Застраховки насила
По стар български обичай, след поредното значимо негативно събитие в държавата, загрижени управници се размърдаха и мълниеносно предложиха законодателни „решения” на подобни проблеми занапред. Няколко седмици след земетресенията край Перник вече упорито се говори за задължително застраховане на недвижимото имущество. Каква по-проста идея от тази? Логиката е ясна –земетресения и щети ще има, застраховането помага в такива случаи, дай да задължим всички да се застраховат. Има и друг начин да представим тези разсъждения на родния управник – народът е глупав и не се застрахова, ние сме умни и ще го застраховаме насила.
Всъщност в случая държавата не се е загрижила толкова за гражданите и имуществото, колкото за собствения си бюджет. Големият проблем на управниците ни е, че след подобно събитие всички обръщат поглед към държавата и тя разходва средства. Задължителната застраховка ще прехвърли „отговорността” върху застрахователните дружества, тоест някакви разходи от бюджета ще отпаднат. Това, разбира се, не променя данъчната тежест за гражданите, тъй като тя се запазва, а в същото време им се налага и допълнителна застрахователна тежест.
Много хора възразиха на идеята, като попитаха: „Нали плащам данък сгради? Как така няма пари за щети по имота ми?”. Такива въпроси звучат логично, но изпускат нещо много важно – данъците се налагат, за да се пълни бюджета. Данъците имат различни имена – върху доходите, върху печалбите или върху недвижимото имущество, но тяхната цел е само една – да се пълни бюджета. Името на данъка няма нищо общо с това как се харчат събраните от него пари. Просто държавата е измислила много различни начини да изземва пари от хората и да си пълни хазната. Данък „сгради” е един от начините, като само той носи около 200 млн. лв. годишно на общинските бюджети.
Говорейки за данъчно облагане и загрижени за застраховането управници, не можем да не споменем и сравнително новия данък върху застрахователните премии. На практика от началото на 2011 г. българската държава административно оскъпи застраховането, като прибира по 2% от всички застрахователните премии. През 2012 г. са предвидени приходи в размер на 24 млн. лв. от този тип данък – това е сумата, която всички ние плащаме на държавата, за да си позволим лукса да се застраховаме. Ето ви още един чиновнически стимул да има задължително застраховане – повече данъчни приходи от облагане на застрахователните премии.
Вместо да налага допълнителни задължителни застрахователни тежести върху хората, както и данъчни тежести върху застрахователните тежести, държавата по-добре да стои настрана от застрахователния бизнес и да регламентира своите функции при подобни бедствия. Към момента държавата официално заделя (счетоводно) всяка година пари в бюджета (70 млн. лв. за 2012 г.) за подобни ситуации, без да има каквито и да е правила за тяхното разходване – решава се, общо взето, на момента. Вариант е тези пари вместо да се определят счетоводно всяка година, реално да се заделят и постепенно да се попълни специален фонд, като тяхното разходване следва конкретни принципи – какви са критериите за получаване на помощ, дали говорим за социално подпомагане или покриване на щети, има ли разходни тавани и подоходни критерии и т.н. Много принципи и правила могат да се разпишат, които да гарантират не стихийно, а ефективно разходване на средствата. Нещо повече, разписването на подобни принципи ограничава очакванията към държавата – може да помогне при бедствено положение, но няма да ти построи къща.
Говоренето за т. нар. „катастрофичен пул” звучи крайно подвеждащо и често зад него просто стои идеята за задължително застраховане. Този термин сам по себе си не дава нещо ново – тези, които сега са застраховани срещу земетресение, на практика са част от подобен пул. Заделените с бюджета пари за бедствия и аварии също са подобен пул. Упоритата употреба на този термин в последно време не допринася с нищо, а просто прикрива идеите за задължително застраховане. Алтернативата е ясна – застрахователите да си вършат работата и да привличат клиенти на базата на доверие (а не насила), а държавата да си отдели някакви средства и да разпише правила за тяхното разходване. В единия случай говорим за застраховане, а в другия – за подпомагане. По-добре би било чиновниците да мислят само за второто.
