Ядрено оборудване в перспектива

Преди да навлезем в темата за ядреното оборудване, което НЕК трябва да купи от „Атомстройекспорт”, и неговото бъдеще, нека поставим случващото се в перспектива. Изграждането на ядрен блок е инвестиция с дългосрочен характер. Така например V-и и VI-и блок на АЕЦ „Козлодуй” са с лиценз за експлоатация от 30 г. и възможност за удължаването му с още толкова. Дори и само от тази гледна точка подобна стъпка трябва да е добре обмислена и още по-добре обоснована (с всички условности на прогнози, обхващащи толкова дълъг период от време), тъй като последствията от нея ще продължат около едно поколение[1].

България вече има опит в прибързаните и необосновани решения за изграждането на нови ядрени мощности – проектът АЕЦ „Белене”, който е спрян с решение на Народното събрание в края на март 2012 г. В резултат на това НЕК е осъдена в средата на юни от Международния арбитражен съд в Париж да закупи вече поръчаното ядрено оборудване от „Атомстройекспорт”. В двата месеца след оповестяването на решението на съда управляващите се изгубиха в собствените си обяснения за бъдещето на това оборудване. Няколко дни след арбитражното решение става ясно, че правителството ще преговаря за продажбата на оборудването на Иран. Около месец по-късно Иран обявява, че няма такива намерения. Следва нова идея – приватизиране на проекта АЕЦ „Белене”, за който има инвеститорски интерес. В същото време обаче управляващите продължават да твърдят, че това ще се случи без предоставяне на държавни гаранции (вкл. споразумения за изкупуване на електроенергия), което беше и причина за замразяването на проекта за VII-и блок на АЕЦ „Козлодуй“ на Westinghouse. Въпреки това преди дни отново се заговори за подновяването на проекта „Белене”. От различни източници се чуват и предложения за използването на вече готовото оборудване за изграждане на нова мощност в АЕЦ „Козлодуй”.

Продажбата на оборудването на трета страна изглежда малко вероятно, да не използваме по-силни думи. Идеята, че проектът може да се приватизира или да се продаде на стратегически инвеститор без осигуряване на държавни гаранции също не е сериозна, тъй като няма инвеститори, които са готови да рискуват с 30-годишен проект без да имат каквато и да било сигурност за паричните му потоци. Изключение от това правило правят АЕЦ, в които са инвестирали потребители, търговци и ютилити компании, като финландската Fennovoima.

Нещо повече – спирането на проекта за АЕЦ „Белене” е със следните аргументи:

1. опасения от сеизмичен риск на площадката в Белене, особено след ядрената катастрофа във Фукушима;

2. недоказана икономическа ефективност;

3. потвърждаване на стратегическия приоритет на страната за енергийна ефективност пред насърчаването на производството и консумацията на електроенергия.

Взимайки предвид и тези аргументи, сложната задача за намиране на стратегически инвеститор добива още няколко звездички за трудност, тъй като той не само че няма да се радва на държавна гаранция за проект, за който дори държавата не е успяла да докаже икономическа ефективност, но и ще е изложен на сеизмичен риск.

На фона на горните три съображения обаче не става ясно защо Народното събрание едновременно спира един изграждането на една ядрена мощност и възлага „на министъра на икономиката, енергетиката и туризма да извърши необходимото за изграждане на нова ядрена мощност на площадката на АЕЦ „Козлодуй“, като се използва платеното от Република България оборудване”. Изграждането на VII-и блок в АЕЦ „Козлодуй” също е лишено от икономическа обосновка и „доказана икономическа ефективност”. Ако за „Белене” това е проблем, защо за „Козлодуй” не е? Същото се отнася и за енергийната ефективност.

Идеята, че трябва да се строи нова ядрена мощност, независимо в Козлодуй или в Белене, понеже НЕК е осъдена да закупи ядрено оборудване, сама по себе си е абсурдна. Не просто защото противоречи на духа на няколко закона или защото противоречи на аргументите, с които Народното събрание прекратява един проект и започва друг, а защото е в разрез със здравия разум. Това е все едно собственик на добре развиваща се фирма, да я наречем Невероятни еклери и кроасани (НЕК), да реши да разширява бизнеса си с нова фабрика за понички. За целта поръчва машина за понички, но малко по-късно става ясно, че новата фабрика (в северната част на страната) е с недоказана икономическа ефективност и собственикът се отказва от машината. Да, обаче машината е вече готова и производителят ѝ осъжда собственикът да я купи. За да не купува машина, която няма да използва, собственикът търси начин да я вкара в употреба и решава, че ще я инсталира във вече работеща фабрика за понички (в североизточната част на страната), който също е негова собственост. Това обаче е свързано с нови разходи като разширяване на фабриката, инсталиране на машината и др. и все още липсваща икономическа обосновка, която е била една от причините за отказа от изграждането на нов магазин. И всичко това е за поне 30 г., за които не е ясно какво ще е търсенето на понички в страната и региона; какви са държавните и обществените намерения за намаляване на консумацията на вредни храни; каква ще е цената и дали тя ще продължи да намалява, както го правеше през последните години; какви са възможностите за внос на понички и как се съпоставят с инвестициите по изграждането на нова фабрика и т.н.

Както писахме преди два месеца, преди изобщо да се заговори за изграждане на нови мощности в България са необходими отговори на редица въпроси като:

• кога ще е готова новата енергийна стратегия, която Народното събрание възлага за изготвяне през 2013 г.;
• какви са прогнозите, залегнали в новата стратегия, за:

– поетапно извеждане от експлоатация на стари мощности;

– удължаване на живота на стари мощности, вкл. V-и и VI-и реактор в АЕЦ „Козлодуй”;

– търсенето на електроенергия в България и региона;

• какви са възможностите – технологични и финансови, за внос на електроенергия и как те се отнасят към разходите за изграждане на нови мощности;
• какви са очакванията за развитието на цените на електроенергията в страната и региона, от които зависят паричните потоци на компанията;
• за горния въпрос трябва да се оценят и ефектите от предстоящото интегриране на регионалните пазари на електроенергия, което води до промени във възможностите за износ и приходите от него;
• и т.н., и т.н.

Без отговори на горните въпроси всяко решение за строителството на нова ядрена мощност е по-скоро бягане от отговорност. Опозицията бяга от отговорността, че са изсипани около 1,4 млрд. лв. в проект с „недоказана икономическа ефективност”. Управляващите бягат от отговорност, че решението за прекратяване на проекта е взето по време на първия кабинет на ГЕРБ и в резултат от него трябва да се хвърлят още поне 1,2 млрд. лв. за оборудване, което няма да се използва. Обаче това са разходи от миналото, а никой не говори за необходимите бъдещите разходи за изграждането на нова мощност или за държавното участие в новия проект, а още по-малко – за очакваните приходи от него. А ако се окаже, че загубите след изграждането на нова мощност са по-големи или сходни на сегашните 2,6 млрд. лв., отново ли ще изглежда като добра идея?

[1] Средната възраст на майките в България при първо раждане на дете през 2015 г. е близо 27 г.