Данъци, стопанска ефикасност и справедливост

В последно време добиващата очевидно все по-голяма популярност идея за реформа на българските данъчни ставки в посока намаление и, по отношение на подоходния данък за физически лица, единни ставки бива атакувана и критикувана от най-различни посоки. Те са основно три. Първата линия на атака е, че тази идея, обозначавана с термина „плосък данък”, е твърде радикална от социална гледна точка, като радикалността се изразява в безпрецедентност и несправедливост. Втората линия на атака е, че тя би означавала драстична промяна в сегашните нива и скали на подоходно облагане, което е рисково и нежелателно. Третата линия на атака е, че подобна промяна би довела до непреодолими проблеми за бюджетния баланс на държавата.

И трите типа възражения са важни и обществено значими. По тях има смисъл да се спори, като в тази дискусия се постигне по-голяма яснота както по отношение на това какво всъщност представлява плоският данък в сравнение със сегашната българска действителност, така и по отношение на нещо много по-съществено – самият начин по който мислим държавата и нейната роля за обществото като цяло и за стопанския живот в частност. Доколкото и трите теми са значими и изискват развиване на отделни аргументи, тук е разгледана само първата, с надежда този анализ да бъде последват от дискусии и по другите теми.

И така, първото възражение срещу плоския данък е, че той представлява един твърде радикален подход към промените в данъчното облагане в България. Радикален тук има двояк смисъл. Първо, смисъл на предлагащ нещо безпрецедентно и невиждано и поради това криещо рискове. И второ, смисъл на несправедлив, на отнемащ способността на българското общество да обуздае вълчите страсти на неограничения пазар в посока социално по-справедливо разпределение на доходите.По-задълбоченият поглед върху предложението за плосък данък, обаче, показва, че той нито е нещо безпрецедентно, нито по необходимост намалява способността на държавата да преразпределя доход. Не само това, но плоският данък създава условия държавата да преразпределя доход по един икономически значително по-ефикасен начин, отколкото с използването на досегашната прогресивна скала. Нека разгледаме аргументите един по един. Всъщност, повечето данъци са плоски и сега. Ако разгледаме всички начини, по които държавата отнема ресурси от хората чрез облагане, ще видим, че прогресивната скала на данъка върху доходите на физическите лица е едно самотно изключение. Нито ДДС, нито корпоративният подоходен данък, нито митата и акцизите имат сложни стъпаловидни скали на ставките. Никой не смята това за безпрецедентно и радикално. Да не говорим за казуса осигурително бреме, при който за всички осигуровки (за пенсия, здраве и какво ли още не) скалата на облагане на трудовите доходи е изрично и силно регресивна – бремето за най-бедните е по-високо от това за най-богатите – и никой не намира това за отвратително или несправедливо. Реалността показва, че по-скоро прогресивността на данъка върху доходите на физическите лица е изключението, отколкото „плоскостта” или дори регресивността на останалите данъци.Оттук лесно може да се направи изводът, че именно прогресивната скала на подоходния данък за физически лица е една странност, която има нужда от оправдание и обяснение. Няма нищо радикално или безпрецедентно в това и този данък да отиде там, където са всички останали, с които в България има добре установена практика и никакви изненади не могат да се очакват.

Преките данъци увреждат стопанската ефикасност. Освен че на фона на всички останали данъци подоходният данък за физически лица е странен с прогресивността си, той е и форма на пряк данък и страда от всички нежелателни странични ефекти на преките данъци върху общата стопанска ефикасност. Преките данъци увреждат стопанската ефикасност по два начина. Първо, те създават мъртво тегло поради несключване на сделки и намаляване на стопанския оборот. Второ, те изкривяват информационните сигнали на относителните цени.И двата ефекта на преките данъци са добре известни и намаляват способността на пазара да насочва всяка следваща единица ресурс към задоволяване на най-голямата човешка нужда. Това води до хабене на ресурси, които биха могли да осигурят по-висока степен на задоволяване на човешки нужди в даденото общество, т.е. по-висок жизнен стандарт. На първо място, ресурси се хабят, защото несключването на сделки и намаляването на стопанския оборот означава по-малко поле за специализация, оттам за производителност на труда и оттам за увеличаване на богатството. На второ място, ресурси се хабят, като биват насочвани към задоволяване на човешки нужди, които са стриктно по-малки (тяхното задоволяване носи по-малка обществена полезност) от други, напълно задоволими със същите тези ресурси, човешки нужди.Когато в едно относително бедно общество, т.е. общество, което не успява да задоволи с наличните си ресурси кой знае колко човешки нужди, ресурсите се хабят дори малко, това има сериозно отражение върху жизнения стандарт и върху възможностите за неговото нарастване. Накратко, преките данъци, особено прогресивните, причиняват неефикасност и осезаемо пречат на способността на обществата на увеличават благосъстоянието си.Извинението за допускането на тази неефикасност е стандартно – преките данъци дават възможност за по-голяма справедливост на разпределението на ресурси в обществото. Тези данъци, особено в своята прогресивна форма, служат за прехвърляне на блага, на задоволяване на човешки нужди, от по-задоволени към по-малко задоволени хора, което човешките общества имат навика да възприемат като справедливо. В крайна сметка, твърдението зад прогресивните преки данъци е, че те са необходими за да се прехвърлят блага към бедните и онеправданите, че това е справедливост и че тази справедливост е обществено по-ценна, по-важна, за предпочитане пред стопанската ефикасност и пред способността на обществото да забогатява.

Това твърдение е проблематично. Проблемът не е в това кое е по-важно – ефикасността или справедливостта. В крайна сметка всяко едно общество от свободни граждани има право и трябва да дава непрекъснато отговор на този въпрос, и отговор в полза на справедливостта и в ущърб на ефикасността, особено когато е получен по демократичен път, е легитимен. Проблемът е в това, че прогресивните преки данъци са лош инструмент за постигане на справедливост, на преразпределение на блага.Справедливост – добре, но защо с прогресивни преки данъци?Има много различни начини да се постигне едно и също преразпределение на благата в едно общество. Примерно, прехвърлянето на блага от един човек на друг може да става доброволно, по желание и на двете страни. Държавното преразпределение е недоброволно, извършва се чрез отнемане на доход от едни и прехвърлянето му на други стопански субекти. Това става като от някои държавата нетно отнема (повече им взема, отколкото им дава), докато на други нетно дава.Справедливостта, в крайна сметка, се отнася до това кой нетно “дава” в общия кюп и кой нетно “взема” (или получава) от него. Теоретически, това може да се определи и през приходната страна на бюджета, до която се отнасят преките данъци, но може да се определи и изцяло само от разходите.

Сегашното конкретно нетно преразпределение на доходите на хората в България – на всеки един български гражданин – може да бъде буквално повторено до стотинка, като обаче от всеки човек се отнема една и съща сума левове, а им се дадат различни суми левове.Основната цел на данъците всъщност не е справедливост, а приходи в държавната хазна, които да финансират нейните разходи. Справедливостта е приоритет на разходите. Точно тук се крие и разковничето на предложението за плоския данък: той просто предлага което и да е ниво на преразпределение да бъде постигнато с възможно най-плоски, т.е. неизкривяващи относителните цени, пазарните сигнали и ефикасността, приходи, като неравенството се остави на разходите.Именно това е и по-ефикасното решение: 1. събиране не приходите от възможно най-широката база, при възможно най-ниски ставки, с възможно най-малко увреждане на стимулите за добавяне на стойност; 2. концентриране разходите така, че да постигне реално нетно преразпределение, което обществото е решило да третира като “справедливо”.

Основното послание тук е, че връзка между ефикасност и “социална справедливост” (т.е. преразпределение) има, но тя не е толкова еднозначна, колкото изглежда от някои аргументи на противниците на плоските данъци. Вярно е, че всяко преразпределение на доходи създава неефикасност поради мъртво тегло и изкривено насочване на ресурси. Но едно и също преразпределение може да бъде постигнато, в зависимост от използваните методи, с по-големи или с по-малки увреждания на ефикасността. Прогресивните преки данъци увреждат ефикасността много и значително тежат на способността на икономиката да расте. Плоският данък е всъщност предложение за постигане на същото ниво на преразпределение, но с по-малка загуба на ефикасност. А решението дали да преразпределяме колкото сега или по-малко е въпрос на съвсем друга дискусия – тази за ниските данъци.

[1] Георги Ганев е доктор по икономика от университета Вашингтон /Сейнт Луис/, програмен директор на Центъра за либерални стратегии и председател на управителния съвет на Българската макроикономическа асоциация.