Девет въпроса за девети декември

Една добре известна поговорка гласи, че преките пътища най-много бавят. Едва ли има нейно по-актуално потвърждение от събитията, на които станахме свидетели в Европа през последните няколко месеца.

В опитите си да отложат трудните, но неизбежни решения за бъдещето на валутния съюз, европейските лидери изгубиха ценно време, лутайки се между половинчати „пактове” и временни мерки за възстановяване на доверието в европейската икономика. Вината за кризата в еврозоната беше прехвърляна ту на потъналите в дългове страни-членки, ту на „спекулантите”, банковата система, „неправилно функциониращите” облигационни пазари и пасивността на ЕЦБ.

Преди няколко дни, в сянката на надвисналата над континента рецесия, беше определена поредната заветна дата за разрешаването на дълговата криза. Независимо какви решения бъдат взети по време на срещата на върха на 8 и 9 декември в Брюксел, те ще трябва да дадат еднозначен отговор на следните въпроси:

  1. Ще получи ли ЕК нужните правомощия, за да се произнася по бюджетите на страните-членки и да осъществява контрол върху изпълнението им?
  2. Ако да, по какъв начин ще се осъществява този контрол?
  3. Ще се запази ли сегашният (старателно потъпкан през годините) модел на налагане на санкции след превишаването на определен таван на годишния дефицит или ще бъде въведен превантивен/постоянен контрол, посредством ограничаването на финансирането към дадена държава?
  4. Кои държави ще се включат в споразумението и какъв ще е механизмът, по който отделните държави ще могат да приемат/отхвърлят възприемането на новите фискални правила?
  5. Ще бъдат ли нужни промени в общностните договори и в националните законодателства? Как ще бъдат извършени те и колко време ще отнеме процеса?
  6. Ще бъде ли създаден механизъм за излизане на страни от еврозоната, а ако не, какъв ще бъде механизмът, по който затъналите в дългове държави ще успеят да се впишат в общите фискални правила, без да започнат да ги нарушават още от следващата година?
  7. По какъв начин ще се отразят новите фискални правила и новият характер на валутния съюз върху страните, които са все още извън него?
  8. Ще има ли възможност страните извън съюза да предоговорят присъединяването си към еврозоната, или то ще остане задължително, макар и след неопределен срок?
  9. Ще се превърне ли ЕЦБ в истински кредитор от последна инстанция?

На пръв поглед е смайващо, че въпроси от подобно значение все още не са намерили своя отговор. Проблемите при тяхното адресиране, обаче, се коренят в сериозните политически, икономически и социални последствия, до които ще доведат.

 

Какви ще са последствията от приемането на „финансов Шенген”? 

До голяма степен това зависи от отговорите на поставените по-горе въпроси. Въпреки това, има няколко основни фактора, които трябва да бъдат взети предвид при каквото и да е развитие на обстоятелствата:

  • Решенията трябва да бъдат ясни и дългосрочни

На фона на несигурността, която цари в Европа през последните месеци, не е изненадващо че лихвите по облигациите на повечето държави се повишиха до неустойчиви нива.  По своята същност облигационните пазари оценяват риска в дългосрочен план, а когато въпроси като вече посочените висят във въздуха без отговор, купуването на емитиран от страна-членка на валутния съюз дълг е крайно рисков ход, който институции като инвестиционни банки и пенсионни фондове, просто не могат да си позволят.

В този ред на мисли, може би най-важният въпрос е кои държави ще се включат в споразумението и ще бъде ли предвиден механизъм за напускането на страни-членки. Макар тази материя сама по себе си да е крайно чувствителна, в близко време едва ли ще има по-подходящ момент за взимането на решения в тази посока.

  • ЕЦБ и нейната евентуална роля като кредитор от последна инстанция

Евентуално активизиране на политиката на ЕЦБ с цел подпомагането на финансирането на държавите, които реално нямат достъп до дълговите пазари, няма да разреши техните вътрешни проблеми. Освен с придържането към дадена фискална рамка, финансовата подкрепа трябва да има подчертано целенасочен и временен характер и да е обвързана и с провеждането на реални реформи в засегнатите страни, които да доведат до оптимизиране на публичните разходи и постепенно стабилизиране на дефицитите. В крайна сметка обаче, остава в сила максимата, че ако една валута се управлява добре, тя не би трябвало да има нужда от кредитор от последна инстанция.

  • Колективизиране на риска

Безпрецедентното разширяване на спредовете през последните няколко месеца е недвусмислен сигнал, че облигационните пазари все повече се концентрират върху индивидуалния суверенен риск, който всяка страна-членка носи. Поне до този момент Европа не разполагаше с ясни механизми, които да убедят пазарите в наличието на някаква „колективната отговорност”.

При отсъствието на ясни фискални правила и ясно обособен кредитор от последна инстанция, ЕФФС е широко разглеждан като излишен и прекалено усложнен механизъм, посредством който група от задлъжнели държави, заемат ролята ту на гаранти, ту на получатели на средства, с които никой всъщност не разполага. В зависимост от характера си новите фискални правила могат да смекчат в известна степен сегашната нестабилност и несигурност, но в същото време част от риска ще бъде прехвърлен на стабилни поне до момента икономики.

  • Ограничаване на суверенитета на страните-членки

Приемането на новите фискални правила на практика ще ограничи възможността на държавите самостоятелно да емитират дълг, а бюджетният надзор от страна на ЕК ще ограничи суверенитета им. Подобни решения най-вероятно ще трябва да бъдат отразени в националните законодателства на редица страни, което може да предизвика сериозни затруднения при въвеждането им.

Въпросът за демократичността и прозрачността при приемането на подобни промени е още по-важен. Последното нещо, което Европейският съюз може да си позволи в момента е покачване на политическото и социалното напрежение в съюза, особено с оглед на бюджетните ограничения, които ще трябва да бъдат въведени през следващите няколко години. Въпреки явните предпочитания на европейските лидери към бърза и решителна фискална консолидация, прекият път към постигането на тази цел може да се окаже поредната грешна пътека, която ще забави и затрудни още повече интеграционния процес.

Въпреки че адресирането на тези въпроси е от ключово значение за определянето на по-нататъшното развитие на съюза, дори успешното приемане и реализация на фискалния съюз е само по себе си средство за печелене на време. Време, през което трябва да бъдат адресирани фундаменталните дисбаланси в страните от еврозоната и проблемите с конкурентоспособността на държавите от периферията. 


Свързани публикации.