Досиета и тълкуване на икономиката на прехода (оптимистичен поглед)

Струва ми се, че основното настроение след доклада на съответната комисия за сътрудниците на тайните служби на изборни длъжности след 1990 г. е глупаво, кога съзнателно, кога не, неглежиране на значението на този доклад. Принизяването на смисъла на доклада от страна на свързаните с бившите комунисти е напълно обяснимо – те изпъкват в доста лоша светлина пред местната и международната публика. А не-комунистите изглеждат смешно, ровейки се в детайли и пропускайки най-важното. А то е в отговора на въпроса: как сега да се тълкува зараждането и нагаждането на политическата и полит-икономическата система на нова България?

Преди доклада: мъпети на други мъпети

Мога с увереност да твърдя, че познавам добре личностите, осъществели политическите и стопанските реформи почти във всички европейски страни от бившия СИВ и Варшавски договор. Една от основните разлики в усещанията от общуване с български политически деятели и такива от другите страни от нова Европа (с изключение може на Румъния) е усещането на недоизказаност и фалш на намеренията и поведението на българските политици. Винаги съм се учудвал колко малко хора светят със своя собствена светлина.

В Полша, Чехия и дори Унгария подозрението за втори план, зад онова, което политиците правеха и правят, почти отсъства. В България дори такъв министър-председател като Симеон Сакскобурготски, с неговото царско потекло и в крайна сметка порядъчно и добро излъчване, буди подозрение, че е нечия кукла на конци. Иначе остават алогични обясненията на няколко явни резултата от неговото управление, например: възстановяването на хората и имижда, ако не статута, на бивши репресивни органи от времето на комунизма; на публичното присъствие на социалистите във властта, медиите и подстрекателството на реваншизъм към промените от 1997 – 2001 и техните водачи; и – не на последно място – започването на проекти („Белене" и не само) с откровено про-руски мотиви (във вреда на ефективност, конкуренция и ясни правила на играта).

„Я колко много ченгета?!"

Противно на твърденията, че цели 10 на сто от народните представители били сътрудници, а и още много не са извадени на бял свят, по-важен е фактът, че става дума с а м о з а 10 на сто.

Този факт и разпределението на народните избраници по политически може и трябва да се сравни с архивите на БКП, Комунистическата партия на Съветския съюз (КПСС) и СССР, например със записите от срещите на КПСС-лидери с български политики от различни бои (публикувани в сп. Факел) и с анализа на Буковски на архивите от времето на „перестройката".

Освен това списъкът на сътрудниците по политически политическа обвързаност може и трябва да бъде поставен в контекста на политическите и стопанските реформи, които са зависели от българските деятели на изборна длъжност.

Очевидно това ще се прави в бъдеще. Тук ще се опитам да обърна внимание на онова, което към днешна дата остава незабелязано.

В не комунистическия спектър, т.е. СДС, ченгетата, почти без изключение, са или одиозни фигури, или са от групата на бившите репресирани. Никой от тях не е имал отговорна партийна или държавна длъжност с тежест по-голяма от средния избраник, която да променя законодателство, политика и външно политическа ориентация. Изключенията са две – един конституционен съдия и един председател на комисия по бюджет и финанси. Но дори и в тези случаи прегледа на гласуванията и решенията прокарани от тези двама господа показва, че те са рационално обясними с нюанси във възгледите и защита на професионалната репутация.

В противоположната част на спектъра – този на БСП и коалиционни партньори от последните 17-18 години – картината е точно обратната.

Най-скъпата икономическа криза след Първата световна война в България е дело на управлението на сътрудник на ДКС. Очевидният приятел и наместник на КПСС в България (ако се съди по архивите, публикувани във Факел), г-н Луканов, не е попаднал в списъка по технически причини, но манипулирането на командните висини в българската икономика са негово и на неговите приятели дело. Освен това в портфейла на БСП има шефове на тайни служби, една дузина посланици и цял президент. След публикуването на списъка вторият план в действията и поведението на тези дами и господа получава известно просветляване.

Известна изненада има в списъка имена, свързани с ДПС. Доколкото може да се съди по все пак откъслечната информация тук често става дума за много мотивирани и постоянни, упорити сътрудници, с желание участвали в театрално-исторически представления, с конституционно (от забраната на политически партии на верска основа) защитен монопол върху гласа на мюсюлманските избиратели. Но дори в този случай публикуването на списъка обяснява най-много някои съществени парламентарни гласувания във втората половина на мандата на коалициите, в които участват. Но той не доказва принос в ущърб на страната. Очевидните поддържания на монополи и позиции в преразпределението на средствата на данъкоплатците, експлоатацията на собствения електорат имат друга почва и се смятат, общо взето, за част от правилата на играта. И в крайна сметка не е виновен този, който яде зелника.

Българският избирател в служба на реформите

Знам не малко за кухнята на реформите в България. Връщайки се назад във времето и сравнявайки публикуваното с онова, което си спомням и е подлежащо на потвърждение от ключовите търкания на прехода, общото впечатление от списъка и имената в него е, че у нас има достатъчно основания за гордост и оптимизъм от поведението на избирателите. Ето един непълен списък на обясненията на този оптимизъм.

Въпреки пренаселеността на страната с бандити, бивши комунисти и ченгета, българските избиратели през 1990 г. са излъчили попълнение на политическата каста, което е действало без задни подбуди в техен интерес. Въпреки упоритостта на националните и комунистически шаблони на партийно строителство, новите партии около СДС не са играли нито под диктата на КДС, нито – по-важното – по поръчка на КГБ и КПСС. Прав е Владимир Буковски, когато твърди, че замисъл на последните да поставят свои хора в управлението на бившите комунистически страни от Европа се проваля дори и в България. Митът за управлението на прехода от КДС е не повече от доказан мит. Той съдейства предимно за укрепване на илюзията за сила на самите тайни служби и на политическите наследници на БКП.

Великото народно събрание и новата конституция също получават известно обяснение. Едни от най-гласовитите й опоненти от 1991 г. са в списъка и ролята им е повече от очевидна: да се квалифицираното малцинство в конституционното събрание (което все пак има силата да върху съдържанието на новия обществен договор), да се спре реформата от март 1991 г., да се удължи стопанската нестабилност и да се заложат основите на политическа такава.

Бандитите и командните позиции в преразпределението също имат своето обяснение, но то не е в този списък. Бандитите се появяват най-вече благодарение на амнистията на криминални деятели от председателя-президент Петър Младенов в началото на 1990 г. (Почти същото се случва и непосредствено след 9 септември 1944 г.). Позициите в преразпределението са дело на министър-председателите Атанасов, Луканов, Виденов и донякъде Беров (но по-скоро поради безсилие и политическа нестабилност). Прегледът на законодателството за периода от края на 1992 г. до януари 1997 г. показва явна защита на онези, които случайно или не са се оказали в положението да харчат парите на другите, било през банки, било през бюджета, било през паричната и надзорна политика на централната банка. Така наречената организирана престъпност се заражда в този период, замлъква частично между 1997 и 2001 г., за да се пръкне отново след това. Това обяснява реваншизма спрямо управлението на Костов, който очевиден в действията на сегашните управляващи, главните прокурори и появилите се в списъка на сътрудниците на КДС народни избраници.

Въпреки тези особености на политическата обстановка, периодът след 1997 г., както и друг път съм имал повод да твърдя и доказвам, е най-дългият период на икономически ръст в историята на стопанството на България. Това е едно малкото очевидни, макар и трудни квантифициране доказателства на обстоятелството, че, въпреки бандитизма и провинциализма на икономиката и политиката, страна се развива добре.

Защо това е така при 10 на сто от народните избраници ченгета и съществена част от висшите държавници, произлезли от същото кутило? За този ход на историята има две икономически и едно техническо обяснения.

Бившите комунисти в България никога не са били против частната собственост и възстановяването й с новата конституция (въпреки първоначалната „критика" на тази разпоредба от демократите-опоненти от т.нар. Група на 39-те). Те просто са просто са против частната собственост на другите.

Второ, когато имаш контрол върху кражбите на парите на другите, колкото повече са тези пари, толкова повече крадеш. Избиването на бенефициенти на преразпределението на зелника е начин да се задържи този контрол.

Трето, действително тези бенефициенти първоначално са убедени, че при капитализма става дума за грабеж. Но списъкът показва е основна характеристика на онези, които са в него: обратната селекция по партийни и други признаци за лоялност към службите, протичала от 1994 до средата на 1990-те е довела до това, че тези хора са пълни бездарници.