Съдийско самоуправление и прокурорско забвение, или до какво доведе разделеният съдебен съвет*

Автор: Иван Брегов / 30.06.2017
0 гласа, средно: 0.0 от 5

Последните 27 години България е в период на съдебна реформа. Процесът е дълъг във времето, с неясен обхват и непредвидим край и резултат. Можем само да заключим, че от резултата ще се ползва намаляващ брой население. Мъглявините възникват от три външни за съдебната система фактора – политическо управление, което не поставя ясни цели до какво трябва да доведе съдебната реформа и в каква посока да бъде водена, замърсена медийна среда, склонна да скъсява обществената памет и общество, невъзмутимо от скандалите в управлението на страната и в частност на съдебната власт.

Вторият кабинет на Бойко Борисов прие стратегия за продължаване на съдебна реформа (изготвена от екипа на бившия правосъден министър Христо Иванов), която даде силна конкретика на действията, срокове за изпълнение и неподлежащи на самоволно политическо тълкуване мерки. Тези условия поставяха всяко избрано управление при силна обвързаност от Стратегията[1]. Въпреки това се стигна до половинчат ефект от изменението на Конституцията от декември 2015 г. и последващите ограничени по размах промени в Закона за съдебната власт (ЗСВ) от пролетта и лятото на 2016 година.

  • Какво се промени в съдебния съвет?

Ако преброим промените във връзка с функционирането на Висшия съдебен съвет (ВСС), можем да изброим удовлетворително множество: 1) Разделен бе на две колегии – съдийска и колегия на прокурорите и следователите; 2) Беше премахнат порочният таен вот и 3) Членовете на ВСС вече се избират пряко от магистратите, а не чрез посредничеството на излъчени делегати.

На пръв поглед не е малко. Но обърнем ли внимание защо бе нужно всичко това, а именно за постигане на изначалните цели на правосъдието – да гарантира равно право на всеки гражданин и защита правата му от независим съд, да търси обвиняване на виновните от прокуратура, способна да докаже вината на обвиняемия в съда, можем да заключим, че това не се е случило.

  • Неуспехите в регламентацията

Основен замисъл на измененията в Конституцията и устройствения за съдебната власт закон бе да гарантира независимостта на съдиите. Пътят за това бе периодичното им атестиране, кариерното израстване и дисциплинарното им наказване да се извършва без външна намеса - на прокурорите във ВСС и на представителите на политическата квота. Принципът гласи: мнозинство от съдии, избрани от съдии. Предложеният от Министерство на правосъдието вариант на Конституцията даваше крехко преимущество на съдиите, избрани от съдии, като увеличаваше броя на членовете на ВСС от политическата квота в прокурорската колегия. Това постигаше зададената цел по отношения на съдийството и отслабваше хегемонията на главния прокурор в прокурорската колегия.

В деня на гласуването всичко пропадна. С това политиците и доминираната от главния прокурор прокуратура продължиха да се намесват в ущърб на съдийската независимост.

Другата голяма задача на този етап от десетилетната съдебна реформа бе да сложи край на политическите пазарлъци и скрити уговорки в избирането на членове на ВСС от Народното събрание (НС). Като резултат трябваше да имаме деполитизиран ВСС. И можем да отчетем това за постигнато, ако приемем, че въведеното квалифицирано мнозинство от две трети за избор на кандидатите е достатъчно условие. Но преди да се съгласим, трябва да отбележим, че разковничето е как политиците стигат до определени кандидатури. За да остане мътен пътят от номинирането до избирането в Закона за съдебната власт, по предложение именно на ГЕРБ чрез депутата Димитър Лазаров отпадна предложеният текст от Министерство на правосъдието[2].

Текстът задължаваше предложенията за членове на ВСС от квотата на Народното събрание да съдържат: "информация за процеса на определяне на кандидатите, включително за проведени консултации и изразени становища от професионални, академични и други организации".

Така се получава, че НС квалифицирано избира някого, но не знае как и защо е номинирало този някой.

При тези конституционни и законодателни "успехи" на практика ВСС работи така:

  • За съдиите

С промените в ЗСВ съдиите бяха овластени чрез общото събрание (ОС) на всеки съд да решават въпроси относно управлението на съда – как да са разделени отделенията, каква да е натовареността и др. Това е т. нар. съдийско самоуправление. Най-същностният елемент е възможността общото събрание на съдиите да прави предложения до ВСС за назначаване на председател на съответния съд и да изслушва всички кандидати.

Практическото приложение на самоуправлението се сведе до това каквото общото събрание на съдиите от даден съд предложи – статуквото във ВСС да гласува обратното. Тук най-убедителният пример е изборът на ВСС за временно изпълняващ длъжността председател на Софийски районен съд.

Положителното от всичко това е, че е съпроводено с обширни дискусии при ясно разграничение на принципните линии. Преди реформата и това беше непостижимо, скрито зад тайния вот.

Доверието в институциите преминава през личната отговорност на управляващите органи и съставляващите ги лица. От настоящия ВСС опозиционното на статуквото малцинство смело отстоява позициите си. От мнозинството предимно се укриват зад колективни решения, а по принуда председателстващият ВСС Димитър Узунов си призна, че самоволно е излъчил представители на съвета при срещите за международния одит на прокуратурата. За есемеса, изпратен на премиера Борисов, никой от статуквото във ВСС не си призна, наложи се да ползват външен доставчик на отговорност в лицето на премиерския съветник Яне Янев.

През съдийското самоуправление съдиите престанаха да бъдат трудолюбивите анонимници. Съдийското самоуправление, макар и незачитано от мнозинството във ВСС, изкарва от дълго набиваното клише съдийската общност как съдиите трябва да говорят само с актовете си.

Съдиите вече са овластени лица и говорители на системата. Друг въпрос е как ще се справят с тези достижения в българския контекст, доказал несъстоятелността и на най-добрите правни институти.

Път за промяна са изборите за нов ВСС с мандат 2017-2022 г. и резултатът от тях показва зрялост. Българските съдии ще продължат да бъдат лице и идейна основа на правосъдното обновление.

  • За прокурорите и следователите

Разделението на ВСС на две колегии доведе до съдийско самоуправление и прокурорско забвение. Заседанията на прокурорската колегия са изцяло доминирани от главния прокурор, опозиционни мнения не се наблюдават. Задрямалата в сталинско време прокуратура получава побутване отвън вместо промяна отвътре. Дори единствената за прокурорите съсловна асоциация излиза с откъслечни становища – най-често с призив да не се накърнява имиджът на прокуратурата, послание в един глас със статуквото. При предишната композиция на ВСС често пъти през годините редови прокурори са благодарили на членове на ВСС – съдии за това, че са защитавали професионалните им интереси.

В противовес на неограничената власт на главния прокурор в българския конституционен модел до този момент не ставаме свидетели на поета лична отговорност от негова страна за провалено знаково дело на държавното обвинение.

Прокуратурата я кара постарому – в съдебната власт, но незасегната от съдебна реформа

До промените от 2015 и 2016 г. имаше множество проблеми, сега те са смекчени (но не и решени), а смекчаването им помогна да изпъкне фундаменталният въпрос – каква е деятелността на главния прокурор и българската прокуратура. Разделението на ВСС показа и практическата липса на контрол върху главния прокурор от страна на ВСС – случаят ЦУМ-гейт е само щрих от общата картина. Това затвърждава убеждението, че нереформирането на прокуратурата не е законодателна грешка, а целенасочена политическа доктрина, водеща до системна грешка в българското правосъдие.

Кадровата подмяна и съдебната номенклатура надживяват и тази съдебна реформа

За съдебна реформа трябват смели хора вътре в самата система. А смелостта изисква да нямаш воденични етични камъни на шията – както по пътя на кариерното си развитие, така и във връзка с решаването на делата.

Кадровата подмяна, извършвана системно от ВСС, има една единствена цел – да овладее правосъдието чрез подмяна на кадрите. В допълнение, на ключови ръководни позиции се назначават възпитаници от юридическите факултети-чудовища[3]. Така "доказаните кадри" на полицейската правна школа и маргинални юридически факултети дава закономерни резултати – самозатваряне в нежеланата посока – вместо високите по професионализъм и поведение да стимулират самопочистване, се стига до овладяване и затваряне, което ще маргинализира
достойните и окуражи преданите, но безпринципни съдии.

Ако и следващият ВСС, доминиран от непрозрачно и зависимо поведение, продължи в тази посока, саморазрушаването на системата поради липса на обединяващия фактор "професионализъм" ще бъде неизбежно[4].

  • Затвореност

Кадровата партийна преданост на избираните във ВСС от парламентарната квота остава нерешен проблем. Логично беше ГЕРБ, които широко прокламират намаляване на политическата квота, да обвържат това си виждане с предстоящия избор на членове на ВСС за следващите 5 години. Това е удобен момент, след като се търси квалифицирано мнозинство за избора, с подкрепата на това мнозинство да бъде променена и Конституцията, като 11-те политически представители бъдат сериозно редуцирани. Към настоящия момент изборът на членове на ВСС от политическата квота е официален вход на политическото влияние.

Поведението на "неблагодарния" Лозан Панов ще направи политическите назначения в съдебната власт строго прецизни в посока нелоялен партийно кандидат да не попадне в
системата[5].

В заключение

Убедителната декларативност на реформи е заболяване на политическата класа, превърнато в инструмент за реформиране на съдебната власт. Цялостен проблем на държавното управление по отношение на съдебната власт е политическият подход, който не включва в себе си експертен, академичен, емпиричен и прагматичен.

Доказателство за това е становището, поискано от председателя на 43-ото НС и настоящ министър на правосъдието Цецка Цачева до Венецианската комисия. С него НС отправи питане относно конституционните текстове, чиито положителен отговор знаеше. След това не се съобрази със становището на Венецианската комисия, загърбвайки експертния отговор.

Разделението на ВСС на две колегии в настоящия вид показва, че системните политически партии в страната допускат само реформи, които могат да контролират. Така анализът на рисковете в Актуализираната стратегия за съдебна реформа се оказа достоверен – силна мотивация за запазване на статуквото, политическа спекулация и умора от реформите, включително неглижиране на препоръките по доклада на ЕК.

Разделението на ВСС е факт, но самата реформа на ВСС и превръщането му в успешен орган, какъвто е той по замисъл, предстои. А дотогава, за да избегнем опразването от съдържание на понятието "съдебна реформа", можем да определим за реформа само действията за привеждане в ред на съдебната власт в съответствие с утвърдените международни стандарти.

* Aнализът е публикуван за първи път във вестник „Дневник” на 27 юни 2017 г.


[1] Самата Стратегия и всички съпътстващи документи по обсъждането и приемането ѝ са налични тук: http://www.justice.government.bg/107/. Препоръките за актуализиция на Стратегията са видими от докладите на ЕК от 2014г. и 2015 г., налични тук: https://ec.europa.eu/info/effective-justice/rule-law/assistance-bulgaria-and-romania-under-cvm/reports-progress-bulgaria-and-romania_bg

[2] Пълния текст на мотивите на Лазаров виж в Стенограма №60 от заседание на Комисия по правни въпроси на НС от 24.03.2016 г.: http://www.parliament.bg/bg/parliamentarycommittees/members/2331/steno/ID/4117 

 

[3] Виж рейтинговата система на юридическите факултети на:  http://rsvu.mon.bg/rsvu3/#RankingPlace:YFFfXUZcUmhVTkxK

[4] Примери за порочни практики на действащия ВСС в тази посока виж на:  http://ime.bg/bg/articles/legitimirane-na-poronite-praktiki-v-pravosydieto/ 

[5] Виж интервю на Димитър Узунов по повода:  http://btvnovinite.bg/article/bulgaria/politika/dimitar-uzunov-za-lozan-panov-toj-beshe-umrjal-ot-strah.html