Преглед на стопанската политика ISSN 1313 - 0544

Достатъчно гъвкава ли е образователната ни система?

Автор: Димитър Вучев* / 14.09.2012
Оцени тази статия:

За поредна година в началото на септември държавните висши учебни заведения са принудени да обявяват допълнителен прием за непопълнените места. В битката за всеки неангажиран кандидат-студент са включени привидно перспективни специалности като икономика, социология, политология, множество чуждестранни филологии. Принудата кара дори и СУ „Св. Климент Охридски“, най-реномираният ни университет, да приема студенти с ниски оценки, само и само квотата да бъде запълнена. Новината обаче се приема спокойно, а настрана остава логичният въпрос дали проблемът е в университетите или пък в самата система.

Преди да се навлезе в темата, редно е да се уточни генезиса на образованието. Като резултат от съзнателна човешка дейност и то представлява стока, която се влияе от всички пазарни механизми. Образованието е своеобразна инвестиция. Едни хора предоставят услуга на други срещу заплащане. По-високото търсене води до покачване на цената и обратното. Конкуренцията несъмнено повишава качеството.

Както при стоките и услугите, така и в образователния сектор, нормално е наличието на диференциация в цените и качеството при отделните играчи на пазара. По-амбициозните и талантливи кандидат-студенти се насочват към по-висококачественото образование, защото това би им донесло по-висока възвръщаемост след завършване. Другите се задоволяват и с по-скромните услуги.

В България няма нито един държавен университет, който да е закрит, защото качеството на образованието е ниско или пък защото повечето студенти не са завършили курса си на обучение. Също така няма и обучаваща институция, която да е поощрена от държавата по какъвто и да е начин за постигнати успехи. Липсват стимулите за подобряване на качеството.

Изключително отежнена бюрократично пък се оказва процедурата за регистрация на университет у нас. Налага се решението да мине през Парламента. Затормозяването практически ограничава свободата за навлизане на нови участници на пазара. Истината е, че ако процедурата е опростена откъм време и усилия, може би много хора, които работят в системата и я познават отвътре, биха опитали да приложат знанията и опита си в създаването на ново учебно заведение, което самите те да ръководят.

Същевременно България е сред страните в ЕС, които заделят за висше образование едни от най-високите дялове от БВП на човек. Сред новите страни членки България е на първо място. Видно е, че проблемите не идват от количеството на финансирането, а от неговата целесъобразност.

Източник: Евростат

Система на финансиране на университетите

Първата положителна крачка в системата на субсидиране беше направена с въвеждането на принципа „парите следват ученика“. Налага се обаче реформите да продължат. Успешен ход ще е система, при която държавната субсидия за висше образование започне да намалява плавно от сегашните 70%, а разликата до 100% се заплаща от студента – било то с помощта на студентски заеми, стипендии от фирми и фондации, лични средства или по друг начин. По този начин ще се постигне заинтересованост у всички участници в процеса да предлагат и изискват по-качествен продукт – обучаващите се, защото инвестират собствен ресурс или такъв, който в последствие ще трябва да връщат, а университетите – защото голяма част от приходите им ще зависят от това дали предложеното от тях отговаря на нуждите на студентите и пазара.

Проблемът с гъвкавостта на финансирането на образованието се корени най-вече във все още практикувания модел на институционално финансиране, при който решенията са почти изцяло централизирани в ръцете на правителството и акредитационните органи.

Нужна е промяна на модела, при която по-голяма част от средствата да се отпускат под формата на стипендии и/или заеми. Университетите трябва да имат автономността сами да определят таксите и броя на приеманите студенти. Частните университети пък не трябва да са дискриминирани и целенасочено отлъчвани от пазара чрез осложнени бюрократични прийоми. Без стъпки в тази посока трудно ще се постигне сериозно подобрение в качеството на висшето образование.

*Авторът е стажант в ИПИ.