Преглед на стопанската политика ISSN 1313 - 0544

Интелектуалците и социализма

Автор: Владимир Славов* / 06.01.2017
Оцени тази статия:

През 1949 г. Фридрих Хайек, един от най-отявлените мислите на XX век, нобелов лауреат по икономика и защитник на либералните принципи, публикува своето есе „Интелектуалците и социализма“. В него той разглежда ролята на интелектуалеца в модерното общество и защо тези, които наричат себе си интелектуалци или на които обществото е дало това прозвище, имат тенденцията възприемат и защитават социалистическите идеи.

Съвсем логично, на първо място възниква въпросът: що е то интелектуалец? Хайек нарича интелектуалеца „професионален прекупвач на идеи“, защото неговата роля е да бъде посредник в разпространението на идеи. Типичният интелектуалец, смята той, няма нужда да бъде нито оригинален мислител, нито научен работник или специалист в определена област. Той няма нужда да притежава специални знания за нещо в частност, нито дори да е особено интелигентен, за да изпълни своята роля. „Това, което го прави подходящ за такава функция, е широкият спектър от теми, по които той охотно говори и пише, както и позицията или навиците му да се запознава с новите идеи преди другите, към които в последствие се обръща.“, пише Хайек. С други думи, силата на интелектуалеца се състои в охотния му подход към голям набор от теми и, най-вече, възможността му пръв да се запознае с новите идеи и след това да действа като посредник между тях и публиката си.

Именно в този смисъл интелектуалците според Хайек са тези, които решават кои възгледи или мнения трябва да стигнат до обществото, кои факти са достатъчно важни, за да бъдат съобщени, и под каква форма и от какъв ъгъл трябва да бъдат представени. Главно от тяхното решение зависи дали някога масата хора ще научи за резултатите от работата на някой експерт или оригинален мислител.

Хайек смята тази социална група за изключително мощна. Част от нейната сила той вижда във възможността ѝ да въздига незаслужили хора в ранга на учени, единствено поради застъпването им на идеи, които интелектуалците смятат за „прогресивни“. Това изграждане на репутации от интелектуалците е особено важно в сфери, където резултатите от експертните изследвания не се използват от други специалисти. Едва ли има по-нагледен пример за това от отношението на професионалните икономисти към развитието на такива доктрини като социалима и протекционизма. Именно интелектуалците, казва Хайек, поддържат и лансират непреобладаващите възгледи на експертите, а възгледите на едно малцинство, предимно със съмнителна репутация.

Друг източник на всеобхватното влияние на интелектуалеца Хайек открива в растящото значение на „организацията“ в съвременното общество. Все по-влиятелни стават лица, чиито общи познания им позволяват да оценяват експертни данни и да правят преценки на експерти от различни области. Тук авторът характеризира интелектуалците като „хора, които съдят за всичко не по неговите специфични достойнства, а по характерния за интелектуалците начин – единствено в светлината на определени модни общи идеи.“

От принципна позиция Хайек отдава по-голяма значимост на опита от администрирането на собствеността, отколкото на големия брой хора, дължащи положението си в обществото главно на общото образование и непритежаващи този ценен опит.

Макар техните познания да са понякога повърхностни, а интелигентността им – ограничена, това не променя факта, че основната преценка за идеите, според които обществото ще действа в недалечно бъдеще, е именно тяхна. Щом по-активната част от интелектуалците се обърне към определена съвкупност от възгледи, то процесът на тяхното всеобщо приемане става почти автоматичен и неудържим. Те са органът, създаден от съвременното общество за разпространение на знания и идеи, и именно техните убеждения и мнения изпълняват функцията на сито, през което трябва да преминат всички нови концепции, преди да достигнат до широките обществени маси.“

Хайек не се отнася с неприязън или дори с неуважение към интелектуалците. Тъкмо обратното, той ги смята за „интелектуално честни“, което неизбежно ги кара да се „подчиняват на собствените си убеждения, когато имат право на избор“ и съответно да „имат подчертана позиция по отношение на всичко, с което се сблъскват.

Медиите и университетите влияят върху общественото мнение по посока на социализма, защото такива са убежденията на персонала им. И тъкмо поради тясната си специаност един експерт, не по-малко зависим от тази класа, дори и да е сред най-решителните противници на социализма, се оказва в ситуация, в която получава знанията си от социалистически източници, без възможност за достъп „от първа ръка“. Именно по този начин много хора, смятащи себе си за върли противници на тези идеи, се превръщат в техни ефективни разпространители.

За друг обаятелен аспект на интелектуалците авторът посочва факта, че „в съвременния свят [те] са единствените, които предлагат подход към една международна общност.“

Като най-отличителна черта на интелектуалеца Хайек посочва обстоятелството, че „той оценява новите идеи не по специфичните им достойнства, а според лекотата, с която те се вписват в неговите общи възгледи, в картината за света, която той счита за съвременна или напредничава.“ По този начин в съзнанието на интелектуалеца „силата на идеите за добро или зло нараства право пропорционално на тяхната целокупност, абстрактност и дори неяснота.“ Поради ограниченото му знание по отделни въпроси, той оценява идеите според „годността им да се съединят в един логичен образ на света.“ Този ред на мисли лесно би могъл да накара интелектуалеца да възприеме охотно едно заключение и да отхвърли друго, без реално да разбира проблема.

Климатът на мнение“ за всеки период, казва Хайек, е набор от много общи предварителни представи, чрез които интелектуалецът съди за важността на новите факти и мнения. Той е склонен да се взре в аспекти на научните постижения и да възприеме възгледа, че „и в социалната сфера разумният контрол и съзнателната организация винаги ще превъзхождат резултатите от спонтанните процеси, които не се направляват от човешкия разум, или че всеки ред, базиран върху предварителен план, трябва да е по-добър от реда, формиран чрез балансиране на противостоящи сили.“ Нужни са силни аргументи, казва Хайек, за да контрира твърдението, че „насочването на всички форми на човешка дейност според един-единствен съгласувам план би трябвало да се окаже толкова успешно в обществото, както е било в безбройните инженерни задачи.“

Особено внимание Хайек обръща на идеята за материалното равенство. Интересното е, че тя не е спонтанно породено морално убеждение, а „интелектуална конструкция, зачената първоначално като абстрактно понятие, което в определени случаи е със съмнително значение или приложимост.“

Тук е моментът да се спомене наблюдението на Хайек, че никъде по света социализмът не е бил първоначално движение на работниците, т.е. ролята на интелектуалците в този смисъл е изначална и незаменима.

В своето съчинение Хайек стига дотам да признае за вярно, че „най-активните, интелигентни и оригинални хора сред интелектулците клонят най-често към социализъм, докато техните противници обикновено са от по-нисш калибър“. „Никой, който познава познава отблизо академичния живот“, казва той, „не може да пренебрегне факта, че е по-вероятно най-брилянтните и успешни преподаватели да са социалисти, докато тези, които се придържат към по-консервативни политически позиции, обикновено са по-посредствени“. Този важен фактор, дори сам по себе си, често води младото поколение в лагера на социалистите.

Главната причина за това състояние, казва Хайек, „по всяка вероятност трябва да се търси в обстоятелството, че пред изключително способния човек, който приема сегашния обществен ред, са открити много други пътища към влиянието и властта, докато за недоволния и неудовлетворения кариерата на интелектуалец е най-перспективния начин за постигане на неговите идеали.“ Поради тази причина по-консервативно настроеният човек ще избере пътя на интелектуалеца по изключение.

Няма как да пропуснем и обстоятелството, че размисълът и теоретизирането по възможно най-цялостното преустройство на обществото осигурява на интелектуалеца „духовна храна“, която му е повече по вкуса, отколкото по-практичните и краткосрочни съображения на онези, които се стремят към постепенно подобряване на съществуващия обществен ред.

Част от успехите на социалистическите идеи в интелектуалните среди авторът отдава на „отказа на либералните мислители да развиват общата философия на либерализма, веднъж след като основните искания на либералните програми изглеждаха удовлетворени. Това оттегляне остави в ръцете на социалистите възможността да рисуват картината на бъдещото общество, към което те са устремени, и да определят набора от общи принципи, насочващи решенията по отделните въпроси. Тяхната философия остана единствената ясно формулирана програма за социална политика, поддържана от голяма група хора, и единствена система или теория, която повдига нови проблеми и разкрива нови хоризонти. Така, казва Хайек, „социалистите успяха да запалят въображението на интелектуалците“.

В едно общество, в което главните потребности на свободата са вече достигнати и по-нататъшните подобрения трябва да засягат въпроси от сравнително детайлен характер, либералната програма на може да има блясъка на ново откритие или откровение.“

Във финалната част на своето есе Хайек ни завещава една своя мисъл, която, макар изложена на белия лист през далечната 1949 г., звучи напълно актуално и днес: „Възможно е свободното общество, което познаваме, да носи в себе си силите на собственото си разрушение; възможно е щом свободата е била постигната един път, да започне да се приема за даденост и да престане да се цени; възможно е свободното развитие на идеите, което е сърцевината на всяко свободно общество, да води до разрушаване на основите, върху които то се крепи.“

Своя труд той завършва с пламенен апел за една „нова либерална програма, която да запленява въображението“, която да превърне изграждането на свободно общество в „интелектуална одисея“. Нужна е „либералната Утопия”, един истински „либерален радикализъм“. Свободната търговия и свободата на инициативата са идеалите, казва Хайек, които все още могат да пленят въображението на голям брой хора, докато една „разумна свобода на търговията“, или просто „разхлабване на контрола“ не е нито интелектуално оправдано, нито може да предизвика ентусиазъм у когото и да било.

Основната поука, която истинският либерал е длъжен да извлече от успеха на социалистите е, че те имаха дързостта да бъдат утописти. Това им спечели подкрепата на интелектуалците и влиянието върху общественото мнение, което всекидневно прави възможно това, което доскоро изглеждаше безнадеждно далеч.“ пише Хайек.

Докато не превърнем философските устои на едно свободно общество отново в животрептящ интелектуален проблем, заключава Хайек, а неговото осъществяване – в задача, която е предизвикателство към изобретателността и въображението на нашите най-будни умове, перспективите за свободата остават наистина мрачни. Но ако отново възкресим вярата си в силата на идеите, която беше символ на либерализма в звездния му час, то битката не е загубена. На много места по света вече е започнало интелектуалното възраждане на либерализма.

Есето завършва с въпроса: ще се осъществи ли то навреме?

 

*Стажант в ИПИ