20-07-2007

Детските градини – за какво всъщност плащаме?*

През изминалата седмица стана ясно, че Столичната община ще открие нови детски градини и ще освободи заети от наематели помещения като с това от следващата година ще има 1 000 нови места. Подобен процес има и във Варна, и Бургас.

Ситуацията от години

Проблемът с детските градини е известен на всички и дори тези, които нямат деца, са наясно, че такъв има. Най-общо той се състои в следното:

В големите градове има повече деца, отколкото детски градини.
Тези градини, които се справят добре, не могат да поемат всички желаещи по ред причини.
Общините не смогват да поддържат сега съществуващите градини в добър вид и да разширяват капацитета при нараснало търсене.
Извършени са редица сделки с имоти на детски градини, които са, меко казано, съмнителни и в най-добрите и предпочитани от родителите места градините са закрити.
Системата за записване не работи ефективно, въпреки че от скоро вече има по-ясен регламент.

Погледнато по-общо, ситуацията е следната: има търсене, предлагането е ограничено, а общините и образователното министерство продължават да контролират/регулират почти безуспешно процеса.

Като разглеждаме предучилищното образование, трите най-важни въпроса са: има ли достатъчно градини, достъпни ли са като цена и осигуряват ли качествени услуги.

Има ли градини?

Раждаемостта в страната от няколко години бележи увеличение, което логично води до нарастване на търсенето на забавачки и градини. Според официалната статистика за периода 1990 – 2007 г. броят на детските градини и записаните деца са намалели наполовина. Общият брой на частните градини е 32 през 2007 г. в сравнение с 2 438 общински и държавни, записаните деца в тях са намалели с 5% за сметка на посещаващите частни заведения, чийто брой нараства с умопомрачаващите 300%.

Невъзможността бързо да се отговори на тази тенденция обаче спъва разкриването на нови места. За да се открие частна детска градина, е необходима: (1) заповед на министъра на образованието след (2) предложение на кмета на общината по (3) предложение на общинския съвет и едва след становище на (4) регионалния инспекторат по образованието. За да се измине този процес обаче, изначално трябва да се представят повече от 10 документа (становища от различни институции). Както се вижда, държавата стриктно „съблюдава и гарантира" благото на обществото като регулира процеса на създаване и преобразуване на детски градини. Това обаче спъва потенциалните кандидати на входа да го направят относително лесно и бързо.

Таксите поносими ли са?

В София таксата за целодневна детска градина е 40 лв., във Варна – 30 лв., в Пловдив – 25 лв., а в други градове достига и 50 лв. В допълнение, част от семействата (около 30%) ползват намаление на таксата от 50% по различни причини (две деца са в една градина, семейството е социално слабо, самотен родител и др.). Изглежда, че таксите не са никак високи, а напротив – редица семейства, особено в големите градове, с по-високи доходи могат да си позволят по-висока такса. Оказа се, че държавата субсидира не само хората с ниски доходи, но и тези, които могат да си позволят и по-високи такси.

Предоставя ли се качествена услуга?

Отговорът е ясен. Прочетете който и да е форум по въпроса и ще видите все едни и същи проблеми – възпитателките не са стимулирани да полагат грижи за децата, родителите поради липса на избор и ниските такси не са в положение да изискват добра услуга и често са в ситуация неформално да подкрепят лелките в замяна на добро отношение и разбиране към детето. Това създава усещане на безсилие и гняв, който прераства в обществена дискусия и искания към общините. Интересното е, че всички протестиращи настояват за повече градини, по-добро обслужване и по-организирана система, но на никого не му идва наум, че може би ако се вдигнат таксите част от проблемите може и да се решат.

Колко ни струва?

Ако погледнем по-общо, ще видим друга картина за реалните разходи. Освен 222 млн. лв. от държавния бюджет, общините извършват капиталови ремонти, а родителите плащат редовно за покриване на различни текущи разходи. Ако добавим към държавната субсидия и тези разходи, то общите харчове ще надминат 306 млн. лв. годишно. Тоест, реално средният разход на едно дете е 1 500 лв. за 2007 година. Както и да го погледнем, това е внушителен разход за всички данъкоплатци, който обаче явно не е достатъчен за общините. Явно има неефективност в системата и тя трябва да се промени.

Какво е решението?

Може и да има аргументи за субсидия от страна на държавата за финансиране на предучилищното образование, но няма абсолютно никакви аргументи държавата да „произвежда" такова образование. Затова най-доброто решение е:

свеждане до минимум на регулациите на предучилищното образование, което ще предостави по-лесен достъп до пазара;
предоставяне на повече влияние и отговорности на родителите;
въвеждане на ваучери, с които всеки родител да плаща на частните или общински детски градини – така добрите практики ще привлекат повече средства и ще стимулират останалите градини за подобрят услугите си;
въвеждане на критерий, по който да се определя размерът на ваучера според доходите на семейството – държавата по принцип би трябвало да подпомага семействата с ниски доходи, а останалите да заплащат реалната цена на услугата;
приватизация на градините – те са бизнес като всеки друг и освен контрола от страна на държавата за минимални стандарти не е необходима друга намеса;
намаление на данъците – така доходите на всички ще бъдат по-високи, а оттук и възможността на родителите да заплащат такса, която ще е по-близка до реалните разходи. Това, от своя страна, ще позволи да се намалят държавните разходи за предучилищно образование.

Създаването на пазар на предучилищното образование ще стимулира конкуренцията, ще предостави избор на родителите и ще освободи част от финансовия ресурс, който в момента не се използва добре, както е видно за всички. От това ще спечелят на първо място децата, които ще имат по-добри условия, родителите, които ще могат да оказват влияние и да имат по-голям контрол, и всички данъкоплатци, които ще поемат по-малка солидарна част от тези разходи.

––––––-

* За първи път статията е публикувана във вестник Дневник на 17 юли 2007 г. в редовната рубрика на ИПИ „Видимото и невидимото".