Преглед на стопанската политика ISSN 1313 - 0544

Грозна, но работи*

Автор: Д-р Георги Ганев / 13.11.2009
Оцени тази статия:

Една от важните равносметки от прехода е тази за приватизацията. Тя е със сигурност и сред най-противоречивите. От определена гледна точка приватизацията е дефинитивният обществен процес на прехода от тоталитаризъм към пазарна демокрация. По самата си същност преходът е време на постоянно отнемане на парченца от тоталната власт на държавата върху вземането на решения за битието на хората и прехвърлянето на тази власт в ръцете на отделните, "частни" граждани. Това важи далеч не само по отношение на стопанските решения, а и в области като политика, култура, наука... Но именно в стопанската сфера прехвърлянето на ценен държавен ресурс в частни ръце е като че ли най-противоречив и критикуван. България е особено добър пример в това отношение.

Въпреки че думата приватизация в България най-често се ограничава до провежданото по закон раздържавяване на предприятия, всъщност методите на прехвърляне на власт за вземане на решения от държавата към частни лица са поне пет. Всеки един от тях беше осъществен с различна скорост, качество, прозрачност, ниво на корупция и крадене, слухове, скандали и обществен образ. В този смисъл, докато за общия резултат от стопанската приватизация в България може да има някаква приблизително валидна обща оценка (виж по-долу),  за начина на нейното случване еднозначна оценка не е възможна нито за качеството, нито дори за количеството.

Първият метод на приватизация е винаги забравян, но всъщност е пръв по време, вероятно най-голям по количество и дългосрочно най-важен. Това е

завладяването на пазарни ниши и дял от новосъздадени частни предприятия 

Само като пример от по-ново време може да се даде секторът на тютюна и цигарите. Откакто пълният държавен монопол там престана да е валиден, без да има никакви значими приватизационни сделки, само за няколко години вероятно повече от половината стойност на този пазар се добавя от частния сектор. Подобни примери могат да се дадат за всички други сектори на икономиката.

Вторият метод на раздържавяване по форма напомня първия, но е значително по-корумпиран и нечист. Това е

скритата приватизация

при която подмолно и потайно ценни държавни активи без формална процедура се озоваха в частните ръце на стратегически позиционирани играчи. Скритата приватизация е морално отблъскваща и основателно мразена, а и прахосническа с оглед чистата загуба на ресурси за замаскиране и прикриване на краденето. Но ефектът на прехвърляне на контрол върху производствени ресурси от държавата в частни ръце е реален.
Третият метод на приватизация е

реституцията

Процесът на възстановяване на отнети права върху земя и основен капитал беше едно от решенията в България, които я направиха различна от посестримите й от Източна Европа. Този процес се отнасяше предимно до прехвърляне на недвижима собственост в частни ръце и значително по-малко - до прехвърляне на контрол върху предприятия.
Чак четвъртият (според началния си момент) метод е този, който всъщност най-често изниква в главите на хората при думата приватизация. Това е

касовата продажба на активи

в най-различните нейни форми - търгове, конкурси, преговори, РМД и т.н. Това беше и обществено най-обсъжданият и одумваният метод предимно защото се прехвърляха видими, понякога доста големи, но неясно с точно каква пазарна ценност активи чрез няколко хиляди конкретни сделки, при които решенията се взимаха от държавни бюрократи.
Петият метод на приватизация беше изконсумиран най-бързо от всички. Вдъхновена от опита на други страни,

масовата приватизация с ваучери 

възникна като идея почти внезапно и се разгърна основно в рамките на година.
Дори от това кратко изброяване е видимо, че разнообразието от приватизационни процеси в България през последните двадесет години е трудно избродимо. От гледна точка на количеството две десетилетия изглежда се оказаха достатъчни - предназначените за продажба държавни ресурси вече са почти напълно раздържавени (виж графика 1) Разбира се, това се отнася за прехода и в тези активи не се отчитат изключени от този процес държавни предприятия, например в енергетиката, отбраната, здравеопазването или образованието. Дори в бъдеще българското общество да реши да ги приватизира, това вече няма да е процес на прехода.

За разлика от продажбите на държавните предприятия реституцията в основни линии беше осъществена за първите 10-12 години на прехода. Банковата приватизация след необходимата подготовка се случи основно чрез седем сделки за седем години (между 1997 и 2003).
Въпреки че количествено приватизацията на българския преход изглежда относително завършена, качеството на процеса досега е имало значително по-голяма публичност. Оценките винаги са се основавали на някаква

идеализирана абстрактна представа за добра приватизация 

която включва стабилна и ефикасна законова уредба, прозрачност и състезателност на процедурите, висока продажна цена, купувач в лицето на голяма международна фирма с опит, репутация и финансови възможности, богата инвестиционна програма.
Ако подобен идеал се вземе за единица мярка за качество на приватизацията, очевидно е, че в случая на България, а вероятно и в огромното мнозинство от други страни в преход, то е извънредно ниско. Но едно подобно твърдение съдържа поне два проблема. Първо, то пренебрегва сериозни и може би поучителни различия в качеството при различните методи.

Банковата приватизация например чрез холдингово търговско дружество (Банковата консолидационна компания - бел. ред.) беше от значително по-високо качество в сравнение с тази в другите сектори, осъществена чрез държавния бюрократичен апарат. Също така реституцията, макар и често неприемана и критикувана по идеологически причини, или,особено в случая със земята, от гледна точка на производствена ефикасност все пак се възприема за по-ефективна от масовата приватизация, която с малки изключение така и не успя да превърне обикновения българин в акционер.
Второ, проблемът с подобен подход е, че приватизацията по време на преход 

не е и не може да бъде идеален процес 

Причините са изключително тежката информационна обстановка и наличието на обществени групи, които имат силни и често напълно противоречиви интереси. Натрупването на ранен социализъм (с неговото пълно пренебрежение към реалните стойности и стопански показатели), на объркани реформи през късния социализъм с неговата гигантомания, на опити за пазарни реформи без приватизация през първата половина на 90-те, на икономическа криза и хиперинфлация през 1996-1997 доведе до липса на сериозна информация за реалната стойност на притежаваните от държавата активи. С много малко изключения на българските приватизатори от края на 90-те се наложи да продават едни напълно неизвестни величини в песимистична среда. В тези обстоятелства чистички, уютни и прозрачни сделки в посока реномирани световни компании бяха просто невъзможни. И напротив, активното включване на опортюнисти в процеса като купувачи и като продавачи, беше абсолютно сигурно.

Така или иначе, макар и далеч от съвършенството, приватизацията в България се случи и споровете за нейното качество и справедливост ще са все по-стриктно академични и принадлежащи към миналото. В дългосрочен план дори въпросът за общия финансов ефект като платена цена, поети задължения и направени инвестиции, който в момента се оценява от АП на над 12 млрд. долара, ще остане просто една статистика. Това, което наистина има значение, е кр-айният резултат от приватизацията по отношение на ефективността на предприятията, способността им да се състезават на вътрешния и международните пазари, да създават работни места и да допринасят за забогатяването на българите.

Дори и най-неинформираният и скептичен поглед показва, че от началото на сегашния век българската икономика претърпя значителни промени към по-добро. Ако определим 2000 г. за базова (всички показатели са фиксирани на 100),  през 2008 реалният национален доход на човек е 165, индексът на заетостта е над 120, промишленото производство е над 200, производителността на труда (в преработващата промишленост) е 150, реалният износ на стоки и услуги е близо 190, реалният (дефлиран с потребителските цени) кредит, доставен от българските банки на фирмите и домакинствата, е 860! (виж графика 2)
В общи линии данните ясно показват, че въпреки сериозните проблеми с качеството на процеса стопанската реалност не дава повод да се твърди, че приватизацията в България се е провалила. В годините след фактическото извършване на основната част от процеса, т.е. след 1999 г., основни индикатори показват видимо и трайно подобрение, което в някои случаи е значително. И макар да е невъзможно да се твърди със сигурност, че това развитие е причинено от раздържавяването, тази хипотеза в никакъв случай не може да бъде отхвърлена. От друга страна, със сигурност може да бъде отхвърлена хипотезата, че приватизацията е имала отрицателен ефект върху икономиката.

Единственият сектор, в който не се наблюдава положителна зависимост между приватизацията и подобрението в стопанските показатели, е селското стопанство. След двадесет години преход в България то продължава да върви надолу и относително, и абсолютно. И това дава основание да се смята, че реституцията на земеделски земи не е била стопански най-ефикасният подход въпреки сериозните политически и исторически аргументи в нейна полза.
Извън този един сектор всички разгледани индикатори имат очакваната от теорията и от опита на други страни положителна динамика. Затова оценката за българската приватизация вероятно ще съвпадне с тази за много други страни - грозна, но работи.

 

* Статията е публикувана за първи път във в. Дневник на 12 ноември 2009 г. Достъпна е тук.

** Д-р Георги Ганев, Център за либерални стратегии, преподавател в Софийския университет.