Преглед на стопанската политика ISSN 1313 - 0544

Хидрата на Драги се оказа цяла: нова сянка над Европа

Автор: Явор Алексиев / 24.10.2014
Оцени тази статия:

Вече повече от година финансовите пазари се държат, сякаш дълговата криза в Европа е свършила. Само преди три седмици Марио Драги дори се похвали, че е успял да отреже „първата глава на хидрата”, визирайки именно дълговата криза. И действително – през последната година лихвите по дълга на страните членки на еврозоната паднаха до нива, на които редица крале отпреди няколко века биха завидели.

Това намали натиска върху редица правителства да затегнат финансовата дисциплина и да проведат необходимите за запазването на конкурентоспособността на икономиките си реформи. Последните прогнози за развитието на европейската икономика подсказват, че времето, което ЕЦБ осигури на правителствата на страните членки да сложат в ред бюджетите си, изтича.

Европейската икономика е на прага на трета рецесия в рамките на 6 години. Дългът на правителствата в ЕС отново тръгна нагоре, достигайки 92,7% от БВП в еврозоната и 87,0% в ЕС-28 към края на юни 2014 г., при съответно 91,7% и 85,1% към същия период на 2013 година. Дефицитите намаляват, но не достатъчно бързо предвид размера на натрупаните в годините на кризата задължения, а някои държави като Франция и Италия се отмятат от поети ангажименти за по-бърза консолидация. Отново се върнахме към старата дилема: докато целта на Германия е да минимизира дълга като потенциален катализатор на кризи, целта на Франция е да го използва с цел потушаването на кризи.

Това са все неща, които в голяма степен обезсмислят стъпките, предприети от ЕЦБ през последните няколко години. ЕЦБ отдавна плава извън водите на собствения си мандат – факт, който бива прекрасно осъзнаван от Марио Драги. Президентът на банката знае и друго – арсеналът от „нестандартни инструменти” на централната банка е на изчерпване, като всеки следващ отвежда институцията все по-далеч от нейния първоначален замисъл и правомощия, и среща нарастващата съпротива на Bundesbank. Това е и основната причина, поради която Драги от месеци говори за синхрон между структурната, фискалната и монетарната политики, изпълнение на отдавна планирани реформи и намаляване на пречките пред инвестициите, породени от регулациите и бюрокрацията. С други думи, способността на централната банка да поддържа доверието в единната валута (което в наши дни очевидно се възприема от пазара като готовност за печатане на пари) е ограничена във времето и трябва да срещне подкрепата на европейските политици, за да бъде постигнат реален напредък.

Ако с основен лихвен процент от 0,05% ЕЦБ не може да стимулира кредитирането, предоставянето на допълнителна ликвидност едва ли ще помогне. Допълнителен ресурс за банките не може да окаже кой знае какъв ефект върху търсенето на кредит, тъй като не е обвързано с очаквания за подобрение на икономическата конюнктура от страна на бизнеса. В навечерието на рецесия бизнесът не тегли кредити, а бърза да погаси наличните такива. Ако подобен подход би проработил, вече щеше да е дал резултат, тъй като под една или друга форма ЕЦБ предоставя лесни пари[1] на банките от години, без особен резултат.

Другият проблем е, че дори ЕЦБ да напечата една планина пари и да изкупи целия континент, това няма да реши нито един от структурните проблеми на валутния съюз. Заплатите във Франция и Италия пак ще останат прекалено високи на фона на производителността на труда, социалната система ще продължи да изсмуква ресурси за подкрепа на популистки програми, а бюрокрацията и регулациите ще продължават да задушават разкриването на работни места.

Формулата, към която ЕЦБ залита, е проста и е в общи линии заимствана от Федералния резерв: наливаме пари, надуваме цените на активите, пляскаме с ръце и се радваме на покачващи се борсови индекси. И стискаме палци политиците да се вземат в ръце и да проведат структурни реформи – т.е. да признаят през избирателите си, че европейската „социална пазарна икономика” е изправена пред фалит, ако не бъдат предприети радикални мерки за възвръщане на фискалната стабилност. Последното не означава просто намаляване на дефицитите, а и преминаването към бюджетни излишъци, с които постепенно да бъде намален номиналния размер на дълга. Другият вариант – изпреварващ нарастването на дълга растеж на БВП, на този етап не изглежда като нещо, което е по силите на европейската икономика в нейната цялост.

Кризата, която заплашва отново да потопи европейската икономика, заплашва и политическото статукво. Отлаганите реформи и ненавременното рязане на разходи показват цената си, а политическият елит в много европейски държави е изправен пред дилемата дали да продължи с популистките си практики или да стъпи здраво на земята с надеждата, че не е успял да приспи дотолкова гласоподавателите си, че да припознаят национализма и протекционизма като алтернативи на членството в съюза.

Първите седмици на новата ЕК до голяма степен ще са подобни на първите седмици на новото правителство у нас. И в двата случая едва ли ще се разминем с популистки заявления, чиято цел ще е да успокоят духовете сред гражданите. Въпросът, обаче, вече е не какво казват политиците в ЕС и у нас, а какво всъщност ще предприемат като стъпки към реформи зад сцената. Ако родната и европейската политическа класа имат поне минимален инстинкт за самосъхранение, трябва вече да са осъзнали, че капацитетът им да потулват проблеми е на изчерпване.

 


[1] Преди две години и половина написахме, че: Понастоящем остава впечатлението, че Европейската централна банка е готова да приеме и последния боклук от финансовата система, само и само кредитирането да тръгне и банките в Европа да започнат отново да се гледат в очите. Ако на онзи етап това не беше очевидно, вече съмнение в готовността на ЕЦБ да едва ли има.