Индексиране на заплатите в частния сектор – има ли смисъл?

След неколкоседмични преговори синдикатите и работодателските организации стигнаха до консенсус относно препоръчителния индекс на увеличение на заплатите в частния сектор. Първоначалните искания на профсъюзите бяха този процент да бъде над 18%, докато офертата на работодателите беше 9.6%. Постигнатото компромисно решение е, както се очакваше, между двете числа – 12.9%. Важно е, обаче, да се направят следните уточнения относно индекса:

• 1) той е препоръчителен за работодателите в частния сектор
• 2) ще се изготвят индекси на браншово ниво, защото и двете преговарящи страни признават, че този процент не отговаря на спецификите в редица сектори на икономиката.

Навярно голяма част от хората, които работят в частния сектор, се чудят какво ги засягат лично тях тези преговори и защо се отделя толкова внимание в медийното пространство на този процент. И с право. Защото в частния сектор заплатите се определят между работодателите и служителите на индивидуално равнище, по доброволен начин и при взаимно съгласие.

Несъмнено факторите, които влияят на работодателите при заплащането на труда, зависят от поведението на другите участници на пазара – както от конкурентните фирми, от развитието на сектора, включително и от макроикономическата конюнктура, така и от динамиката на пазара на труда. Но е сигурно, че икономическите субекти в частния сектор нямат нужда да бъдат нито подсещани, нито убеждавани, че трябва да обръщат внимание на пазарните сигнали и да променят поведението си в зависимост от новите тенденции и условия. Всички опити да се налагат централизирани решения на индивидуално ниво, които се базират на агрегирани данни за цялата икономика, противоречат на логиката на пазара, където именно индивидите са проводник на пазарните сигнали, чрез които във всеки един момент се координират икономическите субекти, за да се постигне равновесие между търсенето и предлагането.

Формулата, на базата на която е изчислен индексът от 12.9%, представлява просто едно аритметично упражнение, без да има икономически смисъл. Индексът е механичен сбор от инфлацията през миналата година, 75% от увеличението на производителността на труда и теглово претеглени параметри, които трябва да отразяват конкурентноспособността и пазарната конюнктура в страната. Няма, а и не може да има, логическа обосновка на теглата във формулата и използването на агрегирани исторически данни, които не носят нито информация за бъдещето, нито за реалните нагласи на икономическите субекти. Със същия успех индексът може да се обоснове чрез аритметични действия с произволни числа.

Размерът на заплатите в частните фирми действително зависи от инфлацията и производителността на труда, от количеството и качеството на работната ръка и от очакванията на предприемачите за развитието на пазара. Но в предложената формула са обърнати причинно-следствените връзки. Производителността на труда расте в тези компании, в които мениджърите инвестират във физически капитал и нови технологии, в обучение на служителите си и по-ефективно управление на ресурсите и едва тогава те имат възможност да предложат по-добри условия на работа на служителите и да увеличат заплатите им. Но ако фирмите предварително направят повече разходи поради по-високи заплати, те ще имат по-малко възможности да направят инвестиции, чрез които действително да увеличат производителността на труда, което означава по-високи и стабилни доходи на служителите в дългосрочен план.

Натискът, който оказват синдикатите, от една страна за увеличаване на заплатите в бюджетната сфера и от друга – за договаряне на минимално индексиране на заплатите в частния сектор, вместо да помогне, може само да навреди на работещите. Увеличението на заплатите на шофьорите послужи като прецедент, който задейства верижна реакция от стачни действия в различни сфери от публичния сектор, а исканията за по-високи заплати ще се пренесат и върху частния сектор чрез колективните трудови договори. Подобни популистки мерки, обаче, без да има икономически основания за тях, не биха могли да доведат до подобряване на стандарта на живот на хората, а точно обратното.

Именно затова алармира и министърът на финансите Пламен Орешарски, като заяви, че дори и да растат номинално доходите, покупателната им способност ще става все по-ниска и в крайна сметка може да се стигне до криза по подобие на тази от 1997 г., ако бъдат приети всички искания за увеличение на възнагражденията в бюджетния сектор, които надхвърлят вече 1,2 млрд. лв.

Работодателите в частния сектор нямат нужда някой да им казва по какъв начин да определят заплатите на служителите си. На свободния пазар легитимни са тези решения, които са взети при доброволно договаряне между двете страни. Следователно, служителите не трябва да разчитат държавата или на някой друг от тяхно име да договаря условията на труд, а сами да защитават интересите си.