Преглед на стопанската политика ISSN 1313 - 0544

Икономическият и социален съвет – колко социален и колко икономически?

Автор: Светла Костадинова / 16.12.2006
Оцени тази статия:
В края на месеца Икономическият и социален съвет представи 9 препоръки за действие от страна на институциите у нас, които , ако бъдат пренебрегнати, биха довели до негативни последици и въздействие. Трябва да кажем, че изготвянето на препоръки към правителството е добър подход за предизвикване на обсъждания, предоставяне на предложения и евентуално случване на определени промени.

Преди да коментираме самите препоръки считаме, че е добре накратко да поясним какво представлява съветът. Той е създаден през 2003 година със специален закон , за да даде възможност на представителите на гражданското общество да участват в обществения и икономически живот на страната. Съветът по закон се състои от председател и 36 члена, разпределени в 3 групи – на признатите от Кодекса на труда организации на работодателите, на работниците и служителите и на други организации, посочени в закона. Бюджетът на Съвета е част от този на Народното събрание. За съжаление той не е достъпен и не можем да кажем какви са разходите, как те се променят във времето и дали дейността е ефективна. На страницата на Съвета няма отчет за дейността, няма план за бъдещата работа, няма анализи, които трябва да бъдат основната дейност според закона. При липсата на каквато и да е прозрачност не е ясно как членовете на Съвета очакват техните препоръки да бъдат възприети сериозно. Друг интересен факт, разглеждайки страницата, са становищата, изготвяни по собствена инициатива или по искане на Президента. Те са за различни отрасли, но като обобщение можем да кажем, че в тях се препоръчва: създаване на постоянна комисия по туризма към Народното събрание, специално Министерство на туризма, Национален съвет по туризма към Министерски съвет, увеличаване на отпуснатите от бюджета средства за професионално образование, въвеждане на специални данъчни и други стимули за развитието на туризма, финансиране на национална реклама в сферата на туризма, преференциални кредити за студенти и много други. Предлага са написването на редица стратегии, планове и изграждане на системи. Всичко това преведено на разбираем език означава искания за преференции за отделни отрасли, харчене на бюджетни средства и създаване на допълнителни структури. Като заключение от прегледа на дейността на Съвета бихме казали, че е добре, че той има предимно консултативен характер и дано средствата, отделяни за него годишно, не са значителни. Ако сме по-крайни – не виждаме смисъл от съществуването на такъв съвет доколкото гражданското общество вече има позиции по много от проблемните въпроси. И не приемаме обяснението, че подобни съвети има в цяла Европа, защото както самият Съвет препоръчва тази седмица : “да не се допуска изпълнението на изискванията на ЕС да увеличава административните трудности пред българските фирми”. В случая Съветът харчи пари и прави предложения, които по-скоро биха затруднили фирмите доколкото нито една нова стратегия или нова административна структура не е съществувала без налагането на нови регулации под различна форма.

 

Препоръките за индустриална политика

Представените от Съвета 9 препоръки за нова индустриална политика са принципно добри. Най-общо казано те са: намаляване на данъчно-осигурителното бреме, възпиране на държавата да въвежда нови регулативни режими с оправданието ЕС, масово разясняване за поетите ангажименти в определените области в преговорите с ЕС, строго спазване на ЗОП. Сред препоръките обаче има и такива, с които не можем да се съгласим, а именно:

  • спешни мерки за неутрализиране на неизбежните въздействия върху автомобилния транспорт” - защо не се включи по тази логика и железопътния и въздушен транспорт и единствено транспортът ли е важен за икономиката; единствения правилен ход е незабавна приватизация на държавните дружества и отдаване на концесия.

  • единна позиция за стратегическите приоритети в развитието на българската индустрия” – на какъв принцип ще се определя кои са стратегически и означава ли това, че останалите ще бъдат оставени да се “справят” сами; какви преференции ще се дават на подобни сектори и оправдано ли е това; какъв ще е ефектът за бюджета и за отраслите, които не са стратегически;

  • създаване на система за обвързване на нарастването на работната заплата с постигане на икономическите резултати” – доколкото тук не е ясно дали става въпрос единствено за държавните служители, то считаме, че се говори общо за наетите в страната в частния и публичен сектор. При това положение сме твърдо против създаване на подобна универсална система по една единствена причина – заплащането зависи най-вече от производителността на всеки работник. Всякаква друга намеса е несправедлива спрямо всички работещи и най-вече срещу тези, в името на които се въвеждат подобни “защитни ” мерки;

 

Тук ще обърнем по-специално внимание на две мерки, за които Съветът настоява, защото считаме, че те биха имали значителен негативен ефект върху хората.

В препоръките си Съветът настоява за “пълноценно възприемане на европейския социален модел”. Ще опишем ефектите от този модел, за да могат авторите на тази препоръка да сравнят своята информация и да преценят дали наистина за такива ефекти настояват.

На първо място, вече има широко разпространено схващане, че няма такова нещо като Европейски социален модел, а по-скоро много модели на социална политика с различни особености. Някои от тези политики са по-успешни със справянето с безработицата и бедността, други с качеството на здравеопазването например. Социалните модели в Европа могат да бъдат разделени на два основни типа, а именно Англо-саксонски и Континентален.

При Англо-саксонския модел (Великобритания и Ирландия) е характерно ограниченото предлагане на социална защита от държавата, като защитата е единствено с цел да се смекчат ефектите от събития в живота на хората, които могат до доведат до бедност.

Континенталният социален модел (Германия, Франция) се състои в предоставянето на социални помощи чрез държавно управлявана система и ограничена роля на пазара в предлагането на такива услуги. Различни разновидности на този модел са средиземноморският социален модел (значителна степен на защита на работещите, ниски помощи за безработица и концентрирано харчене за пенсии) и скандинавският модел (силна социална защита, високи данъци, значителна намеса на пазара на труда от страна на държавата). Статистиката по-долу е красноречива.

Единственият правилен подход за България е намаляване на осигуровките, отдръпване на държавата от отношенията между работници и работодатели и предоставяне на достъп за предоставяне на социални услуги от частния сектор.


Източник: Евростат
Забележка: Данните са за 2003 година.

 

Другата “фундаментална” препоръка на Съвета е “държавата да подготви пакет от икономически стимули за връщането на българските емигранти”. В тази област се препоръчва още “да има професионални квоти по предложение на бизнеса за прием на чужденци, аналогичен на зелените карти в САЩ. Тези предложения са заради свободния финансов ресурс на българите, работещи в чужбина, който при добри държавни стимули може да бъде насочен в бизнеспроекти в България, а не предимно в недвижими имоти.”

По този повод бихме казали следното:

  • Никой не може да преценява как емигрантите да влагат парите си. Това, че избират недвижими имоти, има няколко обяснения - те носят за последните 3 години възвръщаемост по-висока от малкото алтернативи в страната, т.е. са сред най-печелившите бизнес проекти в страната. Всеки човек за себе си поема риска от негативно развитие на вложението си.

  • Причината да не влагат парите си в бизнес е липсата на гаранция, че собствеността им ще бъде опазена, че съдът ще защити надлежно сключен договор и че държавата няма постоянно да се намесва в отношенията между работници и работодатели под формата на минимална работна заплата, изисквания за минимални осигурителни прагове, регистрационни режими и др. подобни. Когато държавата успее да защити ефективно правата на собственост и изпълнението на договорите, само тогава българските граждани – извън или в страната, ще рискуват да започнат бизнес и да влагат в развитието му.

  • Не е вярно, че емигрантите не влагат парите си в бизнес в България. Не трябва да забравяме, че преобладаващата част от българските емигранти са извън страната, за да издържат семействата си и значителна част от изпратените пари обратно на роднини отиват за потребление, здравеопазване и образование. В този смисъл, емигрантите инвестират най-вече в нереформираните държавни системи, които се финансират по презумпция от данъците на хората.

  • В процеса на присъединяване България винаги е осъждала намерението и въвеждането на гратисен период от страните-членки по отношение на достъпа на българи до пазара на труд. Не е обяснимо защо сега се говори за прилагане на същите мерки, които винаги сме считали за несправедливи. Ефектите от емигрантите за приемащата страна ще са предимно положителни при едно условие – пазарът на труд да е гъвкав като по този начин лесно ще се адаптира към навлизащата допълнителна работна ръка. Тогава положителните ефекти от имигрантите ще са по-ниски разходи за производителите и от тук по-високи печалби и по-висока конкурентноспособност; запълване на незаети работни места, които се разглеждат от местните хора като ниско платени и с неблагоприятни условия на труд, по-ниски цени за определени стоки, което ще е от полза за потребителите.

Изводът е, че българските граждани не трябва да се разделят на емигранти и такива, живеещи в България и да се предприемат специални мерки. Когато българската икономика се развива добре и стандартът на живот се повишава от една страна няма да има хора, желаещи да емигрират, а от друга тези, които вече са извън страната, ще вземат по-лесно решение да се завърнат. Всичко това няма да се случи без извършване на фундаментални реформи във фалиралите системи на здравеопазването, образованието и на пенсионната система.