Преглед на стопанската политика ISSN 1313 - 0544

Баронеса Татчър и България*

Автор: Красен Станчев / 12.04.2013
Оцени тази статия:

На 28 ноември 1990 г. Маргарет Татчър подаде оставка като премиер, Лорд пазител на хазната и Министър на държавната администрация. (По традиция от 1721 г. британският премиер е и пазител на хазната, а от 1968 г. - и министър на администрацията.)

В същия ден в София се роди следният виц: „Каква е връзката между България и Великобритания? – Когато тук стачкуват, в Лондон правителството пада.”  Очевидно вицът намекваше за упоритото поведение на Андрей Луканов, спрямо чието правителство имаше видимо недоволство.  Фолклорът не се интересуваше от подробностите, а пресата само преразказа чуждестранния печат, настървено обсъждайки идеята за „програмното правителство” в нашата страна.

Коментарите за наследството на г-жа Татчър са от обективно-неутрални до отрицателни, примесени с нейни крилати фрази, извадени от контекста. Вместо факти за делата ѝ, пресата е пълна със заклинания. Из интернет тръгна стара подписка за „приватизация на погребението на Маргарет Татчър”[i], появи се одобрително мнение, че „единственото ѝ благородно деяние” е това, че още като 12-годишна девойка е спасила еврейско момиче от Виена от холокоста, а един колега откри, че „смъртта [ѝ] съвпадна с масираното настъпление срещу неолибералния капитализъм, който тя възвести”.

Предисторията

Преди реформите на Татчър Великобритания е болникът на Европа. Буквално. През 1978 г. канцлерът Хелмут Шмит споделя, че „Великобритания вече не е развита страна”. През 1967 г. Харолд Уилсън обезценява лирата стерлинг, за да „реши” проблема с държавния дълг, стимулира износа, държавните разходи и икономиката. Резултатът е фалит на хазната, от който я спасява МВФ през 1968 г. Но скоро разходите отново стават неконтролируеми, лейбъристът Уилсън е сменен от консерватора Едуард Хийт. Той остава в историята с въвеждането на „тридневна седмица” – режим за пестене на електричество, чието производство е силно ограничено вследствие на продължителните стачки на миньорите.  Хийт губи изборите през 1974 г., но второто правителство на лейбъриста Уилсън остава на власт само две години и един месец.  Той е жертва на своето поредно политическо нововъведение, известестно като „нов обществен договор”.  За България е много полезно да изучи този опит. Накъсо: срещу обещанието, че ще съдействат за фискалната дисциплина като само веднъж годишно индексират заплатите във вече одържавените предприятия, профсъюзите получават пълен контрол върху икономиката. „Общественият договор” не е спазен, но този премиер, поради кризата, успява да получи някои отстъпки от Европейската икономическа общност преди бъде сменен от друг лейбърист, Джеймс Калахан. През 1976 г. кралството отново е пред фалит и за втори път е спасено от МВФ, но правителствените разходи отново са изпуснати от контрол. След неуспешен съюз с либералите, правителство на малцинството, зима на недовоството и вот на недоверие Кахалан губи изборите през май 1979 г. срещу торите, водени от г-жа Татчър.

Прилагателното „велика”

Един познат, биограф на Маргарет Татчър, писа тези дни в USA Today, че тя всъщност е върнала прилагателното „велика” пред „Британия”. Но това не се случва веднага. Като нов премиер тя се опитва да изпълни обещаното от Калахан и увеличава към 1980 г. заплатите на държавните служители с 50% в реално изражение, съчетавайки този ход с половинчати мерки за здрава парична политика и контролирани разходи. Към средата на същата година нещата вървят към провал, инфлацията е 22%, бюджетният дефицит – 5,7 вместо планираните 3,85%, безработицата е като по време на Голямата депресия, а лихвените проценти - 16-17%. По-младите, способните и заможните напускат страната.

В тази ситуация г-жа Татчър прави единствено възможното – наистина съкращава разходите на правителството и съответно заплатите на заетите в бюджетния сектор, намалява пределните данъчни ставки, поставя под по-строг контрол паричното предлагане, затваря част от губещите предприятия и замисля приватизация на държавните предприятия. Срещу това се обявяват 364 професионални икономисти, немалка част от тях - последователи на Кейнс и от университета в Кеймбридж. През април 1982 г. ифлацията пада под 10%, а в средата на 1983 г. вече е 3,7%.  (Това става въпреки войната за Фолклендските острови.) Предприятията започват нормална работа, но безработицата продължава да е висока. Причината за това е завареното обстоятелство, че профсъюзите толкова са вдигнали заплатите, че предприятията не могат да ги плащат. Основното достижение на първия мандат на Маргарет Татчър е, че управлението на икономиката е иззето от профсъюзите и върнато в парламента и другите органи на представителната демокрация. Затова тя печели и изборите през юни 1983 г. Характерното за следващия ѝ мандат е именно приватизацията на бившите държавни предприятия като British Utilities, British Airways, British Petroleum, British Aerospace, British Gas, Rover Group, British Steel, British Telecom, фериботите Sealink, Rolls-Royce и регионалните ВиК. Работниците получават акции от приватизираните предприятия и все повече поданици стават акционери в тези предприятия. С изключение на Rover, всички тези предприятия днес са сред водещите в света, печелят, плащат данъци, а не произвеждат загуби и техните управители и работници не идват пред сградата на министър председателя да просят спасение. Профсъюзите се връщат към нормална работа и сами изхвърлят комунистите от своите редици. Г-жа Татчър задържа достигнатите от предшествениците по-рационални условия (най-вече по линия на по-гъвкавото работно време) и договаря нови бюджетни отстъпки (поради това, че ползва по-малко трансфери от общата аграрна политика) в рамките на ЕС. През втората половина на 80-те страната отново става конкурентна в европейски и световен мащаб. Резулатът е, че г-жа Татчър печели изборите през 1987 г. за трети път.

По ирония на съдбата тя оказва благотворно влияние и върху лейбъристката партия, която постепенно се отказва от марксизма, трейдюнионизма и, поне до 2009 г., кейнсианската политика в икономиката. Днес Европа има нужда от повече великобритании и по-малко франции, независимо кой управлява във Франция.

И България

Може да се предполага, че без влиянието на Маргарет Татчър агонията на комунистическа Европа би била, ако не по-продължителна, то поне по-непосилна. През 1984 г. един от нейните съветници, Ралф Харис (по-късно Лорд Харис от Хайкрос), създава в Лондон частния Център за изследване на комунистическите икономики. Знанията, натрупани от този център и неговия председател проф. Любо Сърц, се оказват много полезни за реформите в Русия, Полша и Чехия.

Ако се върнем в България от 1990 г., ще видим, че идеите за стопански реформи на части от комунистическия елит и на Андрей Луканов не се различават много от опита на Великобритания по времето на управлението на Татчър. Това се вижда от посмъртно издадената книга на Луканов „За кризата” и от архивите на онова време, включително тези на Кръглата маса. Днес никой не помни, но е факт, че първоначалната концепция за приватизация в България бе много близка до опита на Великобритания. Луканов обаче нямаше и не можеше да има нито общественото доверие, нито доверието на своята партия дори да започне такива реформи.

По-важното е, че тук, както в Обединеното кралство в края на 1970-те, описаният по-горе политически микс на Маргарет Татчър остава най-добрата и практически приложима икономическа политика.

Другият съветник на г-жа Татчър и безспорен автор на нейната стопанска и фискална политика, Алън Уолтърс (по-късно Сър Алън) също има известно отношение към България. Като член на Консултативния съвет на Института за пазарна икономика през 1994 г. се опита да внесе малко разум във възгледите на българските управници за приватизацията. С никакъв успех.

Нито едно българско правителство дори не опита да извоюва от ЕС нещо, което е от очевидна полза за българските граждани – по-мобилно от изискванията на съответната директива работно време.  (Подобен опит, макар и на кулоарно равнище, предприема само Словения.)

Както във Великобритания през 1980-те, днес в България профсъюзите са част от проблемите на икономиката, а не от възможните решения. Политиките, които те успяват да прокарат през правителствата, влошават сътоянието на пенсионното дело и образованието и са един от факторите, допринасящ за високата безработица. 

За сметка на това всички политически партии през 2013 г. се заканват да провеждат политика, която копира онова, което е доказано като провал от Харолд Уилсън и другите предшественици на Баронеса Татчър.

 

 


[i] Петицията е поместена на страницата на правителството на Великобритания. Тя е почин на някой си Скот Морган от октомври 2012 г. с мотив съкращаване на правителствени разходи и е подписана от почти 34 000 души. Най-вероятно подписката е отговор на плана на премиера лейбърист Гордън Браун от 2011 г. за държавно погребение на баронеса Татчър. (В завещанието си тя изрично посочва, че не иска такова погребение.)

*Статията е публикувана за пръв път във вестник "24 часа" на 12 април 2013 г. Оригиналната публикация е достъпна тук.