Субсидирана заетост?

„Националният план за действие по заетостта през 2009 г." се концентрира изцяло върху ограничаване на безработицата и смекчаване на негативните последици върху пазара на труда от развихрилата се икономическа и финансова криза. Във въпросния документ могат ясно да се разграничат два основни подхода – първият, насочен към улесняване на бизнеса с цел постигането на по-голяма заетост и вторият, насочен директно към постигането на заетост. Докато при първия държавата просто променя правната рамка и оставя пазарът сам по себе си да постигне желаните резултати, то при втория подход държавата направо се захваща с осигуряването на заетост – което, разбира се, означава и сериозни разходи.

За да коментираме тези два подхода, трябва ясно да дефинираме крайната цел, а тя в случая може да бъде само една – осигуряване на заетост, като тук говорим за дългосрочна или трайна заетост. Именно в постигането на тази цел обаче държавата се проваля гръмко. Държавата не може, пък било то и като антикризисна мярка, да осигури трайна заетост. В най-добрия случай се постига т.нат. субсидирана заетост, която след края на съответната програма просто изчезва. Достатъчно е да се видят резултатите от програмата „От социални помощи към осигуряване на заетост", която работи именно на същия принцип, за да се онагледи това твърдение. За периода 2004-2006 г. над 300 000 души са участвали в програмата, но въпреки това ефектът върху трайната заетост е много нисък – едва 800 души.

Истината е, че чрез субсидирана заетост и държавни програми за преквалификация не могат да бъдат постигнати реални резултати в дългосрочен период. Заделените около 200 млн. лв. за изпълнение на „Националният план за действие по заетостта през 2009 г." може и да помогнат на определени хора – било то работници или работодатели в дадения момент, но няма да имат реален ефект върху трайната заетост.

Много повече потенциал има в мерките, насочени към създаването на такива правила, че пазарът сам по себе си да осигури заетост – именно този тип заетост има дългосрочен характер. Не по-малко важен е и фактът, че този тип мерки не са обвързани с разходи, а просто с взимането на решения. Мерките насочени към улесняването на бизнеса обаче са крайно неясни. Всъщност, могат да бъдат идентифицирани само две – намаляването на осигурителната вноска за сметка на работодателя с 2 процентни пункта и намаляването на изискването за минимален капитал за регистриране на ООД  на едва 100 лв.(сега е 5,000 лв.). Докато при осигуровките намалението е пренебрежимо (и едва ли ще има сериозен ефект), то рязкото свиване на изискването за минимален капитал остава единствената силно положителна и ясно разписана мярка.

За жалост, всички останали мерки имат по-скоро пожелателен характер – планират се „други административни и икономически мерки" и се предвижда „облекчаване на редица лицензионни и регистрационни режими". Липсата на ясен ангажимент (като изключим това за капитала) е притеснителна. Не така стоят нещата при другия подход, където са предоставени над 50 страници приложения с разяснения за какво ще се харчат всъщност тези 200 млн. лв. Очевидно фокусът е паднал върху това как да бъдат похарчени тези пари, а не как да се променят правилата така, че пазарът да заработи по-лесно.