За бързо увеличение на еврозоната*

Правилата са важни за икономическото развитие. Също така е важно, обаче, правилата да са подходящи и адекватни за съответната ситуация. Нещо повече, когато ситуацията се променя са необходими промени и на правилата. Обществата, които не се адаптират към промяната, са заплашени с упадък.

Така наречените Маастрихтски критерии за страните, които кандидатстват за членство в еврозоната, са пример за правила, които спешно се нуждаят от промяна. Когато критериите бяха създадени в началото на 90-те години на ХХ век, Европейският съюз беше два пъти по-малък от сега, а страните-членки имаха близки нива на доходи, ценови равнища и темпове на икономически растеж. Тези критерии, и по-специално инфлационният критерий, са остарели и неподходящи за настоящата ситуация.

Европейският съюз от 25 страни ( скоро 27 ) e напълно различен спрямо преди 15 години. Има големи различия в нивата на доходи и ценови равнища, което предполага по-висок икономически растеж и инфлация в новите страни-членки. Повечето от най-нискодоходните страни претърпяват процес на догонване, който се асоциира с по-високи нива на икономически растеж и по-бързо нарастване на доходите и цените. Това води или до поскъпване на валутния курс /за страните с режим на плаващ валутен курс/, или до по-високи темпове на инфлация /за страните с режим на фиксиран валутен курс/. Ситуацията допълнително се усложнява от изискването на Европейския съюз новите страни членки да “хармонизират” /т.е. увеличат/ акцизите, които са силен проинфлационен фактор.

В ситуация като тази единствените три начина, по които новите страни членки могат да изпълнят инфлационния /или валутнокурсовия/ критерий, са да имат стагнация на икономиката, да използват “творческо” счетоводство и украсяване на данните, за да манипулират статистиката /като Гърция и Италия/ или да покажат открито пренебрегване на правилата /като Германия и Франция/. Очевидно, най-смисленото решение е да се премахнат Маастрихтските критерии или поне да се модифицират, така че да се приспособят към промяната.

Опитът на България с валутния борд ( който наподобява евроизацията ) показва, че евроизацията е полезна. Тя дисциплинира фискалната политика, води до намаляване на бюджетния дефицит и стимулира икономически реформи. Следователно, едно бързо приемане на еврото е желателно и трябва да се преследва от Европейския съюз като средство за насърчаване на икономическата стабилност и реформите в новите членки.

Най-добрият ход, който може да бъде предприет от Европейския съюз, е да следва политика на бързо разширяване на еврозоната. Всички нови страни-членки би трябвало да получат покана да се присъединят незабавно. Не могат да се очакват никакви негативни последици – комбинираният брутен вътрешен продукт на новите страни членки е твърде малка част от брутния вътрешен продукт на Европейския съюз, за да се променят чувствително монетарните условия. Този ход, обаче, ще бъде доста ползотворен за новите страни-членки на Европейския съюз и ще ги освободи от необходимостта да търсят умни начини, по които да заобиколят остарелите критерии.

Ако не бъде приложена политика на бързо разширяване на еврозоната, втората най-добра възможност за новите страни-членки е да евроизират едностранно. Ако някои от тях го сторят, Комисията и Европейската централна банка ще бъдат принудени просто да приемат този факт.

Препоръчването на политика на бързо разширяване не означава, че Европейската централна банка е задължително най-добрият избор за парична политика в дългосрочен аспект. Европейската централна банка не е прозрачна и отговорна. Тя дори не може да постигне своята собствена цел за инфлация – 77% от времето инфлацията е над целта. Следователно, успехът на една политика за бързо разширяване не е безусловен. Той изисква стратегията за паричната политика на ЕЦБ да се подобри /чрез въвеждане на експлицитно таргетиране на инфлацията със симетрична инфлационна цел, определяна от политически орган на властта – например ЕКОФИН/ и прозрачността и демократичната отчетност на банката да се засилят. Ако тези подобрения не бъдат направени, еврото може да изгуби доверие и сила и по-добрият съвет за много страни би бил никога да не се присъединяват към еврозоната.

–––––––-

*По-кратка версия на статията беше публикувана за първи път на 19 януари 2006 в брюкселския вестник “European Voice”, издание на “The Economist”. На български статията е публикувана във вестник “Капитал” на 4 февруари 2006 г.

**Георги Ангелов е старши икономист в Института за пазарна икономика. Като подуправител на Българската народна банка през 90-те години Мартин Заимов ръководеше валутния борд в България.