Дискреция и законосъобразност

Преглед на стопанската политика – Word Format (Word Format)

От началото на 2002 г., във връзка с поправките в Кодекса за задължителното обществено осигуряване (КЗОО) осигурителите са длъжни да декларират откриването на банкова сметка в 7-дневен срок пред съответното териториално поделение на НОИ (чл.5, ал.8 от КЗОО). В декларацията -образец Р-18, осигурителят декларира номера на банковата сметка, датата на нейното откриване, валутата, името и адреса на банката, банковия код. Наред с това обаче НОИ (по подобие на данъчната администрация) изисква към тази декларация да се приложи и копие от договора с банката.

Коментар:1/ Не съществува нормативна разпоредба, което да дава право на администрацията на НОИ да изисква предоставянето на договор, съдържащ параметрите на сделка между два частно-правни субекта, каквито са съответния осигурител и неговата банка. Единствената разпоредба на КЗОО, която дава право на контролните органи на НОИ да изискват представянето на документи, свързани с търговската дейност на осигурителите, е хипотезата на чл.108, ал.1, т.4, но тя се отнася само за случаите на проверки и ревизии. Декларирането на откритите банкови сметки не се вписва в тази хипотеза. Няма и подзаконов нормативен акт, който третира подобни правомощия. Следователно налагането на подобно изискване става не въз основа на законосъобразност, а въз основа на субективна преценка за целесъобразност от страна на администрацията. На практика това означава лоша практика при наличие на добра нормативна уредба.

2/ Целесъобразността на подобно изискване за предоставяне на договора с банката от гледна точка на администрацията вероятно се изразява в „презастраховане“ чрез допълнителна проверка на декларираните данни. Деклараторът обаче се подписва под документ, в който декларира, че за неверни данни носи наказателна отговорност по реда на чл. 313 от Наказателния кодекс. Това обаче явно не е достатъчно основание за администрацията да „повярва“ на декларатора.

3/ По силата на Закона за защита на личните данни подобно изискване е незаконно по отношение на физическите лица, каквито са едноличните търговци. При юридическите лица обаче нормативната уредба не дава ясно определение на търговската тайна. Единственото мъгляво определение се съдържа в допълнителните разпоредби на Закона за защита на конкуренцията и гласи, че „Производствена или търговска тайна са факти, информация, решения и данни, свързани със стопанска дейност, чието запазване в тайна е в интерес на правоимащите, за което те са взели необходимите мерки“. Логиката на българското законодателство е, че търговската тайна не може да се нарушава, освен ако няма изрични законови разпоредби. Неслучайно в специалните закони, които уреждат правомощията на държавните органи, изрично се упоменава кога и как те трябва да получат достъп до фирмена документация. Явно в практиката администрацията нарушава този принцип.

Коментирай този материал във форума на ИПИ & И.З.И.!


Свързани публикации.