Да разпространим или да задушим медиацията

На последните две заседания на правната комисия се обсъждаха промени в Закона за медиацията. Те са наложени от нуждата за хармонизиране на процедурата в ЕС и уреждане на презграничните спорове (страните живеят в различни държави). Целта на наложената директива е да се гарантира на страните, че постигнатото чрез медиация споразумение ще бъде признато и приложено във всички страни членки.

В случая България е длъжна (има сериозна глоба) да въведе директивата в законодателството си, но обсъждането в парламента повдигна някои основни въпроси.

Първо, можем ли да пишем закони, които не е ясно как ще се тълкуват и изпълняват. Депутатите в правната комисия се затрудниха от директното транспониране на текстове от директивата без оглед на наложената правна терминология в страната. Още критики предизвикаха изисквания, които не е ясно как ще се приложат. Така например, в законопроекта е записано, че медиаторът е задължен да подписва декларация за безпристрастност за всяка процедура, за която е определен, без обаче да е записано къде ще се представя или изисква тя. Общо взето, написано е, защото звучи добре. В България много често се наблюдава писането и приемането на текстове, които освен, че ненужно затрудняват гражданите и бизнеса, няма и как да бъдат разтълкувани и приложени. Свидетелство за това са огромният брой поправки на вече „помислените” и приети закони.

Във връзка с това, вторият голям въпрос, поставен в комисията, беше свързан с ролята и съществуването на медиацията изобщо. Повечето депутати в комисията се съгласиха, че методът на медиацията е много ефективен при решаване на спорове. Любен Корнезов (БСП) обаче постави принципен въпрос за процедурите по  медиация и арбитраж като „приватизация” на държавната функция по раздаване на правосъдие. Скептичното отношение към „изземването” на ролята на държавата все пак не беше споделено сред другите депутати и мина без коментар. В крайна сметка законопроектът мина на първо четене с уговорката да се изчистят спорните моменти.

Като се има предвид колко неефективни, тромави и сложни са процедурите по правораздаване и упреците на ЕС за лошата съдебна система, процедурите по медиация и арбитраж са още по-необходими като лесна, бърза и евтина алтернатива на липсата на съдебна реформа. Именно затова държавата трябва максимално да улесни решаването на спорове извън съда или поне да не пречи с прекомерни регулации. Тук изниква въпросът има ли нужда изобщо от Закон за медиацията?   


Свързани публикации.