Преглед на стопанската политика ISSN 1313 - 0544

Финансовите стимули и процента на хората с увреждания

Автор: Николай Славков* / 26.08.2016
Оцени тази статия:

Могат ли финансовите стимули да насърчат участниците в програмите за хора с увреждания да започнат работа?

До момента има малко данни по този въпрос, поради липса на достатъчно представителни експерименти, които са с добре дефинирана обработка на данните и контролни групи. Именно това обаче се опитват да променят в свой доклад авторите Магне Могстад, от Университета в Чикаго, и Андреас Равндал Костол, от Изследователския отдел към Норвежката статистическа служба. За да запълнят празнотата от липса на такива експерименти, те разглеждат промяната в политиката за хора с увреждания в Норвегия. Резултатите от доклада сочат, че финансовите стимули предизвикват много от получателите на помощи за инвалидност да работят до толкова, че общите разходи по програмата да се намалят, въпреки добавените финансови стимули. Докладът разглежда и системата за хора с увреждания в САЩ като посочва, че включването на финансови стимули в системата в САЩ, би могло да доведе до подобни резултати.

Програмите за обезщетение на хора с увреждания от много време са критикувани от икономистите, че са възпиращ фактор за хората с увреждания да започнат работа. Най-голямата пречка произтича от загубата на обезщетения за инвалидност,  когато доходите от труд надвишават относително ниския праг на тези обезщетения. В отговор на това, някои страни обмислят промяна, а други вече са променили програмите си за хора с увреждания, за да позволят на получателите на финансова помощ за увреждания да запазят част от тези финансови стимули, ако се завърнат на работа. Например Великобритания наскоро представи програмата си "Път към работата", позволяваща на получателите на обезщетения за инвалидност да задържат приблизително 50% от тях до 12 месеца след завръщането им на трудовия пазар. Друг пример от доклада е предложение за промяна в системата за хора с увреждания в САЩ, известна като "1$ в замяна на 2$". При тази политика, за всеки 2$, надвишаващи минималния праг на дохода от основна дейност, ще се намаляват с 1$ обезщетенията за инвалидност.

Защитниците на добавянето на финансови стимули към политиките за връщане към работа твърдят, че тези финансови стимули повишават процента на заетост сред получателите на обезщетения за инвалидност и дори ги насърчават да излязат напълно от този списък. По този начин тези политики увеличават благосъстоянието на получателите на обезщетения за инвалидност и в същото време намаляват цената на програмата за обезщетение за инвалидност.

Аргумент срещу е това, че давайки опцията на получателите на обезщетения да се върнат на работа и в същото време да запазят част от помощите си, ще направи програмата по-щедра не само за получателите в момента, но и за потенциални бъдещи бенефициенти. Такава политика може да доведе по-малко излизания от програмата на настоящи рецепиенти и да насърчи по-бързото включване на бъдещи такива.

Предизвикателството за оценка на тези аргументи е в оскъдността на наличните данни за политиката на връщане към работа. В един от последните доклади на авторите от 2014 г. по темата, те представят някои от първите факти за последствията на предоставяне на финансови стимули на хората с увреждания, за да се върнат на работа.

Промените във финансовите стимули за работа

Разгледаният от икономистите пример в настоящия доклад е ситауцията в Норвегия след 1 януари 2005 година. Тогава норвежкото правителство започва реформата на системата за хора с увреждания, но установявайки промените със задна дата. Така хората биват оставени без възможност да измамят системата, като например след като разберат новите условия да забързат кандидатстването си за програмата. Именно това рязко прекъсване в политиката за хората с увреждания осигурява атрактивни условия за анализиране влиянието на финансовите стимули - по емпиричен път, сравнявайки получаващите обезщетения преди 01.01.2004 (група на изследването) и тези след тази дата (контролната група).

Анализът достига до три емпирични извода .

1) Много от получателите на компенсации за трудоспособност могат да бъдат убедени да работят, чрез предоставяне на финансови стимули за работа. Три години след въвеждането си, програмата за връщане към работа е увеличила участието в работната сила на хората с увреждания от групата на изследването на възраст 18-49 години с 8,5 процентни пункта. За сравнение, при контролната група участието е било 3,4%, а малко над 30% е било участието сред отхвърлените кандидати за помощи за инвалидност.

2) Програмата е предоставила значително увеличение на приходите на получателите на обезщетенията за инвалидност. Тези увеличения в приходите са били съпроводени и с малко увеличение на разполагаемия доход, но и със значително намаляване на разходите за програмата. То се дължи най-вече на значителното намаляване на помощите, но и на известно нарастване на данъчните приходи, платени от получаващите обезщетения за инвалидност.

3) Хората реагират по различни начини на стимулите, което е индикатор, че целенасочени политики могат да бъдат още по-рентабилни за връщането на хората с увреждания към пазара на труда. Сред отговорилите във възрастовата група на 50-61 годишните, доближаващи се до възрастта за пенсиониране, няма доказателства за някакво въздействие на програмата. Във възрастовия интервал между 18 и 49 години, оценките варират значително. Най-силни реакции на финансовите стимули има сред мъжете, хората с високо ниво на образование или с повече опит на пазара на труда, както и при хора в райони с ниска безработица.

Обобщение и заключителни бележки

В доклада е направен опит за генерализиране на изводите и за други системи за обезщетение на хора с увреждания. Докладът започва с описване на приликите и разликите между системите в САЩ и Норвегия. На следващо място е използван подхода, предложен от Баунд (1989)[1] за оценка на работоспособността и отклика на получателите на финансови стимули. При прилагането на този подход към норвежките данни, получените оценки са много подобни на последните данни на САЩ.

Изследването ясно показва, че хора, които се считат за напълно и трайно изключени от пазара на труда, всъщност имат значителен капацитет за работа, като тяхното предлагане на труд е сравнително отговарящо на промените във финансовите стимули за започване на работа.

 

 


[1] Bound, J., 1989, The health and earnings of rejected disability insurance applicants. American Economic Review, 79(3):482-503.

 

* Настоящата статия е кратко представяне на изследването на норвежките икономисти Магне Могстад и Андреас Равндал Костол, подготвено от Николай Славков, стажант в ИПИ. Оригиналната публикация е достъпна тук.