Защо хората гласуват за комунистите? (1)


Наскоро участвах в конференция в Прага, по време на която се състоя първото ми посещение в пост-комунистическа страна с изключение на една кратка визита в Берлин през 1991 г., когато може би бях твърде млад за да оценя напълно какво виждам около себе си.

Днес Прага е чудесен град – едно от най-очарователните места в Европа. Разхождайки се по улиците, аз се опитах да си представя как са изглеждали тези улици само преди няколко години, когато комунистическият режим все още беше на власт. Онези приятни многоцветни сгради може би не са изглеждали така преди двадесет години. Местните жители ми казаха, че градът е бил много сив. Хората са били зле облечени и тъжни.

Животът при комунистическия режим без свобода е само половин живот. Сигурно гражданите си спомнят това. Сигурно те са си взели поука. Защо изглежда тогава, че значителен процент от населението подкрепя връщането обратно към комунизма?

По време на разговор със Симон Било – бивш сътрудник на Института “Мизес” и един от организаторите на конференцията – бях информиран, че комунистическата партия в Чешката република е спечелила повече от 20% от общия брой гласове на последните избори. Тя в момента е втората по големина партия в страната. знаех, че комунистическите партии в Източна Европа все още имат голяма власт и се радват на голяма подкрепа сред населението.

Все пак е странно. Това си плаче за обяснение. Защо някои хора сами си избират робството? Защо хората все още подкрепят комунистическите партии?

В Италия ние също имаме комунистическа партия. Нейното странно име е Комунистическо Възстановяване. Тя обикновено печели около 6% от общите гласове. Всъщност в повечето страни има комунистически партии – Австралия, Австрия, Бангладеш, Бразилия, Канада и т.н. Такава има дори в Съединените щати (на практика са две).

Може да приемем на теория, че хората в Италия гласуват за комунистите, защото нямат опит с всеобхватната държава. Хората просто преследват фантазиите си или невежите си идеали, или пък следват някакво интелектуално гуру. Може би комунистите са твърде млади или твърде стари за да разберат напълно последствията от своя вот. Те се радват на относително по-голяма свобода в нашата страна и гласуването за комунистите означава бунт. Ако знаеха какво представлява комунизмът, те вероятно биха променили мнението си за него.

Тази опростена теория трябваше да бъде изоставена в Прага. Хората там знаят много добре какво е комунизмът. Те преживяха разрушителните ефекти от премахването на частната собственост върху средствата за производство. Това означава на практика отмяна на всички свободи. Те живяха четиридесет години в един кошмар и тъкмо се събудиха от него.

Така че защо повече от 20% от всички чехи все още вярват в него? Каква е движещата сила на гласуващите за комунистическите партии в бившите комунистически страни и в останалия свят?

Отговорност

Има множество обяснения, но това, което считам за най-убедително, е, че някои хора поради факта, че са били социализирани при състоянието на държавен контрол, не са привлечени от отговорността, която съпътства идеята за свободата.

Да вярваш в правото на частна собственост и в свободното общество означава да призоваваш с пълен глас за поемане на отговорност: това, което трябва да се върши от обществото, трябва да се върши от теб или от другите в сътрудничество с теб, но не и от колектива. Задълженията падат върху индивидите и всеки е отговорен за действията си. Ако направиш грешка си плащаш. Ако успееш ти имаш полза и си свободен да избираш какво да правиш с нея.

Обратно на това – разширяването на ролята на държавата винаги означава атака срещу поемането на отговорност. При комунистическия режим личната отговорност се премахва. Колкото повече правителството се намесва в живота на гражданите, толкова по-малко хора се чувстват отговорни за действията си. Бюрократите обикновено не носят пълната отговорност за своите действия. Политиците, управляващите централната банка и съдиите не плащат за грешките си. Те имат един вид имунитет срещу това да понесат вината за последствията от действията си докато са на власт.

Същото се отнася за представителите на полицията, хирурзите в обществените болници, учителите в обществените училища и т.н. Всички грешки, допуснати от служителите в обществения сектор, често се плащат от другите. Сметките се плащат от данъкоплатците, от хората, вкарани поради грешка в затвора, от хората, починали в обществените болници, от гражданите на Ирак и т.н. дори хората, които печелят възнагражденията си в частния сектор, не са напълно отговорни при наличието на голяма държава. При все по-големите мрежи за сигурност, създадени от държавата, фирмите стават все по-зависими от обществената помощ, за да оцелеят. Големите компании лобират за субсидии, мита върху вноса и други начини за подкрепа. Банките и големите отрасли като авиационния се надяват да бъдат обявени за “твърде големи, за да бъдат оставени да фалират”.

Отделните индивиди също са все по-малко отговорни. В Европа много хора растат с идеята, че Държавата им дължи нещо: работа, здраве, безплатно образование, почивки, щастие и избавяне от безпокойствата. На хората се внушава, че Държавата винаги ще се грижи за проблемите им и ще се занимава с грижите им. Хората вярват, че каквото и да направят (да загубят работата си, да се разболеят, да се депресират) Държавата ще бъде до тях и ще им помогне.

Погрешният резултат от всичко това е, че хората вече не понасят пълната отговорност за действията си. Всичко това може да бъде обяснено чрез понятието морален риск. Механизмът е следният: от една страна отговорността на служителите в обществения сектор се прехвърля към всички, които са засегнати от техните грешки (и между тях – данъкоплатците); от друга страна данъкоплатците искат също да изместят отговорността си към Държавата. Тъй като плащат данъци те би трябвало да получат нещо насреща, нали?

Всичко, което описах досега, е в условията на демократичната държава. Нека сега да си представим ситуацията при комунистическия режим. В този случай няма частично изместване на отговорността от едни субекти към други. Отговорността просто е премахната. Няма частна собственост и затова всичко е зависимо от Държавата. никой отделен човек не е отговорен за нищо.

Когато демократичните или комунистическите институции са установени от няколко десетилетия, обратният път към свободата е много труден. Хората свикват с мрежите за сигурност и прехвърлянето на отговорността. Процесът на преход трябва да е много труден. Ние не бихме могли да знаем как би изглеждал преходът от общества с частична отговорност (при демократичните режими) към общества на пълна отговорност (либертарианството). Това никога досега не се е случвало.

Но страните от Източна Европа преживяха през последните години прехода от безотговорни общества (при комунистическите режими) към общества с частична отговорност (при демократичните режими). От този преход ние научихме, че хората не могат да се научат да поемат отговорност за една нощ. Колкото повече едно общество губи досег с механизма причина-следствие, толкова повече ще се търси прехвърлянето на вината. Това търсене може да приеме формата на гласове за комунистическите партии.

Свободата не е нещо, с което лесно се свиква, след като дълго си свикнал с робството. Спомням си един филм (не мога да си спомня заглавието му) за хора, освободени от затвора след 40 години там. Повторното им запознаване със свободния свят, където хората очакват от теб да си отговорен за това, което правиш, не беше никак лесно. По същия начин – когато си живял при комунизъм 40 години – обратният път е неимоверно труден.

Пътят от демокрацията към свободното общество е също толкова труден.

Няма смисъл да спорим дали свободното общество е по-благоденстващо. Много хора твърдят, че благоденствие не е едно и също с щастие и следователно казусът става съмнителен. Със сигурност е вярно, че все повече хора в Западното общество страдат от проблеми като депресия и множество форми на психически заболявания като проблеми с храненето (анорексия и булимия) и т.н. Не разполагам с данни, за да го докажа, но вероятно е вярно, че процентът на хората, страдащи от депресия в Съединените щати, Швеция или Италия е по-висок от този в Нигерия или Индия.

Всъщност може би не толкова благоденствието, колкото зависимостта от държавата допринася за депресията. Повечето хора от Западните страни са родени относително богати. Те ходят на училище докато станат на 18 без да има нужда да работят; след това е възможно да отидат в колеж или висше училище, благодарение на парите от правителството. Може би си намират работа (след получаването на пълен контрол върху живота им) на възраст от 25-26 години. Известно е, че в Италия хората живеят по-дълго с родителите си, като отлагат момента, когато сами ще поемат контрола върху собствения си живот. Ако нямаш нужда да си отговорен за себе си преди да станеш на 25 години, тогава е трудно да надвиеш навика да си зависим.

Освен това на индивидите, родени в богати семейства, им липсва пълното вникване за трудностите при създаването на богатството. Колкото по-възрастни стават те, толкова повече биха могли да почувстват тежестта от това да не си отговорен за богатството си. Колкото по-богати са родителите и колкото повече богатите печелят от щедростта на правителството, толкова по-слаба е позицията на родителите да внушат на децата си нуждата да поемат отговорност за себе си. Това е проблем, който по-бедните страни усещат в по-малка степен.

Като ни отнема отговорността за нашите действия и като удължава етапа на зависимост от живота ни, демократичната интервенционистка държава ограничава способността ни да сме щастливи. Повечето хора изобщо не са запознати с тези механизми. Но всички ние сме засегнати от тях. В социалдемократическите страни хората се разочароват, защото вече не се радват на живот, върху когото имат пълен контрол. Те работят, за да дадат половината от доходите си на Държавата, която да задоволи желанията на някой друг и да плати грешките на някой друг; по същия начин те искат собствените им желания да бъдат задоволени от останалите, а собствените им грешки да бъдат заплатени от останалите. това състояние на разочарование е една от причините депресията да възниква все повече в страните, където Държавата играе главна роля.

По този начин самата държава създава психологическите условия, които водят до това определена група от обществото да си представя свят, в който държавата прави всичко, грижи се за всеки и държи всеки в постоянно състояние на инфантилна зависимост. Колкото по-голяма е държавата, толкова повече тя разлага съзнанието и културата.

Човек би могъл да си представи обществото при комунизма като един вид удължен престой в напълно осигурения дом на мама и татко, където всички стоки и услуги са осигурени от някой друг освен от самия теб. Комунизмът означава никога да не напуснеш домашното гнездо.

Истината за комунизма и за държавното планиране по принцип е, че те водят не към сигурност и щастие каквито са скъпите спомени за живота под грижите на мама и татко, а на строг контрол и злоупотреби, на свят, който е сив, застоял и му липсва всякакво съзидание и красота, на свят, който изглежда като Прага преди няколко години, а не великолепно като днес. Дано никога да не се върнем обратно там и тогава.

 

–––––––––––-

(1)Публикувана от Института “Мизес” на 16 юни 2005 г. в интернет на адрес: http://www.mises.org/story/1832

 

 

 

© Коментарните материали от Прегледана стопанската политика са обект на авторско право. При използванетоим е задължително позоваване. Абонаментна такса дава право да се препечатватматериали от бюлетина (за абонамент: [email protected]).


Свързани публикации.