1май, профсъюзите и министерството на труда

От масово „мероприятие”, провеждано по принуда, първият ден на май се превърна в повод за упражнения в популизъм.Тази година поводът бе използван за избелване на облика на социалистическата партия и стана част от кампанията за президентските избори. Това, разбира се, е в реда на нещата – всеки е свободен да използва всякакви вярвания и традиции за свои цели. Как обаче може да бъде поставен край на тази традиция и на заблудите, свързани с тази дата, без да страдат правата на сдружаване и представителство?

Правата на профсъюзите

Както е известно те се свеждат до:

1. Участие в „тристранния диалог” – система, измислена в Белгия през 1919, за поддържането на династията на Сакскобурготите на белгийския трон и за възпиране на конкуренцията в политическия живот на страната,

2. Изказване на становища в рамките на този триалог с правителството и работодателите, при който темите и поводите за изказване на мнение са безкрайно широко определени като например „ въпроси на жизненото равнище”,

3. Водене на преговори по „колективни” трудови договори по отрасли (следователно и в отделни предприятия),

4. Участие в приватизацията благодарение на съществувалите в миналото гарантирани права върху части (20%) от активите на предприятията и привилегировани условия на заплащането при продажби на предприятия. Дори след като изчезнаха тези формални права и привилегии, профсъюзите си участват като страна в приватизацията. Защото правителството (продавачът) смята, че това е важно.

В основата на тези права стои идеята, че професионалните съюзи представляват работниците и че това представителство е универсално, общо за всички.

Смисълът на представителността?

Един преглед на основните документи от проучванията на пет социологически фирми, проведени в периода 1990 – 1994 по въпроси на реформите и популизма [1] , е последната информация, която аз съм виждал и си спомням по повод представителния характер на професионалните съюзи.

Тогава най-високият дял на представителство бе около 8% от работещото население.

Не вярвам този дял да е нараснал вследствие на приватизацията.

Дори и да не е вярна оценката от 1994 г. и ако допуснем три пъти грешка (или съответно три пъти увеличаване на членството в професионалните съюзи), представителността им днес би била под ? от трудоспособното население. Нарастващото, особено след приватизацията, внимание на профсъюзите към проблеми на пенсионерите, болните и циганите е най-вероятно признак за това, че техните членове намаляват.

В тази връзка възникват сериозни проблеми. Например не е ясно защо съществува паралелна на конституционната представителност. Всички граждани са представени в във властта чрез своите избраници и мандата, който им дават по време на избори, на чиято основа се гради легитимността на държавното управление и неговото съдържание (действия) в периода между изборите. Извън тази процедура има друга процедура, благодарение на която членовете на професионалните съюзи (а и на работодателските организации) са по-представени отколкото останалите граждани.

Очевидно е, че „националната представителност” на тези организации е абсолютна безсмислица, която не описана добре в кодекса на труда, защото не може да бъде описана добре по принцип.

Още по-проблематично е да се даде нормален отговор на въпроса: защо неясно на какви основания „представителите” на 1/13 или дори на ? част от трудоспособното население, ще могат да участват всяка седмица в обсъждане с правителството на проблеми на жизнения стандарт.

Цялата система на триалога всъщност присъства в политическата традиция и практика, за да блокира достъпа на останалата част от населението до представителна демокрация.

В крайна сметка, поддържането на „тристранния диалог” дава допълнителни лостове за влияние на леви и изобщо популистки партии. Това е особено видно по време на първомайските прояви, когато те показват забележително единодушие с профсъюзите.

Ясно е също, че този диалог е свещената крава на политическата уредба в страната. Никой политически водач не я демонтира, а най-често се опитва да си пробута на масата за преговори свой национално-представителен професионален съюз или работодателска организация.

Един от най-дълбоките смисли на тази система се състои в безотговорността на професионалните съюзи, която се пренася върху другите участници в триалога и най-вече върху близките им политически партии. Тази безотговорност си личи в задълженията на професионалните съюзи.

Задълженията на профсъюзите

Професионалните съюзи вероятно имат някакви уставни задължения към своите членове. Проблемът е в това, че тези членове, а и обществото и избирателите, няма как да си съставят мнение на въпросните задължения биват изпълнявани.

Това е така поради обстоятелството, че, за разлика от всички останали фактори в обществения живот, за професионалните съюзи, били те на национално-представителни или не, не се прилагат нормални изисквания за публичност. Такива изисквания не се издигат нито от членовете, нито от законодателството уреждащо политическия процес.

Ето няколко примера за такава наложена и разумна публичност.

1. Политическите партии трябва да се отчитат. Това те не го правят или го правят през пръсти. Но общественото мнение е нащрек по въпроса коя партия, кои народни представители какво имат, какво получават и как го харчат.

2. Данъчните декларации на политиците са също полупублични. Законодателната уредба на този публичност в България е по-лоша отколкото в Молдова или Албания например. Но и по този повод общественото мнение бележи някакви признаци на заинтересованост.

3. Спрямо всички големи корпорации, държавни и частни, съществува изискване за публикуване на годишни отчети за приходи и разходи и тяхното одитиране. Това прави членовете в работодателските организации по-прозрачни за хората, които работят в тях и обществото. В крайна сметка, въпреки традицията тези отчети да се публикуват в труднодостъпна форма и в издания от органичен тираж, работодателите и техните организации се оказват по-публични от професионалните съюзи.

4. Изискване за одитиране и отчетност съществува и за неправителствените организации, регистрирани в министерство на правосъдието. Това изискване също не се спазва, не малко такива организации ползват пари на данъкоплатците, биват одобрявани за субсидии според непрозрачни процедури и пр., но тъй или инак, при добро желание все някак може да се разбере как те функционират.

Нито едно от тези изисквания не се прилага за професионалните съюзи.

Какво може да се направи? (Ролята на министерството на труда)

При сегашното правителство министерството на труда се превърна в министерство на макроикономиката. То постоянно и целенасочено подкопава инициативите за спестяване на средства на данъкоплатците, произтичащи от министерството на финансите и открито заплашва финансовата дисциплина, преди, по време и след първи май.

Тъй като то е все пак министерство на труда, а професионалните съюзи претендират, че представляват някаква част от онези, които работят, министерството на труда и социалната политика трябва да помогне на съюзите да направят следното:

1. публикуват одитирани годишни финансови отчети;

2. разпространяват данъчните декларации на профсъюзните водачи;

3. дават отчети за дейността си като посочат източниците на приходите, целите, за които са изразходвани средствата, и обясняват разходите си по пера;

4. посочват динамиката на членовете си, по години и според отраслите, които претендират, че представляват.

Министерството би могло да публикува тези неща на страницата си в Интернет и от време на време да обобщава в анализи доколко и как представителите на „труда” представляват работещите.

 

 

 


[1] Виж преглед на съдържанието на тези социологически проучвания в: Красен Станчев. Икономическият популизъм в България (Оптимистичен опит от едно изследване). Политически изследвания, том IV, кн. 2, 1994, с. 143-155 и Андрей Иванов. Конспект на програмите на политическите партии. – пак там, с. 156-162.

 

 


Свързани публикации.