Преглед на стопанската политика ISSN 1313 - 0544

Европейският съюз срещу Вацлав Клаус*

Автор: Красен Станчев / 23.10.2009
Оцени тази статия:

Президентът на Чехия е сочен от пресата в България и другите страни членки като последния евроскептик. Върху него се упражнява съвсем недипломатичен натиск да превърне Лисабонския договор в част от вътрешното законодателство на страната. Нищо чудно той да не издържи на упреците и подигравките. Не защото е слаб характер, а защото осъзнава, че политическите му съратници в Чехия ще загубят следващите избори.

Въпреки това той (а и всеки друг на негово място) би имал всички демократични, практически и философски основания да спре договора.

Демокрацията е уважение и към правата и мнението на малцинството

дори когато това е малцинство от един глас. Оставям настрана обстоятелството, че г-н Клаус е легитимно избран държавен глава и че отношението към неговото право да постъпи по съвест е недемократично. Европейският съюз и много от водачите на старите страни членки често се съобразяват с поведението на президенти, чиито искания не съответстват на демократичните стандарти или които са направо узурпатори.

По-важното е, че мнението на малцинството и дори на един човек често се оказва по-правилно от това на мнозинството. Едно от допусканията на либералната демокрацията е, че две плюс две е четири във всички възможни светове, независимо колко души вярват в това. Все пак обаче референдумите в Холандия и Франция и предишният референдум в Ирландия показаха, че малцинството евроскептици не се състои от един човек.

Общото клише за възражението на Клаус срещу договора е, че много права се предоставят на съюза за сметка на легитимните изборни органи на страните членки. Това е така, но не е само така. Той смята още, че принципът на субсидираността се разбира и прилага неправилно от ЕС. Вместо взимане на решения на равнището на частта председателят на Еврокомисията мнозинството европейски депутати и сегашните представители на страните членки искат спускането на тези решения на равнището на частта да бъде окончателно узаконено с новия договор. В него основното нововъведение е премахването на фактическото право на вето, гласуването с квалифицирано мнозинство. На думи съюзът не приема тиранията на мнозинството в отделните страни членки, но Лисабонският договор я налага като начин на поведение на самия ЕС.

Вацлав Клаус изразява несъгласие и с аргументите, с които се обосновава необходимостта от нов начин на работа на ЕС. Един от тези аргументи е т.нар. нужда от ефикасност, действеност на съюза. Друг основен аргумент е необходимостта от ефективност на работата на ЕС, от достигане на най-добри резултати при най-малки разходи на време и средства. Лисабонският договор не решава нито първия, нито втория проблем.

Съюзът не се превръща и не може да бъде превърнат в действена организация по простата причина, че след промяната на правилата на вземане на решения новите също ще се окажат неефикасни. Много по-ефикасна би била една милитаризирана структура, но съюзът е далеч от този идеал.

Не е ясно как може да се мери ефективност нито на държавна, нито на наддържавна администрация (като тази на ЕС). Ако вземем за критерий броя на приетите решения, ще видим, че

ЕС изобщо не е блокиран от невъзможност да се вземат решения

Неговото законодателство нараства по-бързо от всякога. От началото на последното разширяване през 1998 г. до края на миналата година обемът му се е увеличил 2.5 пъти, а 20 на сто от директивите са приети след 2004 г. Това би означавало, че през последните пет години ЕС е работил четири пъти по-ефективно, отколкото през които и да било пет години преди това. Т.е. действеност фактически не липсва и няма защо да се променят правилата така, че да се работи по-бързо.

Ако се измерят въздействията на решенията на съюза, тези аргументи също не издържат на критика. С натрупване само административните разходи за съобразяване с изискванията на законодателството на ЕС на европейските фирми и граждани са 1 трилион и 371 милиарда евро. Средно около 70% от новоприетото законодателство на страните членки е с източник ЕС.
Проблемът следователно е по-скоро в

натрупването на разходи и в прекалената активност на съюза

Това се признава и от комисията, която уж приема програма за намаляване на регулирането през 2004 г., а оттогава досега разходите на година са се увеличили с около 50%. Иначе казано, проблемът с ефективността на ЕС следва да бъде решен с мерки, които са противоположни на онези, които предлага Лисабонският договор. Клаус би бил прав да спре договора и на фактически основания.

По някои проблеми сегашната процедура на вземане на решение е предимство, а не недостатък. Трудно е да се изчислят вредите, които би нанесъл например г-н Саркози с идеите си за "управление" на кризата, а можеше някак да ги наложи чрез механизмите на гласуване на съюза. Или да вземем отношенията със съседите и потенциалните нови членки. Очевидно е, че по отношение на Турция е по-добре да продължи обсъждането, отколкото да се решава каквото и да било. По отношение на САЩ, Китай и Русия новият договор също не може да подобри действията на ЕС, тъй като те са изначално грешни. Липсата на действеност означава между другото, че съюзът не може да обяви война. Това поне на мен ми изглежда добро състояние на нещата.

Вацлав Клаус има и други, свързани с правилността на политиката аргументи против приемането на договора от Лисабон. При набраната инерция в погрешни политики като борбата с климатичните промени, ограничаването на търговията с трети страни и натиска върху пазара на труда и ограничаването на услугите европейската икономика ще загуби много конкурентни предимства..

След седмица Конституционният съд на Чехия ще излезе с неутрално решение за Лисабонския договор. Тогава г-н Клаус ще подпише публикуването му.

 

 

* Статията е публикувана за първи път във в. Дневник на 21 октомври 2009 г.