Преглед на стопанската политика ISSN 1313 - 0544

Домашното обучение - когато образованието значи свобода

Автор: ИПИ / 02.07.2021
Оцени тази статия:

През 2021 г. ИПИ започна инициатива, която да представи отражението на популистки политики и регулации в ежедневието на хората и работата на компаниите. Първите десет истории можете за видите тук. Сега продължаваме с нови истории, които са подготвени с подкрепата на Фондация за свободата „Фридрих Науман”.

 

Интервюто и репортажът са направени от Красимир Цигуларов.

 

 Близо 2000 семейства възпитават децата си вкъщи и стават все повече

Какво се случва с един юноша, сблъскал се с държавната администрация в ранна възраст? Преди около 7 години той печели национално състезание по информатика, получава диплома. След това тя му е отнета служебно от Министерството на образованието и науката (МОН) и не го допускат до държавни състезания и олимпиади. Причината е, че не е записан в българско държавно училище, а се образова вкъщи. Забелязват го хора от IT сектора, канят го на организирани с частна инициатива форуми. Следват стаж в авторитетна компания, предложение за работа. В момента работи в София в екип по проекти за блокчейн софтуер и за изкуствен интелект. Едновременно с това е записал дистанционно тригодишен курс по белетристика, в САЩ.

Той е Божидар Маринов. Историята на момчето от Смолян нашумя през 2014 г., по традиция мина набързо по медиите и затихна. Имаше ли огорчение, когато ти оказваха да участваш в състезанията, питам сега при срещата ни в един от столичните паркове. “В началото - да. Но започнах да го виждам като възможност да се фокусирам по-практично. Тези състезания са абстрактни, там задачите не са от реалния свят. А при стажовете вече стана по-реално и по-практично”.

Божидар Маринов преди години преживя сблъсък с държавно администрирания образователен сектор, но в частния бизнес оцениха възможностите му.

 

Интересува се и от икономика, но от микроикономика. “Няма бюрократичен елемент, да е централизирана като цяло. Децентрализираните решения ми харесват и в програмирането, така че може да има нещо, което предизвиква интереса ми”, казва Божидар.

Някога бил ли си в държавно училище, питам. “В самата сграда - да, но да съм записан - не”.

Семейството избрало домашното образование, защото дава повече свобода на родителите от една страна, а и на детето също. “Майка ми е разговаряла с други семейства, а и не е искала да мина през тази система, през която тя е минала, макар да не е имала проблеми преди това”. Майката на Божидар е програмист, но това е само част от ориентацията по кой път и накъде да поеме той.

 

***

Петър Порумбачанов пред семейната къща в село Професор Иширково. Неделя е, а в градината и в работилницата има много работа.

Никой закон не задължава никой родител да предава детето си на държавната образователна система. Това произлиза от нашата Конституция и от всички международни актове, по които България е страна. Те са част от вътрешното законодателство и, приети по съответния ред, са с по-голяма тежест от вътрешното законодателство. Във всички тях, без изключение, пише много ясно, че родителите имат правото да избират формата и мястото на образование за своите деца.

Стаята на момчетата, както я нарича Петър, прилича на офис на компютърна фирма. Но там има и електрически китари, и пиано.

 

Това казва Петър Порумбачанов, с когото разговаряме в семейната къща в силистренското село Професор Иширково, разположена в прекрасно поддържана градина от над 10 декара. Къщата прилича и на библиотека, и на музикално студио със стария грамофон за винилови плочи, електрическите китари и пианото на децата, и на централа на IT компания с мощните компютри наоколо. Телевизор няма, но има проектор в приземния етаж, от който на варосаната стена да се гледат избрани филми.

Снимка от семейния архив на семейство Порумбачанови. Никое от четирите деца на Петър и Живка не е записвано в българско училище, всички учат вкъщи.

Петър и съпругата му Живка са родители на 4 деца, никое от което никога не е било записвано в държавно училище у нас, а е преминало през домашно обучение. Най-големият син, Георги, с интереси към литературата, всъщност вече е на 25 години и работи в голямо издателство в столицата, след като завършил и английска филология в Софийския университет. Останал в България, макар да имал покани от западни университети. По-малкият, Никола, на 18, приключва курса на средното си образование, интересува се от програмиране, и вече има покана за работа в IT компания. По-малките Павел и Ралица се обучават по свои програми, разработени с тях от родителите.

Петър е един от хората, които първи у нас са осъзнали предимствата на домашното образование. Той е от основателите преди години на Асоциацията за домашно образование и неин председател и досега. И, ако в началото били няколко семейства, споделящи общи ценности, днес семействата, които обучават децата си вкъщи, наближават 2000 и непрекъснато се увеличават. Множат се и семействата, които искат да изтеглят децата си от държавните училища и да започнат домашно обучение. Пишат ми дори деца, които питат как да излязат от стандартната система. Обикновено отговарям - да ми пише баща ти, казва Петър. - И писмото идва от майката, предполагам. - Най-често, но това е друга тема, казва Петър.

Завършил е счетоводство и контрол в Свищов, съпругата му - икономическа информатика, пак там. След това завършил история в университета във Велико Търново, а сега влиза в четвърта година право. Бил е регионален мениджър на голяма международна компания. Получил предложение да се премести в централата в София, но отказал. “Имах други приоритети, да мога да обръщам повече внимание на семейството си”. Така се стигнало до реставрацията на старата добруджанска къща, превърната в дом, училище, градина и свърталище на домашни любимци. Тя иска непрекъснати грижи, но пък децата отрано наживо научават много неща, които връстниците им ще видят само схематично в стандартните учебници по биология или ботаника.

 

Петър Порумбачанов:

“В крайна сметка малко по-грамотните чиновници разбират, че не можеш да събориш българското семейство, когато е решило да образова децата си. В цялата история конфликтът на тоталитарната държава със семейството винаги е завършвал с поражение на тоталитарната държава. А семейството винаги е оцелявало като институция. Така ще бъде винаги.

Заради това се съпротивлявам на цялата система на образованието. Аз съм историк, можеш ли да си представиш, че тая история, която учат в училище, ще я дам на децата си? Ами те буквално ги денационализират, изтриват националната им памет. Аз искам да учат истинска история. Ние имаме прекрасни учебници по български език и литература. Ама не са одобрени от МОН и не се преподават. Учебници по математика - също. Всъщност тя е много по-увлекателна, когато се учи от западни учебници. Да ти стане драго. А математиката обикновено е нещо, което отвращава децата в училище. Как да не се възползва човек от тези ресурси, а буквално да тероризира детето си, захвърляйки го в система, която ще опита да му натъпче главата с куп глупости, които нямат връзка с реалния живот и нямат практическа стойност. Загуба на време”.

Разказ за началото

Започнахме когато се роди най-големия ни син, връща се назад Петър Порумбачанов. “Аз като историк имам и педагогическа правоспособност и съм преподавал по време на практики. Още тогава имах някакъв досег със системата, най-малкото ние сме част от системата, защото сме минали през нея. И, честно казано, никога не съм се чувствал особено комфортно там, макар да не съм имал никакви проблеми. Друго ме човъркаше - безсмислието на онова, което правим и факта, че то ни отнема твърде голяма част от живота. Мислех, че трябва да има по-добър начин да се образова един човек.

Петър и Живка в приземния етаж на дома си. Той е едновременно и работен кабинет, и библиотека, и място за отдих, и филмово студио.

 

Нещата се получиха естествено, когато вече имахме дете. Образованието стана лесно достъпно, а имаме и възможностите на 21-и век, с огромен обем лесно достижима информация. И си казах, че можем да получим далеч по-добро образование ако положим изискуемите от нас като родители усилия. Да дадем възможно най-доброто на децата си във всяка една сфера и област, като в нито един момент не сме се заблуждавали, че сме последна инстанция, че знаем всичко и можем да ги научим на всичко.

Това е много важно. Защото образованието, в крайна сметка, е пазарен продукт, ако говорим за пазарна икономика. То се предлага на конкретна цена и хората си го купуват. На свободния пазар то съществува в много форми. И като пазарен продукт просто потърсихме най-добрата алтернатива”.

Нашето конвенционално образование не предлага подобно нещо защото, ако след промените много от секторите в икономиката станаха конкурентни, пазарно базирани, това не се случи с образованието. Нямаме конкуренция, нямаме алтернативи. Образованието е монополизирано от държавата, то не стана свободно, дори когато говорим за частните училища, защото в крайна сметка академичната програма в тях трябва да бъде одобрена от Министерството на образованието и науката. Конкуренцията беше отрязана - и то не случайно. Но това не означава, че хората, които осъзнават този факт, нямат законово основание да потърсят алтернатива и да я намерят, допълва Петър.

Ако има конфликти, те идват от разминаването на ценности, казва и Божидар Маринов. Защото държавата претендира, че децата са нейни, докато родителите настояват, че децата са техни. Държавата претендира, че има право да изисква задължително образование в училище, да налага системата, докато родителите настояват, че отговорността за възпитанието и обучението на децата всъщност е тяхна.

В крайна сметка Петър и съпругата му, подтикнати и от приятелско семейство, емигрирало в САЩ, решили да образоват първия си син вкъщи. Мислели, че са сами. Но се оказало, че и други са като тях. Така още през 2004 г. направили първата национална конференция за домашно образование, с няколко семейства. Сега предстои поредната 16-та, в Пампорово, но вече се пълни един голям хотел със семейства от цялата страна. Една нова общност в която и семействата, и децата вървят в обща посока и са приятели.

С тези хора работим от близо 20 години, с обща ценностна система и кауза. В асоциацията няма членство, няма членски внос, не е това целта. Идеята бе да създадем легална форма на организация, която да представлява общността. Ако някой има проблем в някоя област, да има към кого да се обърне. Това не означава, че непременно ще му разрешим проблема, но поне ще го насочим към хора, които биха могли да му помогнат. Да има координация между семействата, да се срещат, да общуват, да разменят ресурси и материали. Искаме да сме полезни за семействата, взели сме си го присърце, като някакъв вид служба, но безвъзмездна, казва Петър Порумбачанов. Затова и част от децата в общността вече разработват специална платформа, която да улесни и връзките, и намирането и споделянето на материали.

 

Петър Порумбачанов:

"Целта е, когато приключат с образованието, децата да са способни да продават уменията си. Да имат пазарни умения и те да са в услуга на обществото или просто на хората, които биха пожелали да купят техните умения.

Продаваш умения, купуваш пари. Това е принципа.

Друг е въпроса за уменията да имат собствено мнение, собствена ценностна система, да са сериозно установени, здраво стъпили на земята личности. Нищо сложно, но звучи недостижимо за конвенционалната образователна система. Нашата идея беше децата ни да са социални личности. Училищната система не произвежда социални личности. Там няма социализация. Има десоциализация."

Противоречията със системата

Като загърбим изключването от националните състезания, имал ли си други проблеми с администрацията, питам Божидар. Идвали да го търсят, но тогава вече бил на 18 години. Появили се две учтиви госпожи да се интересуват защо не ходи на училище, поговорили си на вратата, обяснил им, че е домашен ученик, и толкова. Но на други семейства им се случвало да имат проблеми.

Тази практика, домашното образование, формално не е легализирана, нужно ли е, питам Петър Порумбачанов. Но защо? Имаме си закон за училищното и предучилищното образование. В него има и неприсъствени образователни форми - дистанционна, индивидуална. Ако искаш да си част от системата, но да не посещаваш училище, можеш спокойно да го направиш. Това беше проблем, но вече не е, казва той. (В текстовете на закона все пак има сериозни рестрикции за неприсъствените форми на обучение, но няма и намек за домашното образование.)

Ако имаме закон за системата, а ние не сме в нея, какво правим? Просто не ни интересува, допълва Петър. И в Конституцията, и в Семейния кодекс се казва, че образованието и възпитанието на децата е право и задължение на техните родители. Училищното образование до 16 години е задължително. Но не пише, че държавното училищно образование е задължително, а училищното образование, продължава той.

“Конституционалистите са знаели какво точно пишат. Аз съм водил кореспонденция с някои от тях, чел съм им мотивите. Написали са го с цел в България никога повече да не се стигне до тоталитарна форма на управление на образователните процеси. Това е огромен удар за привържениците на тоталитарната образователна система в днешно време. Затова сега те пишат доста нелепи и противозаконни подзаконови нормативни актове”.

Петър дава пример с така наречените екипи за обхват. “Едни групички от хора обикалят по махалите и търсят деца, които не са записани в държавно училище. Обикновено са съставени от учители, полицай (да не ги набият из махалите) и представител на регионално управление по образованието. Чукат на вратата - тука трябва да има едно дете, което не ходи на училище, защо. Нали се сещаш каква е успеваемостта им в махалите? Никаква. Обаче посещават и семейства, които образоват децата си у дома. Много бързо приключваме въпроса с тези чиновници - спокойно, интелигентно и, най-важното, законово аргументирано.

Водил съм разговори с най-различни чиновници на най-различно ниво. Юрисконсултите на съответните учреждения винаги са били съгласни, че законът е в наша полза. Все пак имаме европейска конвенция за защита на правата на човека, пакта за социални и икономически права и т.н. Правото на родителите е законово регламентирано и това не подлежи на коментар”.

Самите конвенции са писани в края на 40-те и началото на 50-те години, след Втората световна война, продължава Петър. Написани са с идеята никога повече да не изпаднем в ситуация, в която държавната машина формира мисленето на една цяла нация. В която имаш Хитлерюгенд, имаш чавдарски и пионерски организации, в която цялото бъдещо поколение е индоктринирано по такъв начин, че да е в позицията на роб на една тоталитарна държава. Това е опасно, то води до човекоизтребление, до зомбиране и по някакъв начин до липса на индивидуална свобода и на индивидуален разсъдък в човешкото същество. Международните закони дават правата изцяло на родителите за възпитанието и образоването на децата им именно за да не се стига до такива крайности и исторически драми.

“Едно мощно централизирано образование и една мощна индоктринация в грешна посока може буквално да потопи кораба на една държава. Но когато имаш многообразие от мислене, което е качество на осъзната личност, имаш база за хубав дебат, ако щеш, за научна надпревара по отношение на качеството и резултата от различен тип образователен подход. Нещо, което искаме да се случи. Добре, ясно ми е, държавно образование ще има дотогава, докато хората абдикират от отговорността си на родители. Но образованието не е било никога в историята част от държавните дела, от държавния ангажимент. То е дело на родителите, понеже децата се раждат в семейство и то носи тази отговорност” убеден е Петър Порумбачанов.

Според него проблемите, с които се сблъскват, не са толкова в законодателството, а че държавните чиновници често са правно неграмотни, не познават нашите закони, да не говорим за европейските директиви, нищо че сме в ЕС. Освен това са много първосигнални, именно защото са продукт на тази система, свикнали са да изпълняват команди. За разлика от тях нерядко имало директори на училища и на детски градини, които ги поздравявали за пътя, който са избрали.

Старата добруджанска къща е напълно реставрирана и е превърната в дом на семейството.

При сблъсък с чиновниците се е случвало, със съгласието на родителите, да извървят процеса докрай. “Но къде е тоя край? Компетентното лице, което трябва да ти наложи глоба по Закона за образованието, е кметът на съответното населено място или район. Това е всичко. Неходенето на децата на училище не е обществено опасна дейност, не е инкриминирано, не е престъпление. То се води административно нарушение. Издава се акт, който трябва да си платиш. Питам - какво ще стане после? Ами не знаем. Дотам. Глобата се обжалва на административно ниво, после по съдебен ред. И съдията вика: Защо ме занимавате с глупости. Платете си глобата и повече не искам да ви виждам. Това е”.

 

Петър Порумбачанов:

"Домашното образование възпитава съвсем други качества по отношение на самото учене, на дисциплината за придобиване на познания, от една страна, от друга - по отношение на свободата. Този рестриктивен подход - да стоиш нареден в редички по чиновете, да работиш под време, под звънец, е силно отблъскващ. В крайна сметка обучителният процес в училищата отвращава децата от ученето, най-малкото и заради начина, по който се поднася материала. А когато учат така, че да им бъде интересно, техният естествен глад за знания прогресивно се увеличава с времето."

Справянето със системата

Нищо сложно, оказва се. В други страни, извън България, има достатъчно възможности да запишеш, че детето ти се обучава вкъщи. Не става въпрос за формалност, а за регламентиран избор на програма, на учебници, следват непрекъснати тежки тестове, заверки, докато се стигне до диплома от съответната държава. “Ето, помисли си - има български семейства, които живеят в чужбина. Децата им не учат в български училища. Като се върнат в България, с проста процедура, струваща тридесетина лева, във всяко регионално управление по образование приравняват академичната справка от чуждото училище и им дават средно образование”, казва Петър Порумбачанов.

Същото правят и хората, които обучават децата си вкъщи. Както Божидар. Те са регистрирани в училище за домашно образование в някоя от многото страни, където отдавна това е стандартна практика. Има възможност дори отделно семейство да се регистрира като домашно училище и даже да даде сертификат на децата си. Не и в България, защото МОН налага програмата за съответния “клас” с предмети, някои от които може да са ненужни и това излишно да натовари децата.

“Ние, до гимназиална възраст на децата ни, не ползваме готови програми за домашно образование, макар да има стотици такива. Сами изготвяме цялата обучителна методология. Но когато стигнат гимназиална възраст, могат да правят изводи, умеят да анализират текст, да мислят самостоятелно, усвоят някои елементарни правила на логиката, разкрият потенцала си, онова което обичат и могат да правят, е много лесно да съберем програма, която да подхожда на тяхната индивидуалност.

Всяко дете е различно и, като видим неговия път, по всякакъв начин го стимулираме и му даваме шанс то да постигне целите си, разгръщайки потенциала си. Тогава избираме по-структурирана програма, с външно оценяване, с много тестове. Това ти дава огромни възможности, защото международните тестове имат тежест в България. Цялата академична справка, която впоследствие можеш да предоставиш, моментално бива припозната и след превод от заклет преводач лесно се приравнява към българска диплома за средно образование. И това ти е достатъчно за шофьорска книжка, да кандидатстваш в български университет - както всяко друго дете”, обяснява Петър Порумбачанов.

“Бях записан в американско училище за домашно образование. То работи с родителя, а той с детето, за да подбере кои учебници биха били подходящи, после тестове, оценки и в крайна сметка изкарах американска диплома. Така че в момента имам американска диплома за завършено средно образование. Не съм минавал през легализация в България. Но това важи само за курсове за шофьорска книжка, или за кандидатстване в университет, а не съм тръгнал да го правя” споделя Божидар Маринов.

 

Петър Порумбачанов:

"Социализацията е неизбежен процес. Въпросът е с кого? Когато поставиш тридесетина човека на еднаква възраст в една стая, за каква социализация можем да говорим. Какво ще научи някой от собствения си връстник? Ние винаги учим от хора, които са по-мъдри от нас, с повече житейски опит. Децата, образовани вкъщи, комуникират без никакъв проблем с хора на различна възраст. Те нямат проблем с възрастовата граница. Тези от училищата стават десоциални. За тях родителите са дърти, по-малките - бебета, приятелите в училище са моята среда, моят социален кръг.

Някога работил ли си с 30 души в една стая с решетки на прозрците? Реалният свят не кореспондира с изкуствената среда на държавното образование. И това е безсмислено. Училищната институция прилича на една друга, където имаш ограничени права и където си затворен за определен период от време и чакаш да те освободят, та да правиш каквото искаш. И ние сме разсъждавали някога така в училище. Не ни свърташе там. Това води до роботизация - аз съм минал по този път, оживял съм, и ти ще минеш. Ама не е така. Алтернативите са безкрайно много. Не бива човек да се ограничава и да си казва, че това е единственият път към успеха. Държавното образование не е път към успеха. И то се доказва на практика, в обществото. Образованието не се случва само на определено място, за определено време. То е процес от целия живот."

Безумната сегрегация

Оказва се, че има и своеобразна сегрегация по отношение на хората, които избират този начин на обучение на децата си. “Причините са много дълбоки - политически, идеологически. Ето, Божидар Маринов не го допускаха до състезания. В много други страни с домашните ученици не е така. Те, ако искат, могат и да влязат в час, или в училищна лаборатория и да работят. Така е в САЩ, в Испания, във Франция, в Италия, Великобритания, където домашното образование отдавна е традиционно, регламентирано, добре прието и доста често - предпочитано. Дори в Русия и в Унгария семейното обучение се насърчава. В България тези неща са изключително неразбирани”, казва Петър Порумбачанов.

И продължава: “Не ни трябва закон как да си гледаме децата. Това е абсурд. Това е намеса в една независима институция, каквато е семейството. Какво да се пише, все едно да напишеш закон за въздуха. Законът има отношение към престъпленията. Ако е да има конкуренция, някакви правила за състезание в образованието - добре.

Но да ми регламентират съдържанието на образованието - това е пряка намеса във формирането на човешката личност. Ние не живеем в антиутопия. Няма как да контролираш подобно нещо. Никога няма да успееш. Тоталната държава винаги ще се провали в това. Тя се провали и с комунизма, тази система рухна под тежестта на собственото си безсмислие. В цялата история така е ставало. И няма как да се промени”...

 

През годините от Асоциацията за домашно образование са имали срещи с председатели на парламентарни комисии по образование, задавали им откровени въпроси колко добре е да има конкуренция, избор, плураризъм, алтернативи. Това повишава качеството на образователния процес. Казвали - разбираме. А някой друг освен вас в парламента? - Не, никой не го разбира, никой няма да ви разбере. И дотам с опита да се обясни, че живеем в реален свят и че е нормално да търсим най-доброто за образованието на децата си.

Това е своеобразен продължаващ сблъсък на семейството с уж демократичната, но неотърсила се докрай от миналото си тоталитарна държава. От която, в някои сфери, след три десетилетия демокрация, политиците като че ли не са се отказали. А смисълът на думата образование все пак е образуване на личност върху образ, и това се формира в семейството, казва Петър Порумбачанов.

 

 

Като завършиш курса по белетристика и знаеш как се пишат романи, с какво ще продължиш, питам Божидар. Имаш ли тема? Засега няма, само нахвърля мисли. Надявам се да не е собствената му история. Не съжалява за стандартното училище, което, според него, опитва монополистично да налага единствено крайни решения от последна инстанция.

Какво му е дало домашното образование?

- Свобода.