Преглед на стопанската политика ISSN 1313 - 0544

Атаката срещу банките е по-опасна от "мораториума"

Автор: Красен Станчев / 01.11.2013
Оцени тази статия:

Случайно или не протестът на студентите от икономическия университет в София започна от лекция на Румен Гечев, който по собствен ироничен избор им чете "икономика на устойчивото развитие".

Предполагам обаче, че дори тези студенти са изпуснали от внимание обстоятелството, че техният преподавател може би е в дъното на пореден опит за дестабилизиране на банковата система в България.  Поне така излиза от пресата.[i]

БСП е единствената партия, чийто ЦК има работна група по финанси и банково дело. Ако нейните планове се превърнат в закон и този закон бъде приложен (както обикновено става в банковото дело), последиците ще са много по-вредни от тези от т.нар. "мораториум върху закупуването на земя от чужденци". Щом партия или народен представител създадат такава група без дори да има намек за неразрешими проблеми във финансовата система, първото обяснение, което ми идва на ум, че някому е хрумнало да се занимава с политически рекет.

Отделно ще се заема с описание на сегашното състояние в банковото дело, тук ще разгледам логиката на досега известните идеи за промяна в правилата на работа на банките.

Разликата между длъжници и спестители

Политическите инициативи за "мораториум" върху сделките със земеделска земя с чужденци и за промяна в правилата, по които работят банките, си приличат.

И двете демонстрират пълното неразбиране на правото и икономиката, по които работят банките. И двете инициативи водят до законодателни действия без елементарни опити да се предвидят и опишат последиците. (По същия начин се постъпи, по признание на Рамадан Аталай, председател на съответната комисия, и при промените в Закона за енергетиката.)  Вместо описание и анализи, на избирателите се пробутват илюзии и заблуди.

Разликата обаче е в това, че мораториумът засега е правно безсилен и вероятността да бъде приложен в някаква форма е нищожна. В банките нещата стоят по друг начин: решенията и договорите винаги са в рамките на закона. (Те бяха в рамките на закона и в периода от май 1989 до май на 1992 г., когато се създаваха частни банки по постановление на Министерски съвет, и при фалитите от 1996 г.)

Но след 1997 г. законът се променя съществено и съответства на добрите международни стандарти.

Днес банковото право в България, включително съответните разпоредби на ГПК, защитават спестителите, хората, които си държат парите в банките. Някои части от това право (например чл. 444 от ГПК) изрично защитават и длъжниците и техните залози. Общото правило е, че не се отнема залог, който прави невъзможен живота на длъжника.

Представителите "на народа", тези радетели на духа и буквата на закона, изпадат в умилителна грижа за "длъжниците" на банките, наричани от тях мъгляво "клиенти".

По този начин те тръгват към най-масовото от февруари 1997 г. насам посегателство към правото на собственост върху спестяванията на населението.

"Клиентите" на банките са два вида: спестители и кредитополучатели, длъжници. Банката отдава назаем чужди пари. Като правило спестителите в България са много повече от кредитополучателите. В най-популярната банка сред населението това съотношение е 70 към 30. Само в две банки спестителите са или специфични юридически лица - държавни предприятия, т.е. бюджета, или в крайна сметка правителството като собственик от името на данъкоплатците. В една или две банки спестителите са повече от 80 на сто от клиентите на банката. С нужния скепсис може да се приеме, че у нас спестителите са около 65% от всички клиенти на банката. Именно в това е причината банките да имат повече права при събирането на вземания.

Вопълът, че "дори и държавата няма такива права", повтарян най-често от Йордан Цанев, е крайно неуместен. Правителството всъщност, макар и по закон (което не винаги означава легитимно[ii]), експроприира парите на гражданите, а банката е длъжна и по закон, и по занятие да пази парите на спестителите.

Пазар и доброволност

Следващата уловка е с така наречения "пазарен механизъм" за определяне на лихвите по кредитите. Предложените законодателни идеи не са пазарни, а механизмът е по-скоро ехо от централното планиране.

Пазарът е място, на което хората използват онова, което имат, за да се сдобият с онова, което искат. И първото, и второто имат цена. Сделките са доброволни. Но тогава, когато хората придобиват нещо, което желаят, жертват онова, което имат, и буквално, и отказвайки се от неговата алтернативна употреба. 

Същото е и с банките, с пазара на кредити. Хората спестяват и търсят заеми най-често без каквато и да е принуда. Лихвеният процент за кредитополучателите е цената на желанието им да получат определени пари (ресурс, вещ) днес, а не в някакъв момент в бъдещето. Лихвените проценти в България и Люксембург (или Швейцария) са различни, защото хората тук и там притежават различни по обем и цена неща. Тук по-малко, отколкото там. Хората тук имат по-малко отколкото там, защото никой никога за последните няколко стотин години не е национализирал онова, което хората притежават. Затова тук лихвите по кредитите са по-високи, а там тези по депозитите - по-ниски. Към това се добавя и т.нар. политически риск - вероятността представителите на народа да се намесят и да оплескат нещата. В Швейцария това не се е случвало последните 700 години, в Люксембург - последните 100. Кредиторите работят с добре записани и надеждно пазени права на собственост и регистри, няма мошеници, които с помощта на държавни служители променят нотариални актове, и няма нотариуси, които да освидетелстват сделки с движимо имущество на такива видни личности като президента и главния прокурор.  (Впрочем на последния автомобилът се оказа краден.)

В тази ситуация замисълът е тук да се прилагат приблизително същите лихвени проценти.  При това не се отчита посочената особеност на натрупването на богатство. Народните представители претендират, че лихвите "EURIBOR" или "LIBOR" са пазарни, обективни, не подлежат на манипулация (в момента се водят разследвания и вече има наказани банки) и са по-добри от практиката в България. Това обаче не е така.

БНБ и договорите между банки и длъжници

Предложението е подобно на една законова разпоредба от началото на 1990-те, която гласеше приблизително така: "пазарен лихвен процент, определен от БНБ". Една от тайните на упражнението обаче е, че БНБ по закон и логика не може да определя лихвените проценти,  т.е. замисълът е не пазарът и БНБ, а някой друг да изчислява някакъв индекс. Междувременно лихвените проценти в Европа със сигурност ще тръгнат нагоре поради дълго продължилото изкуствено поддържане на ниски лихви от ЕЦБ.

Друго лицемерие в предложението е "отпадането" на такси за обслужване, на лихви за ранно възстановяване на кредита и възможността за актуализация на условията (лихвите) по кредити.

Премахването на таксите има смисъл само, ако някой си мисли, че работата на банките е безплатна. Понеже тя не е, разходите по обслужване на кредити ще трябва да се включат в лихвите. Това ще е допълнителна причина за вдигането им. От това не печели прозрачността, а в допълнение - страда и конкуренцията между банките.

Фиксирането на лихва е възможно по принцип, но на нива, достатъчно високи, за да покрият всички възможни рискове за дълъг период от време. Ако това се случи в пълен размер, банките най-вероятно ще престанат да сключват договори за кредитиране. Няма човек или правителство (да не говорим за народни представители), които могат да предвидят какво ще се случи след 10, 20 или 30 години (каквито често са сроковете по жилищни заеми). Затова и съществува правилото за предоговаряне на лихвите. Отново при взаимно съгласие.

Една от възможностите е длъжникът да върне по-рано парите. Сега в много от случаите той трябва да плати на банката по-ранното приключване на договора с минимална лихва по останалите плащания. Смисълът на това правило е, че то компенсира лихвите по депозитите на спестителите, които банката вече е заделила, сключвайки съответния договор, за да осигури ресурс за отпускането на кредита.

В привидното желание народните представители да се пишат приятели на избирателите се стига до абсурда банката да няма възможност да събира вземания от длъжника отвъд размера на реализираното обезпечение. Заблудата тук има две страни: хем има претенция, че са защитени длъжниците, хем се твърди, че загубите са "за сметка на банките". 

По косвени данни може да се предположи, че става дума за защита на под сто длъжника по жилищни заеми, някои колеги предполагат, че случаите, незащитени от посочения чл. 444, т. 7 на ГПК са около 20. Тъй или иначе, заради тези длъжници вероятно ще повишат лихвите по кредите на 180 хиляди изрядни платци и ще бъдат намалени лихвите на над 3 милиона спестители. 

В идеите на народните представители е конструирана и клопка за БНБ. Тя трябва да следи за пренаписването на договорите за заем в кратки срокове - за договорите по депозитите не се говори, да провери клаузите по тях за неправомерност за около месец и да отнема лиценз при три жалби срещу банка. Видно е с невъоръжено око, че ако законът бъде приет, ще възникне пазар на жалби срещу банки и онези, които са по-бързи да очернят конкуренцията, ще спечелят. Не се вижда обаче, че целта на упражнението е да се обвини БНБ в несправяне с работата. Централната банка си върши добре работата според всички международни стандарти, според статистиката на лошите кредити и спестяванията, и според доверието, което българските граждани имат на банковата система.

Какви са мотивите на народните представители - засега никой не знае, онези, които работят по проектозакона, казват, че не са го виждали. 

В едно телевизионно предаване най-отявленият поддръжник на длъжниците г-н Йордан Цонев твърди, че имало социологическо изследване, което убеждавало народните представители "да направят нещо".  Никой не е виждал това изследване. Но дори и да го има, от него едва ли може да се правят каквито и да е изводи. Защо? Защото всяко изследване би показало, че хората (включително високо-моралните народни представители) биха предпочели да вземат повече, но да върнат по-малко.

Как точно ще реагира системата, тепърва трябва да се анализира. Много е вероятно да зачестят измамите, необслужените заеми да се увеличат, а спестяванията да намалеят. Един от начините банките да намалят риска за себе си, е да се пререгистрират като филиали. Това ще улесни износа на спестявания. Тази перспектива е противоположна на икономическата устойчивост, която г-н Гечев иска да преподава на студентите.

 

 


[i] Виж: Цветелина Йорданова. Властта на война с банките. Труд, 23 октомври 2013 г. - http://www.trud.bg/Article.asp?ArticleId=2387199 .  (Заглавието не е съвсем точно, "война" предполага поне две сражаващи се страни.)

[ii] Освен съответствие със законите легитимността предполага и наличието на обществена вяра, че дадени хора на власт и техните деяния са най-подходящите в дадена ситуация. Липсата на този вид легитимност е основен проблем на България в момента.