Законът срещу дискриминацията: безсмислен, но за сметка на това скъп

Свикнали сме аргументацията на законите, които приема българският парламент, да бъде по-скоро символична, неясна и със сигурност незасягаща разходите, които налага законодателството. Тази традиция се затвърждава със законодателството, което формално се мотивира с членството на България в ЕС. Конкретните ползи остават неясни, а разходите сякаш нямат значение. Ето последният пример – приетият на първо четене в парламента Закон за защита срещу дискриминация. Това е сравнително кратък закон, който въвежда основно две нови неща в българския правен мир: 1) забранява на хората да се дискриминират взаимно, и 2) учредява нов административен орган, който да следи за спазването на закона.

Има ли конкретни ползи от този закон?

Формално погледнато, ползите биха се отнасяли до тези, които са третирани “по-неблагоприятно” от други на основата на списък от признаци (като раса, пол, образования и др.) Освен това, законът описва тормозът като вид дискриминация, следователно той е и защита срещу тези, които са тормозени. Тъй като формите на тормоз са престъпления по Наказателния кодекс, освен това подлежат на преследване в граждански процес, изглежда този закон няма добавена стойност в защитата на гражданите от тормоз. По-различно стои въпросът с “по-неблагоприятното” третиране. От една страна, няма пречка и сега, без да има закон срещу дискриминацията, да бъде проведено гражданско дело за дискриминация. Съдебното решение не би следвало да е различно със или без закон. То по-скоро би отразявало споделяна в обществото недопустимост към конкретни прояви, които може би биха наречени “дискриминация”. Законът не може да промени това. Това, което законът променя, е възможността на държавната администрация да тормози работодатели с аргумента, че се бори срещу дискриминацията. Конкретните ползи се отнасят до служителите в бъдещата Комисия за защита от дискриминация.

Разходите

Подобно на други законодателни актове, които са “част от процеса на присъединяване към ЕС”, разходите от този закон не са оценени. Не ми е известно да има обществен консенсус, че членството в ЕС може да е цел на всяка цена. Нещо повече, повечето от законодателните препоръки на Европейската комисия не са задължителни. Това означава, че тежестта на доказване защо конкретни норми се приемат пада върху българския законодател. Част от това доказателство е обяснението как точно ползите от този закон надвишават разходите, които той налага. Тъй като вносителите на законопроекта не са си свършили работата в това отношение, ето какви трябва да са основните насоки на анализа на разходите от закона:

1) Разходи, които бизнесът понася, за да се съобразява със закона.
2) Разходи на администрацията, която следи за спазването на закона.
3) Пропуснати ползи от променените стимули в стопанството в следствие на закона.
Такава сметка е възможна и няма оправдание тя да се пропуска в законодателния процес. За съжаление, не винаги може да отделим допълнителен ресурс, за да направим този анализ вместо хората, ангажирани в писането и приемането на закони.

Законът срещу конституцията

Правото да дискриминираш е друго определение за правото на избор. Това означава да водиш личните си дела и бизнес начинанията си свободно. На конкретно ниво това включва правото да работиш и търгуваш с този, когото прецениш за най-полезен. В българската конституция този принцип може да бъде открит в чл. 19.: “Икономиката на Република България се основава на свободната стопанска инициатива.” Разбира се не можем да предвидим какво би било тълкуването на Конституционния съд по отношение на този закон. Но процедура за конституционност може да е едно от решенията в търсене на “най-евтиния” закон срещу дискриминацията.