.
Младите, които са и най-способни и готови за работа, започнаха да се оплакват,че изразходват усилията си в работа за жените и децата на други мъже без,каквато и да е компенсация. Силните… не получаваха повече от провизиитеи дрехите от слабите и тези, които не успяваха да извършат и една четвъртот това, което успяваха силните. Това се считаше за несправедливост. По-възрастнитеи опитните считаха за недостойно и за липса на уважение да бъдат поставянинаравно в работата с всички останали.

А съпругите, които трябваше да вършат неща за чужди мъже като овкусяванена месото, пране на дрехите и прочие, смятаха, че е вид робство, нито пъкна техните мъже им се нравеше особено много.

В момента, в който всички започнаха да получават от всичко по равно, давършат едно и също нещо по един и същи начин, всички започнаха да се чувстватравни и вътрешно да се убеждават, че всеки е толкова способен, колкото ивсички останали. И въпреки, че това не изтри напълно различията, които Богбеше създал, то драстично намали и премахна взаимното уважение, което трябвашеда бъде запазено между хората…“

Две години подред реколтата не била достатъчна, за да изхрани всички. Многоот колонистите умряла от глад и в мизерия. Сблъскали се вече с тази катастрофа,старейшините на колонията се събрали и по думите на губернатор Брадфорд,решили, че ако последва още една такава година, със сигурност всички илище умрат или ще се разбягат.

Вместо това да се случи, те решили да разделят собствеността и обработваемитеземи в колонията и на всяко семейство да се даде част от тях. След тозимомент, каквото и да успявало да произведе и да не потреби всяко едно семейство,то го разменяло при своите съседи за нещо, което семейството желаело даима, но не било успяло да произведе.

Предишната леност, завист негодувание и гняв сред колонистите изчезнала.На нейно място се появили усърдие и удоволствие, независимо каква дейностизвършвали мъжете, жените и децата. Брадфорд пише:

“Те имаха много голям успех, ръцете им станаха много производителни; бешепосято повече зърно, отколко би било възможно иначе. Жените ходеха вечес желание на нивата, взимаха и малките със себе си да сеят; нещо, коетопреди не би се случило поради оправдания за слабост и неспособност, а принудатаза това би била сметната за тирания и подтисничество… По това време дойдежътвата и вместо недоимък и глад, Бог ги дари с щедрост; нещата се бяхапроменили; радостта на хората се превърна в благодарност към Бога.”

Тяхното богатство било толкова голямо, че те имали достатъчно да търгуватне само помежду си, но също така и с индианските си съседи в гората. Презноември 1623 г., колонията организирала голям празник, на който били поканении индианците. Били приготвени пуйки, ястия от жито и още много и всичкиблагодарели на Бог за обилната реколта. Така те създали “Деня на благодарността”.

И така, този 23-ти ноември, когато всички ние сядаме с нашите семействаи приятели и заедно се наслаждаваме на пуйката и всичко останало, ни помагада не забравим, че в същност празнуваме зараждането и триумфа на капитализмаи предприемаческия дух в Америка!

 

 

 

 


Свързани публикации.