Преглед на стопанската политика ISSN 1313 - 0544

Безпричинният отказ от електронно гласуване

Автор: Адриан Николов / 23.11.2018
Оцени тази статия:

Темите, по които сме гласували на референдуми през последното десетилетие някак се оказаха сред най-спорните, години след като решение за тях уж беше взето. И докато няколко поредни правителства се опитват да изпълнят незадължителната народна воля за строеж на нова атомна централа, въпреки целия наличен разум и доказателства че това е излишно, то изглежда че новият проект за изменения в Избирателния кодекс забива последния пирон в ковчега на гласуването от разстояние по интернет, независимо от същата тази народна воля.

Този ход, в известна степен, е очакван – още през февруари Централната избирателна комисия заяви, че очаква проблеми със спазването на заложения срок за провеждане на първия електронен вот на евроизборите догодина, заради очаквани проблеми с електронната идентификация, сигурността на вота и купуването на гласове. Освен това, ако има тема, по която всички парламентарно представени партии са на едно мнение, то това е осуетяването на гласуване по интернет.

Още по-куриозното е, че новият законопроект по никакъв начин формално не се отказва от въвеждането на гласуване от разстояние по Интернет – новият законопроект запазва текстовете свързани с него, но елиминира заложените за въвеждането му срокове, с което на  практика го отлага завинаги. Така формулирано, изменението в Избирателния кодекс не подлежи на нападение, поне формално. Струва си да разгледаме обаче причините за промените, както и начина, по който бяха представени в публичното пространство.

Едната причина, посочена в мотивите към законопроекта, е че въпреки че е „бързо и удобно“, съществува риск от недействителност на гласа поради грешно отбелязване на гласа на избирателя. Това би могло да значи две неща – от една страна, интерфейсът на приложението за електронно гласуване може да е достатъчно объркан и неясен и избирателят случайно да гласува за партия или кандидат, която не подкрепя. Другата възможна интерпретация е, че липсва доверие в софтуера и неговата възможност да прехвърли гласа и идентичността на избирателя правилно в база данни[1].

В случай, че притеснението на законодателите е първото, то решението е двояко – от една страна, създаването на удобен, прегледен и изчистен интерфейс, чието единствено предназначение е относително простото действие гласуване не е прекалено сложно. От друга, създаването на възможност за подаване на повече от един глас, като всеки следващ прави предишния невалиден елиминира опасността от подаване на глас за „грешната“ партия или кандидат. Ако пък грижата е за сигурността на софтуера и съществува съмнение че е възможно да бъде специфирцирана, поръчана, изработена и тествана система, която да извършва надеждно действията по гласуване, то винаги е възможно да се заеме доказано работеща и отворена система[2].

Вторият аргумент е, че прилагането на електронно гласуване от разстояние може да обърка броенето в секционните избирателни комисии и да доведе до касиране на изборите. Преброяването на хартиени бюлетини и ръчното им прехвърляне в цифров формат със сигурност обаче е много по-застрашено от грешки при броенето, отколкото автоматичното прехвърляне от клиентски интерфейс към база данни. Още повече, че няма видима необходимост електронните гласове да бъдат добавяни чак при агрегирането на изборните резултати в централната избирателна комисия, без секционните да имат каквото и да било общо с гласовете, подадени онлайн.

В проекта се изразява и притеснението, че хакерски атаки биха могли да компрометират изборите и да променят резултата, тъй като „редица електронни системи“ са станали обект на хакерски атаки. На този етап обаче, всички пробиви в защитата на електронни избори са били в терминали за машинно гласуване, което законопроектът не прекратява; примери за „пробито“ и опорочено гласуване по интернет няма[3]. В този смисъл, притесненията около сигурността на евентуален електронен вот се отнасят не толкова до гласуването по Интернет по принцип, колкото представляват признание, че България не е в състояние да изгражда и поддържа сигурни и надеждни електронни системи за каквото и да било (което се потвърждава и от фиаското с Търговския регистър това лято). Ако това е вярно, обаче, следва да се откажем не само от гласуването по Интернет, но и от всички опити за електронизация на администрацията и да поемем смело назад към тефтерите.

Последната забележка на вносителите е, че електронното гласуване изисква определено равнище на компютърни умения, и че изисква „допълнителни стъпки, свързани със сигурността“. Това наблюдение е напълно вярно, обаче пропуска, че гласуването по Интернет по никакъв начин не ограничава изборното право на онези, които не притежават необходимите умения – те винаги могат да гласуват на хартия. Опитът на други държави[4] сочи, че на първите няколко избора, на които е разрешено гласуване онлайн това прави относително малък дял от населението, при това онези, които като цяло ползват високи технологии, така че на този етап липсата на умения не би следвало да е проблем.

Видно, нито един от аргументите с които се отлага (вероятно завинаги) гласуването по Интернет не издържа малко по-внимателен преглед и запознаване с материята. Въпреки това обаче, тази система няма в близко бъдеще да види бял свят.

 


[1] Това, впрочем, следва да се случи поотделно, така че да не може да се обвърже конкретен глас с конкретен избирател при преброяването на гласовете; необходимо е обаче да се знае, че той е гласувал.

[2] Най-подходящият пример тук е системата, ползвана в Естония, достъпна в настоящата си версия в githubтук https://github.com/vvk-ehk/ivxv

[3] Част от медийните коментари около отказа от електронно гласуване бяха свързани и  със скандалът с „Кеймбридж аналитика“ и влиянието им върху изборите в САЩ. Този казус, разбира се, няма нищо общо с електронното гласуване, а единствено с усъвършенствани методи за влияние върху общественото мнение.

[4] Виж Solvak, М., and Vassil. K. (2016) E-voting in Estonia: Technological Diffusion and Other Developments Over Ten Years (2005-2015). Johan Skytte Institute of Political Studies, University of Tartu