Преглед на стопанската политика ISSN 1313 - 0544

„Хазартна” политика

Автор: Спартак Софийков* / 21.06.2013
Оцени тази статия:

На фона на повсеместните политически протести, обхванали страната ни през последната седмица, някои управленски решения логично останаха в сянка. Наред с не дотам адекватните си политически ходове, властта, този път в лицето на Държавната комисия по хазарта, взе едно доста спорно и необосновано решение – да наложи ефективна забрана върху дейността на редица чужди онлайн букмейкърски къщи, опериращи на територията на страната.

Преди да бъде направен коментар за икономическата целесъобразност на решението за забраната, е важно да се отбележи, че то е съпътствано от редица абсурди от процедурно и административно естество. Обновеният закон за хазарта от миналата година, задължаващ всички онлайн оператори на хазартни игри да бъдат регистрирани в България и, съответно, да плащат данъци на държавата, постановява, че нерегистрираните дружествата имат 15 месеца[1] след влизането на закона в сила да се регистрират. Наредбата за прилагане закона, уточняваща необходимите документи за регистрация на онлайн операторите, е приета преди 8 месеца[2]. Имайки предвид, че срокът за разглеждане и одобрение на документите, е 3 месеца, късното издаване на този поднормативен акт на практика съкращава времето е за пререгистрация. Това неминуемо е създало технически пречки пред желаещите да се регистрират (не е изненадващо, че едва 3 оператора са подали заявления досега, както стана ясно от проведената вчера пресконференция на председателя на Държавната комисията по хазарта).

Друг крайно обезпокоителен факт е избирателното прилагане на закона, извършвано от Комисията. Също като букмейкърите, така и платформите за онлайн казино и покер залози не притежават необходимия лиценз, но въпреки това не попадат в огласения „черен” списък на регулативния орган.

Наложеният срок от Комисията, в който притежателите на сметки трябваше да изтеглят своите капитали преди те да бъдат запорирани, е прекалено кратък (3 дни). В САЩ, например, където преди години бе наложена идентична забрана за нерегистрирани в страната онлайн букмейкъри, срокът за клиентите да изтеглят парите бе от порядъка на няколко месеца, докато в България Комисията по хазарта постанови той да бъде 3 дни – крайно неудобен и непосилен за големите играчи срок, в рамките, на който е доста трудно те да изчистят своите парични взаимоотношения с операторите (не е изненада, че много от играчите в действителност не успяха да го направят именно поради тази причина).

Дори и пренебрегвайки сегашната забрана, промените в закона за хазарта, приети година по-рано, са изначално лишени от каквато и да е издържана икономическа обосновка. Налагането на забраната на чужди онлайн букмейкърски къщи да извършват дейност на територията на страната е, на практика, еквивалентна на това да бъде наложена забрана на всички онлайн търговци, регистрирани в чужди държави, които, съответно, не плащат данъци на българската държава. С други думи, следвайки логиката на регулатора, би означавало да бъдe забранен достъпът и използването на платформи за онлайн пазаруване като Amazon, SportsDirect и EastBay, извършването на търговия през и чрез които реално причинява на българската държава загуби под формата на пропуснати ползи от данъчен приход[3].

Не само това, но заложената в закона данъчна ставка, равняваща се на 15 % от оборота на онлайн операторите, представлява една крайно анти-конкурентна мярка, пречеща на нормалното развитие на пазара. Данъчното облагането върху оборота, а не върху не върху брутната печалба, и то с такъв висок процент, издига ненужна и неправомерна бариера пред навлизането и оперирането в индустрията не само на чуждите оператори, но и на потенциални български инвеститори. С други думи, ако дадена компания има 100 милиона евро оборот, дори и да съумява да оперира при изключително изгоден марж на печалбата от 50% (нещо, което е практически невъзможно в един добре развит и конкурентен пазар, какъвто е този за онлайн залаганията), то фирмата би платила два пъти повече данък. Да не говорим, че, по отношение на онлайн хазарта, България е един от лидерите по данъчна тежест в Европа – в Англия например, където данъчното бреме се слави като едно от най-високите в света, ставката се равнява на 20%,  но се начислява върху печалбата на компаниите. Това на практика прави тези 20% доста далеч от крайно високите нива у нас.

Ако пренебрегнем принципната икономическа необоснованост на решението и приемем, че регулацията основно цели да спре изтичането на капитали в чужбина, то и в този случай тя се оказва абсолютно неефективна спрямо тази си цел. Съществуват редица легални задни вратички за заобикаляне на нововъведения регламент, например, потребителският достъп чрез прокси сървър, постоянната смяна на IP адреса на платформите от страна на букмейкърите, както и играта чрез приятели, познати или поставени лица, пребиваващи в чужбина и притежаващи сметки в чужди банки. Тези опции пред инвеститорите в спортни залагания не могат да бъдат засегнати от регламента и, съответно, не могат да бъдат избегнати, следователно мярката едва ли ще доведе до значително намаление на залаганията в чуждите сайтове.

Наред с това, съществува голям шанс да бъдат наложени значителни санкции на държавата в размер на милиони евро, имайки предвид намерението на компании, попаднали в забранителния списък на регулатора, да заведат дело в Брюксел.

Погледнато по-глобално, това решение на Комисията по хазарта би могло да нанесе трайна дългосрочна вреда не само върху този бранш, но и върху бизнеса и чуждите инвестициите в България като цяло. Гореизброените абсурди и алогизми, бидейки поредното доказателство за непоследователност, непрозрачност и избирателно прилагане на законите, биха могли да изпратят подчертано негативен сигнал до чуждите за качеството на институционалната рамка в страната. А от това потенциално би ги спряло, или, най-малкото, би ги накарало да се замислят два пъти дали да вложат своите капитали в държавата.

Колкото и да не ни се иска да се абстрахираме от чисто икономическата и аполитическата логика на това правителствено решение, не бихме могли да подминем и ширещите се обществени подозрения за лобистки натиск при вземането му. Дори и тези подозрения да се окажат безпочвени, непроменен остава фактът, че наложената забрана от страна на държавния регулатор представлява печално свидетелство, че, в много случаи, държавата продължава да следва безпринципна, избирателна и неефективна политика.

 

* Стажант в ИПИ.

 


[1] Чл. 118, ал.7, т.2 от Закона за хазарта

[2]  Наредба за документите, необходими за издаване на лицензи по Закона за хазарта  и за даване на разрешения за извършване на промени в тях

[3] Тук несъмнено някои биха изложили идеалистическия контрааргумент, че хазартът не може да бъде сравнен с други търговски дейности поради това, че носи” вреда на обществото” и, поради тази причина, към този бранш трябва да бъде прилаган различен подход от държавата, както в случая. Поради редица причини, обаче, този аргумент изглежда крайно нерелевантен. Играта на хазартни игри е преди всичко въпрос на личен избор, непричиняващ пряка физическа вреда на околните (за разлика от пушенето на обществени места, например). Да не говорим, че не съществува принципна разлика между редица видове хазартни игри, предлагани от попадналите в забраната онлайн букмейкъри (например футболни залози на живо) и играта на финансови пазари чрез дилър. И при двете съществува идентична възможност за диверсификация и хеджиране, като и в двата случая популярният инвестиционен принцип “Don’t put all your eggs in one basket” (анг. „Не слагай всичките си яйца в една кошница”) е еднакво валиден. Това означава ли, че трябва да забранено на българските граждани да играят на борсата? Залагането на всичките си пари на високорискова финансова опция е идентично на това да направиш залог на всичките си средства на резултат от мач с висок коефициент, като и двете изброени имат идентичен потенциал да доведат до еднаква „обществена вреда” (ако приемем, че съществува такова понятие).