Икономика на престъпленията
През 50-те и 60-те години на 20 век интелектуалните дискусии относно престъпленията са доминирани от мнението, че поведението на престъпника е предизвикано от душевно заболяване или някаква форма на социално потисничество, а оттам се налага и изводът, че престъпниците са ‘безпомощни жертви'. Това разбиране оказва сериозно влияние върху политиките за борба с престъпността, като законите биват променени в посока повече права за престъпниците и съответно по-малко защита на населението. През последните години, разбира се, това схващане се променило чувствително.
Изследванията на подбудите и определящите фактори за извършване на дадено престъпление имат дълга история. Въпреки това, през последните години се налага един нов подход, който поставя в центъра на вниманието икономическите и социални параметри, които влияят на престъпността. За жалост, подобен подход е напълно пренебрегнат в България, въпреки че може да хвърли светлина върху много проблеми.
Икономическия подход към престъпленията защитава тезата, че престъпниците нямат чак толкова различна мотивация от всички останали. Изучават се теоретични и емперични изследвания на предположението, че поведението на престъпника е рационално, като думата ‘рационално' не ни води директно към някакъв материализъм. Очевидно е, че много хора са ограничени от морални и етични съображения и не извършват престъпления дори в случаите, когато те са доходоносни и няма никаква опасност от разкриване. И все пак този рационализъм подразбира, че някои индивиди стават престъпници поради паричната изгода от престъплението, сравнена с тази от законната работа, взимайки под внимание, разбира се, и възможността от арест и присъда, както и строгостта на наказанието.
В икономическата литература могат да бъдат разгледани два вида престъпления. На първо място стоят тези, които са социално непродуктивни, тоест те не водят до създаването на богатство, а само насилствено преразпределят вече създаденото. В случая се визират т. нар. класически престъпления, като убийства и кражби. Рационалният подход към тези престъпления има за цел, чрез използването на икономически похвати, да бъдат усъвършенствани политиките за борба с престъпността и съответното законодателство. Като най-опростен вариант за подобен подход можем да посочим един илюзорен пример с неправилното паркиране и глобите. В случая има три основни определящи фактора, които оказват влияние върху броя на престъпилите закона (паркиралите неправилно). Това са вероятността да бъде наложена глоба (честотата на проверките), самата стойност на евентуалната глоба и цената на платения паркинг. Вземайки под внимание тези детерминанти, лесно могат да бъдат описани оптималното поведение на полицията и съответно на престъпниците.
Вторият вид престъпления, които влизат в полезрението на икономическата теория, са тези, които на практика създават богатство. Въпреки че това е незаконно създадено богатство, то определено не е плод на някакво преразпределяне. Казано по-просто, става дума за наркотици, проституция, хазарт, дори алкохол. Това са само част от стоките, услугите или просто дейностите, които продължават да бъдат извън закона в много страни по света.
Всъщност, голяма част от икономистите не възприемат въпросните дейности за престъпни от морална гледна точка, но са длъжни да ги разглеждат поради криминализирането им от законите. Още Джон Стюарт Мил е защитавал тезата, че в едно цивилизовано общество, отделните хора не могат да бъдат защитавани от самите себе си, а единствено от действията на другите хора спрямо тях (1859 г.). Не такъв е случаят с въпросните дейности, които лежат изцяло на доброволният избор на отделният индивид и не са свързани с принуда. Това схващане предопределя и подходът на икономистите, които използват икономически похвати, за да идентифицират загубите за обществото от обявяването на различни дейности за престъпни – като продажбата на наркотици и алкохол или проституцията.
Изследванията през последните години ясно показват негативните последствия за обществото от обявяването за незаконни на тези дейности. На първо място, криминализирането на подобни дейности не спомага за тяхното ограничаване, а единствено гарантира, че пазарът ще бъде контролиран от престъпни групировки. Това твърдение се потвърждава напълно и от българската действителност.
На второ място, нивото на риск е много по-голямо. Във почти всички случаи забранените дейности са така или иначе рискови за самите потребители, но криминализирането им не позволява никакъв контрол от съответните власти, което поставя под съмнение качеството на продукта или услугата. Чисто пазарните похвати и принципи, като реклама или имидж например, също не могат да се задействат в случая.
На трето място, криминализирането на подобни дейности принуждава много хора, които по принцип не биха били криминално проявени, да извършат престъпления в желанието си да задоволят дадена своя нужда, която не вреди на другите хора.
На четвърто място, подобни забрани провокират хората да бъдат непредпазливи, измествайки фокуса от значението на тяхната собствена преценка за правилно и неправилно към разбирането, че правителството е забранило всичко вредно и не е нужна допълнителна предпазливост от тяхна страна.
На пето място, криминализирането на дадена дейност, не само че не спомага за нейното ограничаване, а често има и обратен ефект. За пример тук можем да посочим, че канабисът е забранен в САЩ от 1937 г., докато в Холандия е легализиран през 1970 г. Въпреки това, данните за употребата му при децата ясно показват, че в САЩ е чувствително по-разпространен отколкото в Холандия. Оказва се, че на практика родителите се справят по-добре с контролирането на законните дейности на децата си, за които имат и нужната информация.
Това са само част от използваните аргументи в ползва на твърдението, че подобни законови забрани за определен тип дейности са не само логически необосновани, но и икономически неефективни и вредни за обществото.
