Преглед на стопанската политика ISSN 1313 - 0544

Добрите предложения за еврозоната отново останаха на заден план

Автор: Калоян Стайков / 09.12.2011
Оцени тази статия:

Оставяйки настрана, че всяка среща на върха на лидерите на страните-членки на Европейския съюз (ЕС) за справяне с дълговата криза в еврозоната води в най-добрия случай до половинчати решения, предложенията изглеждат все повече политически и по-малко икономически. Като че ли целта за водене на преговори не е справяне с наследствени трудности в структурата на еврозоната, а за възползване от създалата се ситуация и извличане на възможно най-големи ползи за отделните страни. В най-обобщен вариант Германия иска строги правила и ограничаване на разходите за труд, Франция иска уеднаквяване на данъчно законодателство, а Великобритания иска да си върне част от суверенитета, който е отстъпила на ЕС.

В писмо до президента на Европейския съвет лидерите на Германия и Франция излагат своите виждания за справяне с настоящата дългова криза, които в голяма степен се препокриват с неофициално изтекло проекторешение от срещата на върха на 8-9 декември. На този етап трябва всички да са наясно, че причината за кризата е неспособността на правителствата да ограничат държавните си разходи, трупането на дефицити и публични дългове. Една от причините това да се материализира като сериозен проблем е загубата на конкурентоспособност на някои страни, въвели еврото, друга е сляпата вяра в изграждането на „държава на благоденствието”. Структурата на еврозоната послужи като инструмент за трупането на евтини дългове и също беше фактор за сегашната ситуация. Аналогично е да позволиш на алкохолик в бар да пие на кредит и след това да го обвиняваш, че се е напил и не може да си плати сметката.

След като се изразходва огромно количество енергия в търсене на източници на финансиране на неплатежоспособни страни като Гърция и Португалия, най-накрая беше осъзната нуждата от по-строги правила, които да ограничат безконтролните държавни разходи. Предложенията са за включване на фискални правила за поддържане на балансиран бюджет от страните от еврозоната в конституциите им или на еквивалентно ниво. Заедно с това се предлага санкциите за преминаване на границата на Пакта за стабилност и растеж (ПСР) за бюджетен дефицит от 3% от БВП да са автоматични. Дотук добре, но с по-горните идеи се изчерпват конструктивните предложения...

Всъщност върху автоматичните санкции може да се наложи вето от група министри от страните от еврозоната, които могат да ги отменят с квалифицирано мнозинство – 2/3 от гласовете, при наличие на „изключителни обстоятелства”. Това, освен че прави санкциите неавтоматични, а базирани на политическа преценка, същевременно пренебрегва принципа на равнопоставеност и отменя изискването за пълно съгласие при взимането на решения. И така - да си представим следната ситуация: Гърция прескача границата от 3% и е изправена пред автоматична санкция. Същевременно обаче и други страни са на път или вече са прескочили тази граница и ги чака същото. Очевидно застрашените от санкции страни ще намерят някакви „изключителни обстоятелства”, с които да оправдаят големия си дефицит и ще гласуват против налагането на санкции, което е класически пример за морален риск.

Санкции за нарушаване на изискванията на ПСР и в момента има, но те никога не са били налагани. Всички страни разчитат на това, че като се опре до взимане на решение, останалите членки на еврозоната ще постъпят рационално. Т.е. когато една страна изпитва финансови проблеми – има дефицит над 3%, тя няма да бъде натоварена с допълнителни задължения – санкции за прекомерен дефицит. И това се случва на практика до ден днешен. Въвеждането на автоматични санкции ще помогнат за решаването на това противоречие, но залагането на „изключителни обстоятелства” и възможност за вклиняване в  автоматичния механизъм с квалифицирано мнозинство връща нещата в изходна позиция. Не може едно правило да е едновременно достатъчно строго, за да дисциплинира, и достатъчно гъвкаво, за да се съобразява с всички възможни непредвидени ситуации. Колкото по-висока е вероятността за налагането на едно наказание, толкова по-дисциплиниращ ефект има то. Това е доказано от икономиста Гари Бекър, който получава Нобелова награда именно за това откритие.

Може би едно от най-лошите предложения обаче е ограничаването на възможностите за държавни фалити, с изключение за Гърция, която „имаше нужда от уникално и изключително решение”. С думите на президента на Европейския съвет– „Да го кажем прямо: първоначалният ни подход за „частно участие” при справяне с проблемите, който имаше много негативен ефект върху дълговите пазари, окончателно приключи”.  Това е може би най-големият стимул една страна да не реформира публичните си финанси и да не спазва дисциплина. Защо да полага усилия и да провежда непопулярни мерки, ако знае, че каквото и да прави, тя няма да фалира – винаги ще се намери някой, който да я спаси. Същевременно частният сектор, който финансира разточителните харчове, знае, че страната няма да фалира, т.е. инвестициите в нея са лишени от кредитен риск. И така нито държавата ще харчи по-малко, нито инвеститорите ще упражняват някакъв контрол, защото всички знаят, че има явни и имплицитни гаранции.

Напоследък се чуват все по-добри идеи за справяне с кризата в еврозоната, но за съжаление те са съпътствани и от растящ брой лоши такива. Трудната ситуация, в която страните, приели еврото, се намират в момента е резултат от политическо късогледство и трябва да се работи в посока ограничаването негативните ефекти от подобни политики в бъдеще. Затова предложението за правила за структурно балансиран бюджет във всички страни-членки на еврозоната е добра идея, а въвеждането на автоматични санкции за превишаване на границата от 3% дефицит е също толкова добра идея. Всички останали предложения опорочават добрия замисъл и обричат на провал поредните „решения” за справяне с кризата.