Европейските субсидии от икономическо гледище

От самото начало трябва да кажа, че тук нямам предвид България. Тя е частен случай. Който иска, разбира се, може да ползва казаното тук, за да прави изводи за този частен случай. Ще говоря за онези ефекти от субсидиите, които не се виждат лесно, или ако се виждат, не се отчитат. Поне не по подходящ начин.

За да се разберат тези особености, европейските фондове трябва да се сравнят с чистите помощи, които уж ги няма в ЕС, но практически всички прехвърляния от бюджета на ЕС към страните членки ( и кандидатки за членство ) са точно това, в една или друга степен. Правейки сравнения, аз ще използвам работите на няколко световно известни икономисти и един историк. По-специално става дума за Милтън Фрийдман, Питър Бауър, Мансър Олсън, Симеон Дянков и негови колеги от Световната банка и историка Тони Джуд. Техните анализи могат лесно да бъдат намерени в Интернет, в библиотеки или в книжарниците и техните изводи могат да бъдат сравнени с изводите, направени в тази статия.

Обикновената логика

Онова, което на първо място липсва на преразпределителния механизъм на ЕС, на отделните страни и на международното прехвърляне на средства, наречено „помощи” – изключвайки нормалната спешна солидарност при стихийни бедствия, е незачитането и дори опитите за оборване на обикновения човешки логика здрав смисъл. Ето три обикновени стечения на обстоятелствата, които позволяват да се онагледи какво имам предвид.

Първо, представете си, че аз харча свои средства за себе си. Много е вероятно, ако парите ми не са в някакъв смисъл неограничени, аз да правя това много внимателно колко, за какво и как харча.

Второ, представете си, че вие харчите мои средства, а аз ваши. Онова, което ще ни интересува на първо място, е колко харчим. Тъй като това се подразбира, ние най-вероятно ще трябва да договорим по повод за какво и как харчим тези пари и как се уведомяваме за това, което сме свършили.

Трето, представете си, че аз харча ваши пари за някой друг. Разбира се, възможно е и вие да харчите мои пари за някой друг. Това е детайл. Важното е, че при това положение всеки, освен първоначалния собственик на средствата, би се интересувал по-малко отколкото в първите две ситуации от това как и за какво се харчат средствата. Вероятно е също, че всички ( освен собственика ) ще се интересуват да харчат повече . Но това взаимно договаряне ще бъде много по-сложно, непредвидимо и скъпо струващо.

Оригиналната идея така да се опише преразпределението принадлежи на Нобеловия лауреат Фрийдман и е изказана преди няколко години в разговор с президента Буш.

На коя от горните ситуации прилича разпределението на субсидиите в рамките на ЕС?

Познахте. Най-много на третата, малко на втората и съвсем не на първата.

 

Изворът на неефективността

Следващият въпрос, който не е лошо да си зададем е: по какво се различава процесът на европейско субсидиране от втория и третия случай, описани по-горе?

Естествено, най-напред ми идва на ум, че този процес е доста сложен.

От една страна, правителствата на страните членки харчат парите на своите данъкоплатци. По отношение на избирателите в тези страни те са в положението на онзи, който харчи чужди пари за някой трети. При това няма значение дали този трети се намира в „третия свят”, в източната част на Европа в Ирландия, Малта или Литва или у дома.

На пръв поглед е просто за разбиране, но всъщност е доста сложно практически да се контролира логиката на колективно действие от този тип прехвърляне на средства.

В основата на тази логика е фактът, описан от Мансър Олсън, че всяка малка група хора се организира по-лесно от всяка голяма. Когато от името на данъкоплатците се извършва голямо финансиране, самите средства и разходите по набирането им засягат голяма група хора и са толкова малко на човек от тази група, че той или тя нямат стимул да се интересуват от това колко са парите, къде отиват и как се харчат. Независимо дали е налице отчетност или не. Така се разпространява феноменът на информираното незнание: хората знаят, че нещо е неправилно, нецелесъобразно или дори направо глупаво, но е толкова сложно да положат усилия да променят положението, че не го правят.

Този феномен има и етически измерения, и икономически изменения: онези, които ползват чужди пари, относително лесно се организират, за да вземат повече. Това естествено буди неприязън у онези, от които се отнемат средства, дори когато те са малко.

Нека обърна все пак внимание на информираността на незнанието.

Когато все пак организацията на много хора е лесна – като например по време на избори и референдуми, това настроение винаги някак се проявява.

Струва ми се, че този феномен по-точно обяснява много конкретни политически обстоятелства. Например гласуването на миналогодишните референдуми в Холандия и Франция по повод проектодоговора за конституция на ЕС е плод на натрупването на подобни настроения, а не на егоизъм, национализъм, ляв или десен „популизъм”.

От друга страна, ефективността изобщо може да се определи като използване на нечии ресурси, за постигането на определен желан резултат при най-ниски разходи или постигане на най-добър резултат при наличните ресурси.

Европейските субсидии са по-скоро в руслото на третия от горните сценарии за използване на парите.

Ресурсите са чужди. Те се харчат за някой, който не съвпада с този, който ги предоставя. Начините на проследяване на тяхното изразходване са сложни и скъпо струващи. А промяната на положението към по-добро изглежда невъзможна.

На това отгоре са налице и други подробности на пейзажа.

  1. За разлика от преките инвестиции от частни предприятия и индивиди, средствата трябва първо да се съберат от данъкоплатците, след това да се измисли къде да се насочат, да се проведе поръчка и да се възложи харченето, а след това – да се контролира за какво и как са изразходвани въпросните средства.

  2. Както не е трудно да се види, средствата, които подлежат на прехвърляне към облагодетелствани в други страни, са от 35 до 50 пъти по-малко от онова, което правителството на изпращащата страна харчи и преразпределя у дома.

  3. В облагодетелстваната страна тези средства са от 10 до 25 пъти по-малко от онова, което местното правителство преразпределя от средствата на своите данъкоплатци.

  4. Затова и от двете страни на процеса интересът към онова, което прави правителството със средствата на данъкоплатците, има много висока алтернативна цена, със същите усилия ( т.е. ресурси ) у дома може да се постигне по-добър резултат.

  5. Накрая затова, както вече писа за „Дневник” колегата Кевин Алън, дори договорените правила и учредените институции за контрол над международните прехвърляния на средства: Сметната палата на ЕС вече дванадесета година не подписва финансовия отчет на Европейската комисия поради „съществени неточности и пропуски”. Оправданието на комисията е, че пропуските са равнище на страни-членки на ЕС.

Накъсо, неефективността на европейските субсидии произтича от обстоятелството, че чужди пари се ползват за трети лица.

 

Брюкселски субсидии за страните членки и „помощи” за „третия свят”

Има ли разлика между тях? Според мен да, но не е съществена.

Както казва Питър Бауър, „да се нарекат официалните прехвърляния на богатство „помощ” означава да се утвърждава не подлежащо на съмнение отношение. То разоръжава критиката, замъглява действителността и прокарва един вид предварителна оценка на резултатите. Кой може да бъде против помощта към по-малко успелите. Самият термин позволява на поддръжниците на помощите да се претендират за монопол върху състраданието и да обвиняват критиците в липса на съпричастност и състрадание”.

Онова, което дава като ефект терминът „помощ” по повод прехвърлянето на средства към страни от третия свят, в контекста на брюкселските субсидии се постига с термина „солидарност”.

Дори известни историци като Тони Джуд смятат този принцип за действително достижение на ЕС. Той бил заместил използването на данъците за въоръжение, преодолял марксисткото разбиране за икономическа предопределеност и осигурил уникалния за ЕС примат на политиката над икономиката. От икономическо гледище това обяснение е оправдание на неефективността на субсидиите.

Освен сходното оправдание, приликите и несъществените разлики между брюкселските субсидии и помощите за „третия свят” са все пак следните:

  1. Става дума международни прехвърляния на богатство,

  2. При субсидиите има повече елементи на съревнование за поръчките на правителството в Брюксел, но такива елементи, както и изискване на съфинансиране ( както в ЕС ), все повече се прокрадват и в „помощите” за „третия свят”,

  3. И при едните, и при другите съществуват, създават се и се поддържат стимули за неформално коалиране за изразходването на средствата,

  4. Разходите по сделките правят и едните, и другите по-неефективни от прехвърлянията на средства от частни лица към мастни лица, били те индивиди, семейства или компании,

  5. И в двата случаи нараства правителственото потребление и възникват изкушения за корупция,

  6. Съществена разлика е, че няма случай на война по повод брюкселски субсидии, каквито поводи е имало в Африка поради спор за помощи, в Европа конфликтите са политически и потушават с прехвърляне на влияние, назначаване на хора и отстъпки по повод общите разходи.

 

Ефектите от субсидии и помощите ( аналогии )

Казаното по-горе ми дава достатъчен повод за някои аналогии между преразпределението в рамките на ЕС и емпирически изследваните въздействия на помощите за „третия”.

Най-подробното такова изследване е направено от Симеон Дянков, Хозе Монталдо и Марта Рейнал-Куерол и резултати са публикувани през миналата и в началото на тази година. В резюме става дума за следното.

  1. Противоположно на очакванията помощите не задължително оказват благотворно въздействие върху стопанския растеж. Те често пречат на насочването на средствата към най-доходоносните начинания и мобилизират административен и бюджетен ресурс, който или би имал по-добра алтернативна употреба, или е загубен поради административна или отчетна неефективност. Докладите на Европейската сметна палата недвусмислено доказват, че последното се случва и при европейското преразпределение. На теоретични, а не емпирични основания може да се предполага, че поради сделкови разходи и неефективност абстрактно възможното положително въздействие на субсидиите в рамките Съюза е крайно съмнително.

  2. При помощите нарастването на правителственото потребление, разходи и непрозрачност възпират чуждестранните инвестиции и те са с много повече отрицателни последици от заемите, международния дълг. При субсидиите от Брюксел тези инвестиции едва ли се възпират, но е вероятен известен ограничителен ефект – поради изчакване на спонсориран ресурс, разходи по лобирането и т.н.

  3. Помощите подкопават зараждащата се демокрация в третия свят, засилват клиентелизма, непрозрачността и отчаянието на избирателите. В крайна сметка „плащането заради нуждата от политическа стабилност” дава обратен резултат. Основната причина е в създаването на стимули за „приватизиране” на помощта и структурите, които я преразпределят, по логиката, описана от Олсън. По повод европейските субсидии има симптоми, че се случва нещо подобно. Размерът обаче, както стана дума, е сравнително малък и ефектите затова са по-невидими. Все пак референдумите в Холандия и Франция инжектираха непозната преди десет години нестабилност и мотивират търсене на недемократични изходи от ситуацията.

 

Накрая Дянков и неговите колеги стигат до извода, че е трудно помощите да бъдат направени ефективни, че дарения под условие не работят, защото няма начин лошото, неправилното или направо вредното използване на средства да бъда наказано.

Според икономическата теория, почти сигурно е така и при европейските субсидии. Засега никой от обективна гледна точка не е изследвал процеса емпирично. За да го направи, някой може да поиска субсидия от Брюксел.

 

––––––––––

*Статията е публикувана за първи път с незначителни съкращения във в-к “Дневник”, в рубриката на ИПИ „Видимото и невидимото”.

 

 

   


Свързани публикации.