Статии ISSN 1313 - 0544

Борим безработицата с мостове до Сицилия…

Автор: Петър Ганев / 15.04.2009
Оцени тази статия:
 

Строежът на мост, свързващ Сицилия с континенталната част на Италия, се очаква да „спаси" италианската икономика от рецесия. Именно мостът до Сицилия е нарицателно за мащабните инфраструктурни проекти (на обща стойност 17 млрд. евро), замислени от италианското правителство, чиято цел е създаването на десетки хиляди работни места. В тази си част планът „Берлускони" до голяма степен наподобява на нашенския си план „Станишев". Посланието е ясно - „в криза сме... давайте да харчим".

Всъщност, мостът до Сицилия съвсем не е нова идея. Във всяка своя кризисна програма през последните 30 години, италианското правителство се връща към този проект като възможност за създаване на работни места (и съответно „възможност" за огромни харчове), но докато започне стоежът, кризата е отминала и мостът си остава само пожелание. Проектът често бива окачествяван като класически „бял слон", нарицателно, използвано за скъпоструващи и често ненужни проекти.

Бумът на подобни проекти е лесно обясним по време на криза. Въпреки, че политиците не харчат собствените си пари, а тези на данъкоплатците, практиката показва, че те се нуждаят от някаква що годе адекватна аргументация за започването на мащабни проекти. Когато ползите от даден проект са видимо далеч по-ниски от съответните разходите, то тогава този проект се нуждае от допълнителни аргументи в своя полза. Кризата и осигуряването на заетост са скритият коз на правителствата в подобни деликатни ситуации.

Кризата има много проявления, но именно ръстът на безработицата е това, което кара управляващите да правят „чудеса от храброст", особено броени месеци преди изборите. Дългосрочните цели са оставени на страна и единствено, което има значение, е хората (гласоподавателите) да не останат без работа малко преди да посетят избирателните урни. Страхът от безработица у хората също е напълно разбираем. Данните за влошени условия на пазара на труда (съкращения, замразени заплати и отменени бонуси) се прокрадват всекидневно както в медиите, така и на личностно ниво, което често е дори по-лошо. Всичко това променя нагласата на обществото към подобен тип проекти, които евентуално биха спасили нечие работно място. Самите проекти вече се аргументират по съвсем различен начин. Разходите вече не се правят, за да доведат до някакви ползи в бъдещ момент, а за да осигурят заетост.

Ето, че така дискусията е вече тотално различна и управляващите на пръв поглед имат своите аргументи. В крайна сметка, ако ще се строи магистрала или мост, напълно логично е някой да се заеме със самото строителство - тоест да се създаде някаква временна заетост. И все пак, дали това е реален аргумент в полза на осъществяването на проекта!?

Представете си, че в някакъв отдалечен и закътан район на България някои иска да направи сравнително голямо заведение за бързо хранене, но поради пълната липса на потенциални клиенти тази идея не се осъществява години наред. Казано по-просто, идеята е хубава сама по себе си, но е тотално нерентабилна. Възможно ли е да използваме аргумента със заетостта в тази ситуация? Възможно ли е в момент на криза, предприемачът да бъде подпомогнат от местната власт примерно, защото в заведението ще работят 20 човека, което ще ги върне на пазара на труда? Решение в този дух ще бъде създаването на публично-частно партньорство, с осигуряването на кредитна линия към някоя държавна банка за развитие и поемане на половината от заплатите на персонала от страна държавата. Така ще си имаме чудесно заведение, ще осигурим заетост на тези 20 човека и току виж се е появил и някой клиент все пак.

Истината е, че ако един проект е нерентабилен и не си заслужа във времена на растеж и висока заетост, то идването на кризата не може да промени това. Започването на даден проект с простичката идея за създаването на заетост е пълно безумие. Ако не беше така, отдавна да сме започнали строителството на поне десет магистрали, с което напълно да преборим безработицата. Проблемът идва от там, че за всичко това са нужни пари и тези пари винаги изкачат от джоба на данъкоплатеца. Достатъчно е да споменем, че част от парите, с които се финансират тези проекти и се „създава" заетост, всъщност идват от облагането върху... труда!

Всеки правителствен разход има своята алтернатива. Алтернатива, която не се приема на заседание на Министерски съвет, а се ражда в главите на отделните хора, които също имат своите планове и проекти. Те може и да не са толкова големи, но това не означава, че не са смислени. Именно в деня, в който Станишев обяви своя голям правителствен план, планът на всеки един от нас беше свит в някаква степен.

Не бива да се пренебрегва и фактът, че големите инфраструктурни проекти създават огромен риск от злоупотреби и корупция, а подобно неефективно разходване или просто прахосване на средства едва ли е най-добрият лек във времена на криза.

Правителствените „бели слонове" са като по учебник. Още в началото на 90-те години, наред с магистрали и мостове, като класически „бели слонове" са се считали проектите за големи технологични паркове и масираните инвестиции в железопътен транспорт (Scott 1992). Точно такива са и проектите на българското правителство. Нашите си мостове към Сицилия са добре познати - магистралите „Тракия", „Струма", „Люлин" и „Марица"; нова железопътна инфраструктура; нови мощности на ТЕЦ „Марица Изток" (I и II); нова ядрена мощност на площадка Белене; изграждане на модерни бизнес паркове; изграждане на игрища за голф (!?!) и т.н. и т.н. Направо е учудващо, че не сме се сетили за Дунав мост 2 като водещ проект в правителствената програма. Така наистина щяхме да конкурираме моста до Сицилия.