Хомо економикус Vs Действащият човек

Митичен ли е икономическият човек? През последните години познатият ни homo economicus – неговите мотиви и рационалност, се превърна в отправна точка за много икономически дебати. Все по-често виждаме и критика на свободния пазар, която стъпва именно върху отхвърлянето на концепцията за икономическия човек. В крайна сметка, ако човекът не е рационален и не е съвършен егоист, а дълбоко в себе си е съпричастен (homo reciprocans), то това не означава ли, че има място за повече солидарност и съответно – за повече държавна намеса? Модерните икономисти, които се осланят на математически модели, често нямат адекватен отговор на този въпрос.

Концепцията за homo economicus е сравнително проста – човек е безкрайно рационален и действията му са мотивирани от преследването на личен интерес. Модерните икономисти – тези, които не изучават човешкото действие, а се стремят да го моделират, опростяват нещата още повече. Икономическият човек не просто преследва лични цели, но той е безчувствен утилитарист – робот, който преследва възможно най-големи монетарни ползи и не го е грижа за хората наоколо. Това е перфектният човек за математическото моделиране.

Не е случайно, че ерата на математиката в икономиката съвпада с ерата на засилено държавно управление на макроикономиката. Когато икономиката се превърне от наука за изучаване на човешкото действие в наука за математическо и статистическо моделиране на икономиката, то тогава вече имаме всички инструменти за налагане на централно планиране върху иначе уж свободни хора. Парите и държавните харчове стават част от това моделиране – държавата е отговорна за развитието на макроикономиката, било то чрез охлаждане на растежа, насочването му в определена посока или възстановяването му след години на криза.

Парадоксалното сега е, че критиката на този безчувствен и рационален икономически човек, който е използван в моделирането на икономиката и разрастването на държавата, се насочва пак в тази посока – щом човек е алтруист, то и политиката трябва да е още по-социална и солидарна. Тази посока на разсъждения обаче попада в своя собствен капан – от една страна се налага жестока критика, че човек е много сложно и неразбираемо същество, а от друга се твърди, че група мъдреци могат да мислят вместо него и да му помогнат да постигне най-висшите си цели.

Критиката на идеята, че човек е винаги съвършен и безскрупулен егоист не е голямо предизвикателство. Освен теоретична такава, тя отдавна е подкрепена и с емпирични данни, които показват, че човек често мисли и за другите или просто прави добро. Много аргументи в тази посока могат да се видят в книгата на Самуел Боулс „A Cooperative Species: Human Reciprocity And Its Evolution„. В съкратен вид тази критика е представена в интервю за института INET  – виж видеото „The Death Of Homo Economicus„. Важното в тази критика е не просто, че тя е безкрайно изчерпателна, а именно, че попада в собствения си капан тогава, когато се опитва да прехвърли разбирането си за съпричастния човек към една по-социална политика и съответно силна роля на държавата.

Ако се върнем към класическия икономикс, ще видим, че той не се разпада на съставните си части в зависимост от това дали доминира икономическият или съпричастният човек. Именно тази линия на мисъл поема и Австрийската икономическа школа, която също остро критикува модерния макроикономикс. В тази традиция икономиката не изучава икономическия или съпричастния човек, а действащия човек. Именно затова и Лудвиг фон Мизес озаглавява своя magnum opus „Човешкото действие„. Икономиката е разглеждана като наука на средствата, не на крайните цели. Общата теория на човешкото действие не се ограничава до икономическата страна на човешките начинания и не предполага морала на човека. Дали човек се стреми да печели пари или да прави добро и да бъде съвършен алтруист не е методологически проблем в неговото изучаване.

Общата теория на човешкото действие разглежда човека като рационален в преследването на неговите непознати цели – независимо дали са студено рационални или се пораждат от дълбините на вродени сили, импулси, инстинкти и т.н. Концепцията на „австрийските“ икономисти за човека напълно отговаря на емпиричните наблюдения за колебанието на човек между егоизма и съпричастността:

• Икономиката изучава действащия човек – бил той икономически или съпричастен;
• Човешкото действие е целенасочено поведение – това е рационалността, а не същината на крайната цел;
• Човешкото действие е винаги в несигурна среда и при ограничено и разпръснато знание – няма перфектно знание и безрисково начинание.

Ако просто приложим горните тези към разбирането, че щастието не може да бъде дефинирано и общо взето животът е безкрайно сложен, то тестът за едно справедливо общество би бил в това дали правилата максимизират шансовете на анонимен индивид да постигне своите непознати цели. Това е много различно от опростеното максимизиране на общото щастие („greatest good for the greatest number“ по Джереми Бентъм) и провеждането на държавни (насилствени по дефиниция) политики за общото благо.