Европейски рецидив

На много от гражданите на ЕС май им харесва да живеят в заблуда. Свикнали са с нея. Уреден живот, без много грижи, зорко направляван от мъдрите мъже и жени в Брюксел. Мечтата за Европа без граници роди и свой надслов – “единни в многообразието”. Както, обаче, често се случва в приказките, когато ламята най-накрая се спусна над селото, мъдрите управници се оказаха банда бирници, а довчера приветливите хора от съседните села излязоха хитри авантаджии.

Новата реалност в Европа

Новата реалност в Европа всъщност изобщо не е нова. Страни като Гърция, Испания и Португалия никога не са били достатъчно конкурентоспособни, за да оцелеят в рамките на общ валутен съюз с Германия. И когато кризата най-накрая разпиля старателно събрания сноп от близки лихвени проценти по облигациите на страните-членки на еврозоната, пазарите изведнъж започнаха да осъзнават, че пръчките в него просто не са от едно дърво. Развилнялите се спредове по държавния дълг принудиха ЕЦБ многократно да изневери на мандата си. Раздадоха се заеми, спасяваха се банки, дори се появиха технократични правителства, и пак – нищо. Структурният проблем с ниската конкурентоспособност на южните държави остана нерешен, а социалното напрежение в съюза достигна невиждани в историята на ЕС нива.

Така дойде ред на резултатите от президентските избори във Франция и парламентарните избори в Гърция, които хвърлиха в шок голяма част от европейския политически елит. Новоизбраният френски президент Оланд се възползва от шумната трибуна на спечеления пост и призова Европа да отпусне коланите в името на социалната справедливост и икономическия ръст. Така нареченият „Пакт за растеж” е резултат именно от смяната на настроенията в Европа и снижаването на търпимостта към програмите за бюджетни икономии, а целта му е да спаси, доколкото е възможно, европейските лидери от нарастващия гняв на масите. Какво точно ще съдържа пактът ще разберем най-рано в края на месец май. Подхвърляните в публичното пространство идеи за стимулиране на европейската икономика, обаче, подозрително напомнят на политиката, следвана от САЩ през последните няколко години. Това може да подтикне Европа към редица лесни “решения”:

  • Отказ от предварително поставените цели за фискална консолидация. В европейското публично пространство вече започна да се говори за “гъвкавост в тълкуването на фискалните правила”. Много европейски лидери продължават да живеят в заблудата, че могат просто да ревизират плановете си за намаляне на дефицита, оправдайвайки се къде с извънредни, къде с не толкова извънредни обстоятелства. Повишаването на прогнозата за годишния дефицит на Испания и последвалия ръст на лихвите по испанските облигации, обаче, е достатъчно красноречив пример за ефекта, който отмятането от предварително поети ангажименти може да има върху пазарите.
  • По-нататъшно сваляне на лихвите от страна на ЕЦБ с цел стимулиране на кредитирането. С оглед на крайно неубедителните резултати от предприетите от ноември 2011 г. насам интервенции на централната банка и съпротивата на Германия към директното изкупуване на държавни облигации, свалянето на основния лихвен процент се очертава като един от малкото останали ходове на ЕЦБ. Позитивните за европейската икономика последици от един такъв ход, обаче, остават крайно неубедителни, предвид упорито високите лихви на междубанковите пазари и минималният ефект, който свалянето на ОЛП ще има върху волатилните лихви по държавните облигации. Допълнителното обезценяване на еврото също няма да помогне на търсенето на европейски държавен дълг.
  • Вдигане на данъците и налагането на нови данъци на национално и европейско ниво. Дежурната рецепта на отчаяните правителства засега среща отпор както на европейско, така и на международно ниво. Последното нещо, от което европейският бизнес има нужда, са по-високи данъци. Подкрепеният вече от много страни данък върху финансовите транзакции, обаче, е ясен пример за решителността на отделни кръгове от европейския политически елит да се придържат към тази рецепта. Отново, новоизбраният президент Оланд, е един от защитниците на тази идея.

Това, което притиснатите до стената от електоратите си европейски лидери трябва ясно и недвусмислено да обяснят на европейските граждани, е че фискалната дисциплина не е противовес на икономическия растеж. Напротив, фискалната дисциплина е единственият път на държавите от ЕС към устойчив икономически ръст в средносрочен и дългосрочен план. Без възвръщането на стабилността на публичните финанси, страните в ЕС не могат да осигурят нито сигурност за инвеститорите, нито придвидима бизнес среда, нито стабилна валута. Бюджетните ограничения са горчивото лекарство, което Европа трябва да изпие, ако иска да си стъпи на краката.


Свързани публикации.