Преглед на стопанската политика ISSN 1313 - 0544

Европа – гледаме напред и копаем надолу

Автор: Явор Алексиев / 22.02.2013
Оцени тази статия:

За европейския гражданин става все по-трудно да се ориентира в случващото се на европейско ниво и в еврозоната в частност. Лавината от споразумения, пактове, фондове и стратегически документи, с които Брюксел се опитва да адресира ефектите от кризата, доведе до постепенното образуване на широк набор от трудни за произнасяне абревиатури и възникването на постоянни и временни институции с неясно предназначение. В основата на всички тях ясно личи стремежът към по-нататъшна федерализация на съюза и засилването на правомощията и властта на органите му. Последното стъпало към заветната цел е т.нар. „Тупак” (Two-pack), или пакетът от две.

За какво припява Тупак?

Целта на поредния пакет е да подсили правомощията на ЕК за надзор над националните бюджети на всички страни в еврозоната като стъпка към по-тясната координация на икономическата и по-специално фискалната политика на страните членки. Ако предложението бъде одобрено, още през тази есен страните членки ще трябва да представят и мотивират с независим макроикономически анализ проектобюджетите си, а Брюксел ще преценява доколко те отговарят на правилата на играта в съюза. 

Предложението на Комисията беше представено още през ноември 2011 г., но едва през тази седмица Съветът, Комисията и Парламентът се разбраха за съдържанието на документа. Последният, обаче, тепърва трябва да получи подкрепата на страните членки, което, предвид разликата в настроенията при първоначалното му предлагане и сега, далеч не бива да се взима за даденост. Както и преговорите около Многогодишната финансова рамка за периода 2014-2020 показаха, много от западните лидери просто не считат, че отговорът на текущата криза се крие в „повече Европа”.

Новият стар политически курс на Брюксел

Поне на този етап по нищо не личи председателят на ЕК Жозе Мануел Барозу да се е отказал от проекта си за реформа на еврозоната.[1] В публикуваното в началото на декември 2012 г. комюнике за „дълбок и истински Европейски икономически и паричен съюз” бяха представени редица от мерки, които да доведат до фискален, икономически, банков и политически съюз в рамките на еврозоната. Приемането на „Тупак” ще представлява полагане на поредната плочка по пътя към крайната цел.

Като потенциална страна членка на валутния съюз, България следва изключително внимателно да следи развитието на този политически курс на Брюксел. От край време предложенията в тази насока са съпровождани от призиви за уеднаквяване на данъчни ставки (разбирай вдигане на данъци), въвеждане на общи политики в сферата на заетостта и социалната политика (разбирай увеличаване на ролята на правителството) и обща регулация на редица стопански отношения (пример – регулациите за условията на труд) и сектори на икономиката (пример – щастливи кокошки и прасета). Колкото и да им се иска на бюрократите от Брюксел, обаче, този курс е трудно осъществим предвид крайно разнообразните икономически, социални и политически характеристики на страните членки.

Разликите между страните са толкова сериозни, че дори общият валутен курс се оказва проблем. Макар и не в прав текст, политиката на Марио Драги показва стремеж към по-евтино евро, благодарение на което износът на страни като Испания, Франция и Италия да тръгне нагоре. Това само по себе си, обаче, не е достатъчно, а е необходимо повишаване на реалната конкурентоспособност (а не номиналната) на тези страни посредством болезнена вътрешна девалвация и повишаване на производителността.  Вместо това ставаме свидетели на обратното - въпреки забавянето в края на годината, през 2012 г. Германия постигна втория си най-висок търговски излишък през последните 60 години. Докато тези страни остават в рамките на един валутен съюз този проблем може да бъде адресиран само по два начина:

  1. Продължаваща корекция надолу на доходите и цените, повишаване на производителността и свиване на държавата като цяло и на държавата на благоденствието, в частност. Тези процеси са единствените, които могат да доведат до повишаване на (реалната) конкурентоспособност на икономиките на засегнатите държави.
  2. Използването на въведените през миналата година общи финансови механизми и налагането на нови такива (еврооблигации), с които страни като Германия да запълват „дупката” на ниската конкурентоспособност на останалите държави. На практика единственият начин този въпрос да бъде адресиран по линия на самия ЕС се корени в повишаваща се управленческа и преразпределителна роля на институциите на ЕС.

Явно е, че еврократите са избрали втората опция. Явно е още, че същността на предлаганото от Брюксел няма да бъде обяснена на прост и ясен език на немските данъкоплатци. Добрата новина е, че поне на този етап предложението за създаване на фонд за изкупуване на дълг като прелюдия към общите еврооблигации остана за догодина. Разбирайте, след изборите в Италия и Германия.

През последните няколко месеца остава впечатлението, че Брюксел е минал на автопилот. Европейската бюрокрация си върви напред, независимо от реалностите, които я обграждат. Както може да се очаква от една подобна бюрокрация – тя има склонността да се мултиплицира, вменявайки си все повече функции и по-голямо системно значение, и съответно поглъщайки повече пари и власт в процеса.

 


[1] Институтът за пазарна икономика направи подробен преглед на проекта на Барозу в поредицата „Защо трябва да се радваме, че не сме член на еврозоната”. Трите части на материала са достъпни тук, тук и тук.