Замяната на външен дълг – втора част
Преглед на стопанската политика – Word Format
(Word Format)
Външен дълг и стопанска политика
Целта на това издание е да оценява и коментира ефектите на стопанската политика на правителствата върху частния бизнес в страната. За мнозина връзката между управлението на държавните финанси и регулациите на бизнеса не е очевидна. Тук посочваме само няколко аргумента защо подобни сделки имат наистина ефект, при това дългосрочен, върху средата за правене на бизнес.
1/ Тъй като дългът е държавен, той се плаща с пари, събрани с данъци – върху дохода, имуществото, потреблението. Размерът на дълга, както и разпределението на плащанията във времето, очевидно влияят на данъчната политика на правителството.
2/ Обслужването на дълга определя и възможностите на правителството да извършва други разходи – както преразпределителни, така и за оказване на т.нар. „публични услуги“ като сигурност, правораздаване, инфраструктура и пр.
3/ Както се вижда и от обсъжданията в бюджетната комисия, финансовото министерство очаква по-добри условия за външно финансиране в резултат на сделката. При балансиран бюджет, ново финансиране не е необходимо (или най-малкото нуждата е незначителна). Ако такава е целта на сделката, има основания да се очаква отказ от благоразумната фискална политика.
4/ Начинът на действие на правителството по отношение на публичния дълг показва разбиранията на екипа изобщо за икономиката. Подобни сделки (както предишната, така и настоящата) се основават на вяра, че група експерти могат да прогнозират бъдещето, да „отгатнат“ пазара за следващите 10 или 20 години. Ако наистина такава увереност има по повод международните финансови пазари, вероятно същият екип може да се опита да планира бъдещето и на национално равнище.
Замисляната нова сделка, която да преструктурира български публичен дълг, по същество ще е продължение на първата. „Успехът“ на първата сделка даде оправдание и аргументация на правителството, за да продължи с активното управление на публичния дълг. Доколкото ни е известно, администрацията мери количествено този „успех“ с параметри като: съотношение дълг/БВП, дял на компонента с фиксирана лихва, по-дълга средна срочност, по-равномерно разпределени плащания. Измерването на успеха е поставено се основава коефициенти и отношения, които просто са различни при различната структура на дълга. Няма съгласие по това какво е „най-доброто“ съотношение (коефициент). Например увеличената дюрация на дълга или пък намаленият доларов компонент едва ли се посрещат еднозначно от всички данъкоплатци.
Допускания бъдещето, включително повишаване на лихвите, съдържат значителна доза несигурност.
Както на министър Велчев и неговия заместник Катев, така и на всеки данъкоплатец и гражданин е известно, че няма как от размяната на две ценни книги изведнъж да се появи ново благосъстояние. Подобни размени (както и всяка размяна на пазара) се основава на различна оценка на участниците за бъдещото. Когато два участника на пазара сключат сделка сега, и двамата го правят, очаквайки да спечелят. Но резултатът ще се разбере след края на периода, за който се разменят ползите (парите, стоките). Едва след края на операцията всяка страна по сделката може да оцени дали правилно е „отгатнала“ бъдещото развитие на пазара и колко е „спечелила“. Позволяваме си това отклонение, защото именно подобен поглед липсва при оценките на сделката за дълга.
Допусканията на правителството, при които сделката ще донесе финансови ползи в бъдеще, са най-общо следните:
– Покачване на ЛИБОР (лихвите на лондонския междубанков пазар) над 6% и задържането има на това ниво в дългосрочен план. Между другото, това е вероятно да се случи, ако се случи бърз растеж на БВП в развитите икономики.
– Средногодишен растеж на БВП в България от поне 4.3% за следващите 22 години.
Това е изобщо най-добрият възможен сценарий за страната – бърз растеж в световната икономика и бърз растеж в България. Операцията ще е „успешна“ („печеливша“), ако всичко се развива добре. В представените материали няма негативен сценарий, за който да се правят сметки. А благоразумната фискална политика би трябвало да се основава именно на принципа на предпазливостта.
Няма отговор на въпроса дали българските данъкоплатци предпочитат да платят до 2015 г. само лихви, а през 2015 цялата главница, вместо всяка година да плащат лихва и главница до 2024 г. С други думи, дали за отделния предприемач, или за някой отрасъл, е по-добре данъците (или в обратна степен – качеството на публичните услуги) да са ниски сега, а високи после, или обратно. Ефектите от различните фискални политики за следващите 20 години, предопределяни от подобни сделки, върху различните групи данъкоплатци или отделния бизнес не са смятани. След като дългът се плаща с парите на данъкоплатците, „добра сделка“ е тази, която отговаря на времевите предпочитания на последните, а не на оценката за бъдещето на кръг финансови анализатори, които не залагат собствените си средства в схемата.
Не на последно място напомняме за проблема с вътрешната информация. Дори при най-благородните намерения на администрацията, това не може да бъде избегнато: активното държавно присъствие на финансовите пазари означава, че някои знае преди другите за евентуални промени в цените.
В крайна сметка, ефектът от сделката ще може да се разбере след 22 години. Тя може да бъде „успешна“, в смисъл на намаляване на разходите по обслужване, и „неуспешна“, т.е. увеличаване на разходите, сравнено със настоящата структура на дълга. Единственото, което може да кажем е, че всяка операция, когато се развива във времето, съдържа риск. Въпросът е дали тези, който ще плащат (настоящето и следващото поколение, което дори не гласува на избори още), са съгласи този риск да се поема от екипа на Милен Велчев и Красимир Катев.
