Структура на данъчните системи в Европейския съюз

Данъците са най-важното и обемисто перо във формиране приходната част на бюджета. Те не са единствения източник на доходи за правителството – печалба от държавни предприятия, дивиденти и ценни книжа са другите методи за набиране на средства в бюджета. Колкото повече обаче държавата се меси в стопанския живот на една държава, толкова повече нейната икономическа свобода намалява. С други думи казано, нивото на правителствена намеса под формата на преразпределяне на средства на данъкоплатците е обратнопропорционално на степента на размах на пазарния принцип, свободния избор и доброволния обмен на стоки и услуги. Задачата на правителствето е да изгради система, която предполага стабилни парични носители, осигурява коректното и безпристрастно изпълняване на различните видове договори, пази частно имущество на своите граждани и предоставя ограничено количество от обществени блага.

Според последните изследвания на Евростат и Европейската комисия[1], съотношението данъци-към-БВП за ЕС през 2004 е 39.3%, или близо 14% над това, което се наблюдава в Япония и САЩ. Дори преди присъединяването на новите 10 членки през 2004 се наблюдават съществените разлики между страните-членки. Например скандинавските страни и Белгия събират данъци от близо 50% от тяхното БВП, а групата с чувствително по-ниски нива на облагане е съставена от Ирландия, Испания, Обединеното Кралство и Гърция. Разликата между най-тежко облагащата Швеция и респективно страната с най-олекотено данъчно бреме Ирландия е цели 21% от БВП на всяка от страните! Докато наблюдаваме, че средно претегления индикатор за ЕС-15 е 39.6%, то за десетте нови членки от 2004 сме свидетели на 34.5%, или разлика от над 5 пункта.

При икономическите програми на ЕС-15 още от средата на 90-те е заложена целта за намаляване на данъчното бреме, но политическата воля беше намерена едва между 2000 и 2002, когато данъците средно аритметично бяха свалени с 1.2%. Това лениво намаляване обаче единствено компенсира покачванията между 1995 и 2000. Пет от старите членки (Холандия, Финландия, Германия, Швеция и Гърция) намалиха данъчното си бреме с между 2 и 4% от БВП, Ирландия и Обединеното Кралство с по 1.5% и без това по-ниските си ставки, а Франция се ограничи единствено до 0.7%. При новите членки от 2004 наблюдаваме по-шоковото сваляне на данъци през периода 1995-99, докато тенденциите в годините 2000-04 са по-различни. За този период Малта и Кипър, например, увеличават съответно с 6.8 и 3.6% данъците си спрямо БВП, докато Словакия намали с още 2.8%. Тук е интересно да отбележим, че страните с по-ниско данъчно бреме извършват по-активни действия в промяна на данъчната си политика, докато тези с по-високо са по-консервативни в това отношение. По друг начин погледнато, новите членки в съюза (и съответно по-бедните) използват данъчната политика като инструмент за стимулиране на икономическата дейност, докато старите страни-членки все още не боравят уверено с такива "радикални" мерки.

Високото данъчно облагане в ЕС-15 е най-вече в резултат на водената през 70-те, 80-те и 90-те социална и икономическа политика за устойчиво възходящи данъци. От своя страна публичният сектор в съответните страни също нараства заради появилото се финансиране от държавата, обвързано с много социални програми и поети отговорности – пенсии, здравеопазване, образование и др. Нарастването на безработицата, която правителствата не се опитват да решат с реформи, а допълнително задълбочават с рефинансиране, също изиграва своята важна роля.

При десетте нови членки е характерно, че най-голяма част при приходите формират социалните осигуровки и директните данъци, докато индиректните съставят по-малка част. Това може донякъде да се обясни с по-ниските нива на доход, а поне за България можем да твърдим като причина и необявяването на доходи заради неоснователно високите данъци. При старите страни-членки наблюдаваме обратния феномен (поне в общия случай), че от директните данъци са и най-големите приходи. Това обаче демотивира западноевропейците да работят и съответно да получават плодовете на своя труд, когато например в Дания държавата им отнема директно 59% от изработеното всеки месец.

България не е включена в изследването на Европейската комисия, а статистиката поместена на сайта на министерството на финансите не е сравнима заради различната методология и най-вече, защото социалните осигуровки не се отчитат като вид данък. Липсата на достатъчно статистика също така не ни дава възможността да намерим мястото на България сред останалите страни-членки на съюза и да разберем до колко вярна е тезата на управляващите, че имаме ниско данъчно бреме. Редно е да отбележим, че у нас най-високата ставка на данък общ доход се намалява от близо 40% през 1997 до 24% днес, данък печалба от също 40% до 10%, а социалните осигуровки от 44% до 36% за същия период от време. България трябва да следва опита на присъединилите се през 2004 страни, а защо не и на Румъния, която въведе плосък данък и по такъв начин олекоти данъчната си система и ефективно намали данъчното бреме.

Правителството трябва да осъзнаe, че по-ниските данъци са тенденция, която не просто трябва да спазваме, а да водим пред останалите европейски страни. Можем да въведем по-ниско данъчно бреме, особено когато министерството на финансите обявява, че регистрираме рекорден излишък за първото тримесечие – малко над половин милиард лева. Вместо тези пари да бъдат изхарчени неефективно в края на годината, държавата трябва да направи опит да планира бюджета си по-внимателно и да използва освободения потенциален ресурс, за да остави повече пари при данъкоплатците и така да повиши тяхното благосъстояние. Докато това не бъде свършено, изпълнението и преизпълнението на предизборни програми остават празни приказки – защото гладна мечка хоро не играе.

[1] Structures Of The Taxation Systems In The European Union: 1995-2004 doc. taxud e4/2006/doc/3201 European commission directorate-general taxation and customs union tax policy: economic aspects of taxation.