Държавата да не се прави на търговско дружество, моля

Към края на 70-те години на миналия век, Великобритания е държава, вървяла вече няколко десетилетия по пътя, очертан от Кейнс и неговите последователи – високи данъци, големи правителствени разходи и много държавни предприятия. През 1979 г. държавата, в която някога са се зародили първите импулси на индустриалната революция, вече е загубила много от конкурентните си позиции, между които и в тези отрасли, в които някога е била пионер. Великобритания е на дъното на своето икономическо развитие за целия следвоенен период.

Следващото десетилетие 1979 – 1990 г. е повратно за Великобритания (а в някакъв смисъл и за цяла Европа) – три пъти поред(1) изборите се печелят от консерваторите и начело на правителството застава Маргарет Тачър. В края на нейното управление, индустрията на островната държава е отново конкурентна, появяват се много нови компании, а населението притежава повече собствени жилища и дялов или акционерен капитал от когато и да било преди.

Много са успехите на министър-председателя – намаляване на данъчното облагане, свиване на администрацията и държавните разходи, реформиране на системите за социално осигуряване и т.н., – но както самата тя твърди, може би най-значителният и успех е приватизацията на повече от половината държавни предприятия. За периода на управлението на трите ръководени от нея правителства, броят на държавните предприятия намалява със забележителните 60 %.

Дебатът дали и къде държавата да запази собственост върху предприятията е на повече от петдесет години. Един от най-често изтъкваните аргументи от защитниците на държавните предприятия(2) е свързан с наличието на определени пазарни дефекти – външни ефекти и обществени блага. Най-общо става въпрос за следното: икономическата активност създава излишъци (ползи или разходи), които не могат да се усвоят (или понесат) от икономическите субекти, поради което пазарът не гарантира максимално възможната ефективност и затова наличието на държавни предприятия в някои сектори е оправдано. Няма да коментирам тук, дали това е по-скоро вярно или по-скоро невярно.

Ако приемем, че този аргумент е по същество правилен, то определена държавна намеса би била оправдана в следните сектори: образование, здравеопазване, пътна, пешеходна и някои други видове инфраструктура, улично осветление и други. Във всички останали случаи (в случай, че приемем, че в изброените дотук, държавната собственост и управление е оправдана, което не е точно така), пазарът функционира достатъчно добре, за да реши проблемите с алокативната ефективност. Т.е. във всички останали сектори и производства частната собственост създава по-добри резултати от държавната.

Защо тогава в България държавата все още притежава компании, които не възнамерява да приватизира и които биха работили по-ефективно ако бяха частни?

Следният пример:

Строителният пазар и пазарът на имоти (продажби и наеми) в България е един от най-силно развитите. Многото участници и високото търсене през последните години спомогнаха той да стане може би и най-развитият. Характерът на дейностите, които се извършват по никакъв начин не предполага участието на държавата като пазарен субект по линия на споменатите вече аргументи – външни ефекти и обществени блага. Въпреки това държавата е все още собственик на един от най-големите представители на пазара – “Агенция дипломатически имоти в страната” ЕООД (АДИС), а правителството не е дали и един знак, че приватизация предстои. Компанията, т.е. държавата притежава редица апартаменти, офиси и търговски площи, къщи, курортни имоти, хотели и парцели, които е построила или наследила, продава и отдава под наем. Това е чисто и просто търговска дейност, която, както е показал опитът и на други държави, не е присъща и не трябва да се извършва от държавата. Тук дори не става въпрос за някой от изброените вече сектори и дейности, за които биха могли да се намерят логични икономически аргументи държавата да има участие в тях. От друга страна на всички е известно (от недалечното минало) до каква степен държавата и управляваните от нея компании могат да бъдат неефективни.

Надяваме се в скоро време, по примера на Великобритания, някое българско правителство да осъзнае, че, както за него (може да бъде преизбрано, което би станало първият такъв случай след 1989 г.), така и за икономиката, е по-добре ако държавата не се заема със задачи, които не може да изпълни ефективно, а именно извършването стопанска дейност.

 

––––––––––––––––––––

(1) 1979, 1983, 1987

(2) Става въпрос за тези, които все пак използват икономически аргументи; в България, аргументите на тези, които защитават наличието на държавни предприятия, далеч не са достигнали това ниво.

 

 

 


Свързани публикации.