Миграционни процеси в разширена Европа

Отдавна се говори за миграционните потоци, предизвикани от скорошното разширяване на ЕС. Този въпрос се поставя както от заинтересуваните страни-кандидатки и бъдещи членки, така и от по-скоро “разтревожените” настоящи членове на ЕС.

Гарантирането на свободното движение на капитали, стоки и услуги и хора е сред приоритетите на ЕС. Случването на последното обаче не е сигурно.
С приближаването на 1 май 2004 г., страните, които преди това бяха обявили, че няма да налагат ограничения за движението на хора, промениха в различна степен политиката си. Франция, Германия и Гърция ограничават достъпа до пазара на труда за 2 г. след разширяването. Испания, Австрия и Португалия са по-благосклонни и ще издават ограничен брой разрешителни за работа.

В края на месец февруари беше публикуван предварителен доклад на Европейската фондация за подобряване на живота и условията на работа, направен въз основа на изследване на Евробарометър (април 2002 г.) сред присъединяващите се и страните-кандидатки за членство в ЕС. Страните са структурирани в следните групи според близките си икономически показатели: 1) Полша, 2) Турция, 3) Словения, Кипър и Малта, 4) Румъния и България, 5) Балтийските страни (Естония, Латвия и Литва), 6) Унгария, Чехия и Словакия. Изследването е извършено сред 1 000 респонденти във всяка страна (освен Полша и Турция, където са участвали 2 000 интервюирани, поради по-голямото им население).

Изводите от изследването може да се обобщят така.

– Страховете на ЕС от масова миграция от страна на новите членове са неоснователни. Очакванията за размера на миграцията са от 1% от населението (реалистична прогноза) до 3 – 4,5% (песимистичен вариант) за следващите 15 г.

– Негативен ефект от емиграцията ще се наблюдава в новите страни-членки заради профила на емигрантите. Проучването показва, че намерение да емигрират имат хора, които са на възраст от 15-24 г., с високо образование и необвързани семейно. Изпращащите страни ще претърпят “изтичане на мозъци” в размер на 2-5% от групата на младежите, като специално за България и Румъния този процент ще достигне застрашаващите 10%.

– Въпросът за размера на очакваната емиграция е второстепенен. На първо място се поставя проблемът със социалната политика на държавите-приемащи емигранти и в тази посока, според авторите на доклада, трябва да се работи най-усилено.

– Безработицата оказва известно влияние при вземането на решение за емигриране, но не е главната причина за това. Приблизително 2-3% от безработните изразяват желание за емиграция. Много от хората, които имат силно намерение да емигрират имат постоянна работа в родината си и сред мотивите им са по-високо заплащане, сигурност и професионална реализация. Всъщност, студентите са много по-склонни да емигрират в сравнение с безработните. Ако направим сравнение със заетите, резултатът е четири пъти по-голямо намерение за емиграция при студентите.

– Образованието на потенциалните емигранти е от средно нагоре. Това би трябвало (според доклада) да компенсира евентуалните негативни последици за приемащите страни и би трябвало да се приема от тях по-скоро като положителен резултат от процеса.

– Влиянието на миграцията върху страните-членки на ЕС върху съществуващите системи за социална защита не би трябвало да е негативно в близкото бъдеще.

– Сред основните мотиви за емиграция за България/Румъния са финансовите причини (54,1%), семейни/лични причини (11,4%) и незадоволеност от настоящото решение на жилищния въпрос (14,4%). Доминирането на финансовите мотиви за емиграция в двете страни е обяснимо имайки предвид, че това са двете най-бедни страни, кандидатки за ЕС.

– Приемащите страни, които са основна цел за емиграция в страните, обект на изследването са: Германия – 2/3 от потенциалните емигранти, Австрия – повече от 10% от анкетираните, Италия и Великобритания – около 5%, Швеция – приблизително 3%.

– Като важен извод от изследването се разглежда и преобладаващото твърдение, че повечето хора искат да емигрират временно за да спечелят пари, а не постоянно.