Преглед на стопанската политика ISSN 1313 - 0544

Икономическият популизъм в България*

16.12.2006
Оцени тази статия:
 „Границите на моя свят са моите експерти."

 

1. Уводни бележки

Икономическият популизъм е манипулиране със стопанските развития и очаквания на обществото. Като политически дискурс той се свежда до максимата: Не е важно какво може да бъде и какво е, важно е какво искат или мечтаят масите (народът). Масо­вите чувства и недоволства са в основата. Те могат да имат прогресистка ориентация, на­мек за революционност и желание за промяна. Прогресизмът, поне в страните от Източна Европа, не е задължително израз на политически „ляво" отношение към статуквото. За разлика например от днешна Италия (както показаха местните избори там(1)) популизмът не е само „лява опасност". Още в началото на 1990 г. бяха разпознати два особени феномена на политическите и стопански промени, които днес засилват влиянието на популизма. Става дума за недоволството като водещо (мотивиращо) промените политическо настроение и манипулацията като преобладаваща (и напредничава) форма на поведение на политическите актьори(2). Тези фактори са типични и за по-стабилните политически системи на Западна Европа, но са по-силни. За икономическите части на програмите на десните популистки партии там е характерен духът на неолиберализма с ключови посла­ния към обществото, които са на мода в Източна Европа (по-ниско данъчно облага­не, широка приватизация, стопанска реконструкция и пр.). Общ е призивът на Льо Пен за „милионите собственици", общо е търсенето на една „истинска (нормална) демокрация", сходен е речникът на критиката на стария режим. Икономическите програми и тук, и там са вторични. В цяла Източна Европа партиите, започнали стопанските реформи, са застрашени от по-ниски резултати в последващите избори. Резултатът от общите избори в Русия потвърди, че (условно) десните популистки партии попиват обществената подкрепа, щом участието на „левия" популизъм е ограничено от силови или други фактори.

Тази статия има за цел да представи вторичен анализ на социологически и стопански данни, които биха могли да сочат определена обществена потребност от популистко политическо поведение, придружено от съответни икономически обещания(3).

 

2. Обществена оценка на стопанското развитие

Очевидно обществената оценка на стопанското развитие се влияе от „политическото виждане" на промените в различните страни. (Според Eurobarometer въпросът звучи по следния начин: „Общо взето имате ли чувството, че (в нашата страна) нещата вървят в правилна посока или по-скоро в грешна?") В сравнение с есента на 1991 г. общо за страните от Централна и Източна Европа (включително бившите европейски републики на Съветския съюз) оценката „правилно" намалява към есента на 1993 г. с 3 пункта, а оценката „грешно" се увеличава с 9 пункта. В страните, обхванати от програмата фАР, оптимизмът е сравнително по-голям (37% срещу 28% в споменатите бивши републики), но 50% смятат, че посоката е „грешна".

Това развитие не е пряка последица от изменения в стопанската ситуация, мерено в икономически параметри. Спадът в производството на БВП за страните от района е общ феномен. Изключение прави само Полша, където през 1992 г. бе регистриран растеж от 1%, а предвиждането за 1993 г. е за растеж от 2-4%. В другите страни спадът стига до 35% в Литва; в Унгария е 2,5(4); Чешка република —7,1; Словения - 6-6,5%, България - 7,7%; за Албания няма данни за 1992 г., но според ИКЕ за периода 1990-1992 г. спадът там би трябвало да е 32%.

Сравнено с тези данни през 1993 г. (Еurobarometer 3), отговорите за „политическата" насока по страни изглеждат така: В Литва 25% смятат насоката за „правилна", а 64% - за „грешна"; в Унгария - безспорен лидер по политическа стабилност и чужди инвестиции - едва 21% намират насоката за „правилна", докато 67% са на противоположното мнение; 27% от поляците, чиято страна излиза от спада, са склонни да оценят насоката като „правилна", но 56% - като „грешна" (данните са много близки до тези за Европейска Русия, където също 27 на сто виждат нещата от живота като течащи в „правилна" посока, а 51% - в „грешна", но тук спадът на БВП за 1992 г. е 18,5%). С по-малък спад от Словения чехите не са толкова оптимисти: 58 на сто от чехите смятат, че страната им се движи в „правилна" посока, докато 62% от словенците са на същото мнение за техния избор, докато като грешна оценяват посоката съответно 34% и 22%.

Българските настроения са сякаш поставени на везни: 42% оценяват насоката като „правилна" и 40% като „грешна". (Важно е сравнението с януари 1992 г., когато съотношението 57 срещу 23 на сто, макар 50% да са убедени, че стопанската ситуация се е влошила.)

Шампионски изглежда оптимизмът на Албания: 77% от нейните граждани смятат, че страната им върви в „правилна" насока, като хората с противоположни възгледи са също рекордно малко - 17%. (Тези оценки общо взето се запазват и през 1994 г.).

Засега тези настроения са потвърдени като политически избор само в Литва и в Полша, където резултатът от изборите оказа (засега) значимо въздействие върху стопанските реформи.

Отговорите на други въпроси дават основание да се смята, че икономическият популизъм е комбинирана реакция спрямо както икономическите, така и политическите нагласи на обществото. Например има въпрос (също зададен чрез мрежата на Eurobarometer): „Вие лично смятате ли, че създаването на пазарна икономика, която е общо взето свободна от държавен контрол, е правилно или пък погрешно с оглед бъде­щето на нашата страна?" В Албания (72%), Румъния (65%), Литва (63%), Словения (61%), Унгария (56%), България (55%), Чешката република (55%), Словакия (51%), Естония (49%) и Грузия (48%) хората смятат, че изборът на пазарната икономика е правилен за тяхната страна. Средната за всички страни оценка „правилно" по отношение на пазарната икономика е 44 срещу 38 скептицизъм. Това съществено се различава от оценката на насоката на развитие на нещата от живота: 31% от източноевропейците я оценяват като „правилна", а 51% -като - „грешна". (В България в началото на 1994 г. този отговор е даден от 47 на сто от запитаните.)

Макар противниците на пазарната .икономика в България да са най-много сред привържениците на партиите, смятани за леви и в донякъде съвпадащите (според серия изследвания - например на Gallup от август 1992 и Маркетингконсулт от октомври 1993) с тях група на хората на над 511 години, дори в тези групи положителната оценка води с повече от десет пункта. Нито членовете на синдикати, нито пенсионерите, нито дори безработните не са против свободната пазарна икономика. Няма осно­вание да се смята, че в България хората са мотивирани религиозно или етнически „за" или „против" пазарното стопанство. Може да се предполага, че разликата между оценката на „политическия избор" на пътя на страната и тази на „икономическия избор" произтича от една друга оценка - от отражението на стопанските реформи върху финансовото състояние на домакинствата. Чувствителната разлика при одобрението на избора на пазарната икономика може да произтича предимно от идеологическо схващане на пазарната икономика(5).

Хипотезата е, че: а) политическата оценка има нива на абстрактност; б) политическият избор на пазарната икономиката (както и неговото одобрение) е осъзнаване на стопанската неефективност на предишната система; в) трудностите на прехода към пазарна икономика се усещат непосредствено на собствения гръб (и се улавят при отговорите на въпроси за финансовото състояние на отделните домакинства); г) на общо равнище приемането на пазарната икономика не се влияе от влошаването на състоянието на домакинствата; д) от една страна това е възможно, защото се приемат шансовете, които пазарната икономика създава, а от друга - защото (вероятно) се предполага, че от създаденото неравенство чрез държавна намеса нещо ще се падне „и на бедните".

Разликите по политически признак са съществени при оценката на влошаването на стопанското положение на страната и финансовото състояние на домакинството -„левите" представители са доста по-склонни да се придържат към нея. В общи линии това напълно съответства на структурата на доходите на техните домакинства и е показател, че на това равнище присъства здрав стопански разум. Според предчувствието за „леко" влошаване на финансовото положение на собственото домакинство няма никаква разлика между „ляво", „център" и „дясно". Значимата разлика идва при надеждата за „леко подобрение", където гласуващите за т.нар. „десни", макар и два пъти по-малко, са основният контингент на оптимистите. (В картината няма промени в края на 93-та и началото на 94-та.)

По аналогичен начин хората, които смятат, че стопанските реформи протичат „твърде бързо", са еднакво разпределени между „ляво", „център" и „дясно", а онези, които ги смятат за „бавни", са най-много сред „десните" - 65% (при 56 на сто от „центристите" и 45 на сто от „левите", спо­ред изследванията на Gallup). Близки до тези стойности са и отговорите на въпроси за „скоростта на приватизацията", задавани от НЦИОМ няколко пъти през последните 20 месеца. Като цяло повечето данни показват, че съществува съгласие по повод „пазарния избор" и че естествено недоволството е съсредоточено преди всичко сред малоимотните. В зависимост от движението на политическата ориентация от „ляво" към „дясно" недоволството спрямо стопанските реформи в България става по-специално недоволство от техния „бавен ход".

От гледна точка на търсените корени на стопанския популизъм това означава, че, при дадени твърди ядра на политическите въжделения, стопанската агитация се насочва към „недоволната периферия" и необхванатите гласове. Тези адресати не са социално еднородна група - в нея са вместени „богати" и „бедни". Самото й присъствие строго изисква, от една страна, завоалиране на разликата между „леви" и „десни" ценности, а от друга - създаване и използване на реторика за „ускоряване" на прехода. Естествено трябва да се има предвид условността на разграниченията „ляво" - „дясно". За българския политически елит тези понятия са нещо като „сено" и „слама" за руските войници по време на армейските реформи на цар Алексей Михайлович от края на XVII век. Координатите „ляво"-„дясно" не са предзададени, „посоките" не са били известни и се обозначават в момента. За общественото мнение значенията на „ляво" и ,,дясно" идват като заповед или команда, „отгоре", назовани от авторитети­те на деня и разпространени чрез „радиото". „Ляво" и „дясно" не са жизнено изстрадани ориентации поне след 60-те години. Останалото като спомен е белязано от принципа „заповедта е същинската основа на мисълта и действието". Инструкцията вероятно все още е механизмът, по който обществото формира своите смисли.

 

3. Равенство и държавна намеса в стопанството

Често отношението на българската общественост към стопанските промени се оценява като трайната нагласа към равенство. Тази нагласа обаче не винаги се свързва с икономическия реализъм на мнозинството граждани. Запитани в началото на 1992 г. от НЦИОМ какво предпочитат - „високи цени и пълни магазини" или „ниски цени и дефицит", почти 70 на сто хората отдават предпочитание на първото. Освен това 54 на сто са на мнение, че „хората сами трябва да се грижат" за себе си в години на криза. Все пак 45% смятат, че „държавата трябва да поема тежестите" на прехода. През януари 1993 г. и 1994 г. това съотношение е почти същото.

При все това 44 на сто от интервюираните от НЦИОМ са съгласни с увеличаването на държавната намеса в икономиката, а само 10 на сто не са съгласни. Тази цифра изисква кратък коментар, който засяга и част от данните, приведени по-нататък. 45% надежда за помощ от държавата и 44% желание за държавна намеса имат своите рационални и психически твърди основания: хората са се справяли със стопанските неуредици на стария режим както могат самостоятелно; промяната на обществото (на цялото) става без тяхно съществено участие (което се потвърждава и от изборите през 1990 г.); сега е естествено някой да поеме вината за онова, за което те не са виновни. Да не се отчита тази особеност на българския „гласоподавател" е идеологическо високомерие.

През февруари 1993 г. почти 70 на сто от интервюираните от НОЕМА се съгласяват с твърдението, че „да се управлява успешно, означава да се осигури минимално необходимото за всеки човек", което е що-годе чист израз на дълго лелеяната и досега в Европа „държава на благоденствието". Стопанският популизъм, като политически отговор на живи обществени настроения, отчита и тази нагласа. Пак от същия сондаж излиза, че според 60 на сто от българските граждани „държавата винаги трябва да се грижи да няма големи разлики между доходите на хората". Когато в изследвания на НЦИОМ от последната година е било търсено одобрение или неодобрение на общественото деление на „бедни" и „богати", неодобрението винаги леко преобладава. Разслояването по доходи поражда самоидентификацията на около 65 на сто от хората като „бедни" или „по-скоро бедни". През целия период на 1992-1993 г. недоволните от т.нар. социална защита са около два пъти повече от доволните. Около 60% от анкетираните от различни социологически агенции споделят изявени егалитаристки нагласи. Те или не одобряват разделението на бедни и богати, или смятат, че тази разлика трябва да бъде фиксирана и съблюдавана в границите на не повече от „до три пъти". Егалитаристките нагласи се потвърждават и от ноемврийско (1993) изследване на Gallup, според което над 2/3 от българите очакват от държавата да им гарантира основен доход, работа, да не допуска големи разлики в имуществата. Група от 60-80% с повишена чувствителност към промените в икономическата среда възлага надеждите си на държавата като фактор, който осигурява минимално необходимото на всеки човек и уравновесява големите разлики между доходите на хората. Вероятно от това настроение се правят изводи за икономическа пропаганда.

Около 20% (хората със среден доход) не смятат неравенството на имуществата за зло. Икономически разумно е предпочитането на изобилие при високи цени пред ниски цени, но с дефицит. Засега тези нагласи не влизат в сметката при съставяне на политическите послания.

Трудно е да се прецени дали тези публично изразени нагласи не са съзнателно прибедняване. Явно съществува ревниво пазена тайна на дохода. Етнометодологическите опити на Института за социална критика (есента на 1992) и на Маркетингконсулт (есента на 1993) също говорят за това. Вероятно общественото настроение да се прихване нещо от държавното, социологическите изследвания и стопанският популизъм на политическия елит са формирали вече нещо като система високоговорителни фунии. Хората използват като рупор сондажите на мнения. Все повече оценъчният език на “обнародването" на сондажите създава мощно ехо. Политическите актьори му отговарят с увеличаваща се грижа за „социално слабите". Сондажите проверяват отгласа от изявите на политиците.

На този фон възниква дифузна оценка на печелившите групи на онези, които успяват да се оправят с трудностите на общата стопанска ситуация. В началото на 1993 г. изследване на НЦИОМ фиксира общественото виждане на шансовете по следния начин: а) онези, които работят много - 20%; б) кръговете на бившата номенклатура (това по­нятие вероятно е общо нарицателно, респондентите не боравят с точна представа) - почти 34%; в) мошениците и спекулантите 53%; г) свързаните с управлението на СДС 24% и д) умните и находчиви хора - 42%. Последната цифра фиксира прагматична алтернатива, видимо рационална, и показва известна антиполитичност в схващането на успеха.

 

4. Декларирани и други икономически параметри

При различни изследвания, според заявените цифрови показатели, голяма е частта от анкетираните семейства със среден месечен доход до 2000 лева на човек - 50%. Те би трябвало да живеят под жизнения минимум. Тази цифра се използва най-често в публичните изказвания по повод „социалната политика". В средната граница между 2000-4000 лв. се вместват 34%. Остават едва 14%, които могат да си позволят добър и висок стандарт на живот при доход над 4000 лева на човек. Групата, която би била чувствителна спрямо най-малките промени в икономическата среда поради ниските си доходи, е твърде голяма - 84%. Почти същата е цифрата на хората, които заявяват, че средствата не им стигат до края на месеца. Успяват да покрият нуждите си за месеца семействата с добър и висок стандарт. Така очертаното групиране на домакинствата според размера на доходите приблизително съответства и на декларираното разпределение според възможността за спестявания. Недостигът на средства за удържане на месечния семеен бюджет се компенсира с отказ от спестявания, тяхното консумиране или в най-лошия случай с нарастващо задлъжняване.

Структурата на разходите приблизително съответства на горепосоченото съотношение. Около 80% казват, че харчат половината и повече от половината си доходи за храна. (Според последните изчисления на НСИ средно 41% от доходите се изразходват за храна.) Близък е и процентът на ограничаващите разходите си по определени пера (в низходящ ред: дрехи и обувки, месо, мляко, хляб).

Въпреки пъстротата на източниците на доходи, доминиращ според НСИ е делът на заплатите (49,7% за м. август 1993 г.) и пенсиите.

В така заявените „стандартни" параметри има неясноти. Уловеният процент доходи от наеми е 0,2. Не е ясно какъв обем от тези тип доходи не се заявява и доколко те дисперсират сред съсобственици.

Озадачава заявеният нисък процент на доход от частен бизнес, едва 4,5%, който, дори събран с доходите от селскостопанско производство, не надхвърля десетина про­цента. Подобно на това миналогодишното ноемврийско изследване на Gallup фиксира заявлението, че 77 на сто от българските граждани не се занимават и нямат намерение да се занимават с частен бизнес. В същото време в продължение на повече от две години между 61 и 72% от същите граждани отговарят на различни социологически агенции, че се занимават в някакъв обем с производство на селскостопански продукти. Дори това да не е за тях „частен бизнес", очевидно е все пак източник на доходи.

Подобни цифри са почти два пъти по-малки от официалните статистически данни на НСИ и редица консултантски компании, според които частният сектор би трябвало да осигурява поне една четвърт от доходите на домакинствата, като изчисленията на АИПР от доклада за 1992 г. са 20%. През целия период 1992-1993 г. структурата на доходите се променя съществено. Намаляват доходите от заплати в държавния и кооперативния сектор. Те формират по-малко от половината от всички доходи. Въпреки това те са първи по значение, а „доходите от друга икономическа дейност" са на второ място(6).

Интересно е сравнението на заявените по време на социологическите сондажи мнения за собствените доходи на домакинствата с динамиката на съотношението между индекса на потребителските цени и индекса на реалните доходи според данни на НСИ (не изгладени сезонно). Сондажите изобщо не улавят покачването на индекса на реалните доходи през редките месеци (като правило лятото и преди края на годината) над този на потребителските цени. Средно от началото на 1991 г. до средата на 1993 г. индексът на реалните доходи е под този на потребителските цени с около 11 пункта. Може да се предполага, че този реален фактор на всекидневието на домакинствата създава трайна негативна оценка на собственото благополучие.

5. „Eкзистенциали” и перспективи

Конкретните житейски решения зависят от контекста на общите настроения и емоционални нагласи спрямо „живота изобщо". Стойностите на някои важни „екзистенциали" като „страх", „свобода", „щастие", „успех", „късмет" задават параметрите на обществената атмосфера, която е определяща за оценката на едно или друго конкретно обществено-икономическо явление. Преките изследвания в тази област са малко и сравнително условни.

Като цяло преобладава мнението, че след сериозната промяна през 1989 г., която оставя равнодушна само минимална част от обществото, повечето хора (70%— НОЕМА юни 93 г.) смятат, че всекидневният им живот се променя към по-лошо и става по-напрегнат (86% - НЦИОМ февруари 1993 г.). Въпреки трудностите субективното усещане за свобода е определящо. Тази нагласа обаче не е достатъчна за постигане на щастие, което безразлично и непостижимо се отдалечава от почти половината анкетирани. Само 13% се радват на пълнотата на щастието, а 9% не вярват в постижимостта му. фактори като късмет или успех не влияят върху почти половината от анкетираните. Отново минимален процент считат себе си за късметлии (12%) или успели (8,5%) (НОЕМА - април 1993 г.). Според същото изследване самоопределянето спрямо скалата богати-бедни изглежда така: 0,9% богати, близо една трета - бедни, почти половината - принадлежащи към „златната среда" на нито-нито. Според серия изследвания на НЦИОМ от 1992 г. неопределеният страх е доминираща нагласа за почти половината от анкетираните. Когато погледът се насочи към бъдещето, две трети от хората се безпокоят много или отчасти за предстоящото. Общите оценки на икономическата ситуация се отличават с негативизъм. Преобладават мненията за влошаване на положението в страната в сравнение с предишната година, че досега е налице преди всичко влошаване на икономическата ситуация, в най-добрия случай незначителните положителните промени в макроикономиката са съпроводени с рязко влошаване на жизненото равнище на населението. Тук самооценката на анкетираните съвпада с официалните статистически данни.

Несъответствията и значителните разлики между личната самооценка и обективната статистика на доходите биха; могли да означават, че обществото все още не може да се похвали с обективни и общовалидни критерии дори за материално благосъстояние. Същото вероятно важи и за бедността. Все още начинът на живот и мотивацията на поведението не се определят чрез осъзната и последователна зависимост от чисто икономически очаквания.

Би трябвало да се отчита разликата между изхода от кризата на обществено и индивидуално равнище. Онова, което политиката предлага като рецепта на равнището на цялото, не винаги намира опосредстване на равнището на частта. Степента и начина на съвпадение на индивидуалната и обществена перспектива са от съществено значение за текущите настроения и отговорите на политическите партии. Може да се предполага, че житейските условия предполагат недоосмислена степен на „частност" на нагласите на отделните домакинства. На въпрос зададен от НЦИОМ през февруари 1992 г. „Притежавате ли собствено жилище?" 87 на сто от запитаните отговарят с „да" (12 на сто с „не"). Този дял е невероятно висок(7).

Като цяло обаче преобладава сдържаният песимизъм спрямо перспективите за подобряване на личния икономически статус. За повечето хора решаващи са не толкова личностните качества като ум, интелигентност или работоспособност, колкото наследените връзки на старата номенклатура или близостта до СДС и другите актуално властимащи. По-силно лекарство и от професионалната компетентност, и от политическата подкрепа са безспорно мошеничеството и спекулата.

Изглежда липсва склонност да се мотивират постъпките рационално, чрез прозрачни и за другите разумни и предвидими действия. Своеобразният индивидуализъм на гражданите може би ги кара да предпочетат личното „спасение" чрез спекулативна игра или политическата „патерица". Вероятно бившият режим е завещал очакването на външен тласък, пасивността и скепсиса (подозрението) спрямо лелегалните процедури, които провокират поглеждането зад нещата, в търсене на „истинската" причинност. Това е лично изстрадан опит. Той е тайна.

Има отдалечаване на политическите игри от живота на „масовия" човек. „Новата политическа класа" не се ползва е доверието на избирателите. Това естествено поражда правилната политическа реакция: желанието на всяка цена да се преодолее дистанцията, неподправената воля да се харесаш на гласоподавателя. Негативните оценки индикират вероятни икономически мотиви във формата на политическо разочарование. Непрекъснатата предизборна реторика кара политическите актьори да търсят чудотворни решения на стопански проблеми, които всъщност изискват по-скоро рутина, търпение и саможертва.

Близките години не се свързват с добра перспектива според никое От изследванията. Утопичните нагласи обаче се поддържат съзнателно или не. Очакванията се коренят в ценностната интерпретация на времето. Ако бъдещето е твърде неясно, то към миналото всеки има емоционално ангажирано отношение. Когато става дума за последните 45 години, процентът на напълно одобряващите този период е твърде малък. Малобройна е и групата на абсолютно отричащите го (поредица анкети на НЦИОМ). По-голямата част от хората споделят междинните Оценки. Може да се предполага носталгия към загубените социална сигурност и равенство. Но умерените оценки не означават желание за връщане назад, тъй като на въпросите за сравнение между миналото и настоящето глобалната оценка чрез категорията „справедливост" не е в полза на отминалото.

Изследваният от Gallup и НЦИОМ „исторически рейтинг" сочи като най-популярни личности Ал. Стамболийски, Г. Димитров и цар Борис III, но фиксира и времевата ограниченост на познанията и пристрастията към миналото, фактът, че 36% не знаят нищо за Стефан Стамболов например, показва времева представа, стеснена само до годините на социализма и непосредствено предхождащата го монархия. Вероятно малко политически актьори виждат в това заплаха за политическото статукво. Плашилото на реванша („реставрацията") се използва като пропаганден ресурс независимо от партийния цвят. В известен смисъл българското общество живее едновременно през 40-те и през 90-те години(8). Никой не вижда в това бъдещ политически или стопански проблем. Но фиксацията върху миналото винаги е недейностна и в този смисъл - непазарна. Популистката манипулация на представите за идващото някак възниква от само себе си чрез образа на плашещото ново минало. Чудесните стопански избавления, независимо дали обещавани в светлото бъдеще или виждани във възстановяването на прекрасното минало, са еднакво популистки от стопанско гледище.

Естествено стопанските несполуки са предимно всекидневен проблем. Всекидневните проблеми стесняват темпоралния хоризонт и превръщат бъдещето в неясен модус без особено значение. Перспективата, която се ограничава само с грижите на деня, пренебрегва дългосрочните интереси като възможен критерий за преценка на вярната посока на развитие. Така се ограничава вероятността; за постигане на разумен консенсус относно бъдещето на страната и се освобождава празно пространство за политическа манипулация. Политиците, естествено, се възползуват от липсата на ясно съзнание за бъдещето и представят „като че ли" взетите присърце от тях дългосрочни интереси на „обикновения човек" за свое удобно оправдание.

Масовата представа за пазарна икономика всъщност се доближава до някакъв своеобразен модел на социална пазарна икономика със значителна преразпределяща роля на държавата. Тази хипотеза формулира едно от основанията за възможността от популистки тип политическо поведение у нас. Същественото е, че съществува несъвпадение между реториката за „смяна на системата", използвана от политиците, от една страна, и умерените стопански въжделения за „плавен преход", осигуреност и равенство. „Смяната на системата" като все пак революционна нагласа в политическите увещания на избирателите неминуемо ще се съчетава със социални обещания. В сблъсъка между тези две по същество взаимно изключващи се перспективи се ражда очакването на „чудо", чудотворен „изход от прехода".

 

6. Стопански изходи и инвестиционни нагласи

Стопанските перспективи и инвестици­онните нагласи нямат само чисто икономически смисъл. Икономически инвестирането, противоположно на потреблението, е увеличаване на основния капитал и дълготрайните активи, то включва въздържане от текущо потребление, за да се придобият активи, които да повишат производствения потенциал на стопанството и затова възможностите за бъдещо потребление. В друг икономически смисъл обаче инвестирането и потреблението са просто различни компоненти на агрегираното търсене, т.е. разходи, които създават доход за различни агенти в икономическата система. Последният смисъл позволява заявените в сондажи на общественото мнение намерения на отделните домакинства да се разглеждат като вид инвестиционна нагласа. Т.е. като индивидуални, частни разходи на време и средства (казано на всекидневен език - влагане на индивидуални усилия и пари), от които се очаква да създадат доход за даденото домакинство.

В страната няма политическа партия с ясно икономическо послание, основано на първия от посочените смиели на инвестиране, т.е. няма политически призив за отказ от текущо потребление, за да се придобият активи за повишаване производителния потенциал на стопанството. Споменът от бившия режим с неговата рестриктивна „всекидневна намеса в стопанския живот на микроравнище"(9) и „меките бюджетни ограничения" на макроравнище прави този призив почти невъзможен. Това не означава, че реално икономическата политика не може да провежда такова съдържание на стопанските реформи. (Сходно е положението във всички страни от Централна и Източна Европа.)

Инвестиционните нагласи не могат да се проследят без някои щрихи от общата картина на стопанското развитие.

Според НСИ 85% от спада на производ­ството се „дължат" на 50-тина държавни предприятия, в които производството е спаднало с около и над 40 на сто. От 1991 г. една от особеностите на стопанската реформа в България е превръщането на прякото субсидиране на предприятията в косвено чрез субсидиране на домакинствата. Докато през 1992 г. минималната работна заплата бе повишена само веднъж, през 1993 г. това бе направено четири пъти. Индексирането на доходите е почти автоматично и възлиза на около 90%. Разходите по социалното осигуряване, както и за помощи, са причина за исканата през декември 1993 г. актуализация на бюджета, при 80 на сто (според оптимистичните очаквания, при 92% предвидени) изпълнение на приходната част.

Неизпълнението на приходната част се дължи не толкова на лоша работа на данъчната администрация (събирането на данъците е по-добро от предишни години), колкото на един нов феномен - свиването („изчезването") на облагаемата основа на преките данъци. Този феномен е следствие на тригодишния спад на производството и закъснялото решение на проблема с лошите кредити(10)0. През 1994 г. бюджетът ще продължи да бъде основен източник за социално осигуряване, доколкото не се предвижда никакво отделяне на пенсионни и други фондове от него. Безработицата обхваща 17,2% от работоспособното.население. През 1992 и 1993 г. тя спада сред т. нар. бели якички. По официални данни около 9% от предприятията са фактически фалирали. През следващата година това означава шоков ръст на безработицата.

От 1991 г. насам структурните реформи изостават от усилията за стабилизиране на икономиката. През 1994 г. вече чисто стопански се налага те да са част от стабилизацията. Схемата на масова приватизация, близка по дизайн до тази на Полша, но е по-административна от прилаганите досега източноевропейски образци. Има неясноти около целите и размера на схемата. Самостоятелната ориентация на евентуалните участници от страна на правоимащите граждани е невъзможна.

В такова стопанско обкръжение факторите, които биха могли само да подхранват икономическия популизъм и на „елит", и на „маса" са повече от онези, които могат да противодействат.

Фискалната криза е криза в управлението на държавната собственост. Според АИПР вследствие се „поражда гравитационна дупка, която изцяло поглъща спестяванията на населението." „Насърчаването на тези спестявания е безпредметно, доколкото те не създават инвестиционен потенциал". АИПР е категорична в извода си, че става дума за посткомунистическо грюндерство, което се характеризира с предимство на всички, които са или са били близо до властта. „Спонтанното, преразпределяне на държавния капитал не може да бъде избегнато, когато либерализацията на стопанския живот съжителства с доминираща държавна собственост." „Доминираща форма на управление на държавните предприятия е частното разпореждане с държавни активи", което отразява „частния" контрол от страна на държавния собственик„; налице е капитализиране за частни цели на печалбата от дейността на предприятията в държавна обвивка(11). АИПР смята, че чистите инвестиции (7 млрд. лева) се неутрализират от превишаването на амортизациите над инвестициите (12 млрд. лева). „Наличието на значителни „дезинвестиции" означава, че голяма част от признатите разходи за амортизация са пренасочени за плащане на заплати, лихви по кредити и други задължения. В крайна сметка държавните фирми са „изяли" около 5 млрд. лева, необходими за възстановяване на капитала"(12).

Общата динамика на доходите през 1993 г. и политиката в тази област, водена от правителството, спряха възникването на пазар на труда. НСИ и АИПР категоризират стопанските отрасли като такива със собствено финансиране (промишленост, строителство, транспорт, съобщения, търговия, комунално стопанство, финанси, кредит, застраховане и пр.) и на отрасли с бюджетно финансиране (наука, образование, култура, здравеопазване и управление). Средната работна заплата в тези отрасли е средно 35-40% по-висока от тази в селското и горското стопанство (за самофинансиращите се сектори, при равнище 10—12% над средното за страната) и 10-15% (за бюджетните отрасли, при равнище 10-15% под средното). Характерно е обаче, че след март 1993 г. тези равнища се променят успоредно (вероятно поради автоматичното индексиране на доходите в бюджетната сфера). Поради това индексиране реалните парични доходи на населението са нараснали с 2,6%, при поне 4% спад в производството на БВП. Може да се смята, че през 1993т. фактически е спряно преливането на работна сила от сектор към сектор. При това остава статистически неясна заетостта в частния сектор било като комбинирана, било като основна заетост. Съществува предположение, че заетите в частния сектор към края на 1993 г. са към 900 000 (при 4 714 350 души в активна възраст към началото на декември 1992). Показателно е, че правителството през април-май блокира работата по получаването на безлихвен заем от Световната банка, насочен към промяна на пазара на работна сила.

Може да се предполага, че масовата приватизация няма да се проведе по начин, който да индивидуализира стопанските очаквания на населението. Колективистки нагласи непрекъснато се произвеждат от текущата икономическа политика, те не са прост остатък от миналото или носталгия. При липса на здрав или поне регламентиран пазар на труда, при запазване на бюджета като основен извор на осигуряването и при продължаващо косвено субсидиране на държавните предприятия нагласите за равенство са повече от естествени. Частното разпореждане с държавна собственост, характерно за стопанството като цяло, вероятно поддържа общественото желание за съвместно съществуване на частно и държавно. Може да се каже, че популизмът на обществото „се корени" в икономическата политика.

 

7. Полета за приложение на инвестиционни усилия

В един много съществен пункт общественото мнение радикално се различава от реалното положение. Убеждението, че гражданите очакват държавата да им гарантира основен доход, е основано средно на 2/3 от мненията, уловени във всички представителни сондажи през последните две години. Очевидно това е убеждение както на хората, така и на социолозите и политическите лидери. Реално положение обаче е тъкмо противоположното: за същия пе