Спекулациите с темата бедност започват

С наближаването на предсрочните парламентарни избори, фразата “борба с бедността” се превръща в нещо като задължително съдържание от типа “купуването и продаването на гласове е престъпление”. От трибуната на Парламента председателят на БСП Корнелия Нинова обвини предходното правителство, че било поставило в центъра на пенсионната си политика “парите, а не човека” – фраза, разчитаща повече на това как звучи, отколкото на това какво означава.

Първо, няма как социалистите да вменят на последния кабинет какъвто и да е “грях” в посока пенсионна реформа. Напротив – станахме свидетели на успешен опит за ретроградна промяна на философията на пенсионното осигуряване чрез дадената възможност за прехвърляне на лични пенсионни партиди от частните фондове към НОИ и чрез увеличаване на вноската за пенсия в държавната система (НОИ) с по един пункт от 2017 и 2018 г. Бавното повишаване на пенсионната възраст остана единствена, но крайно недостатъчна стъпка в посока намаляване на разходите на пенсионната система, която лесно се компенсира от постепенното повишаване на коефициента, в който се умножават бъдещите пенсии. Единственото, което задържа трайната тенденция на нарастване на дефицита в ДОО беше по-бързото от очакваното възстановяване на трудовия пазар и съответно – по-бързия ръст на данъчните и осигурителните приходи. Толкова за акцента на предишния кабинет върху “парите”.

Второ, какво означава в центъра на реформата да бъдат поставени “парите, а не хората”? Как е възможно една социалноосигурителна система от солидарен тип да прокара граница между тези две неща? Не са ли “хора” тези, които финансират системата или са “хора” само тези, които получават “парите”, които тя разпределя? Не е ли финансовата устойчивост на системата в интерес на само на получателите на средства, а и на лицата, които я финансират с надеждата, че някой ден на свой ред ще получат пенсия?

Фразата на Нинова не означава нищо друго, освен че БСП се е притеснило от курса на патриотическите формации към по-високи пенсии, заявен още преди президентските избори. На скорошна кръгла маса в НС, патриотическите формации откроиха и други важни според тях фактори за бедността, между които по-малката армия и трудовата миграция (включително вътрешната за страната?!). Заявките за 300 лв. минимална пенсия също бяха потвърдени, като този път идеята включваше и повишаване на всички останали пенсии с цел запазване на осигурителната справедливост. Опитите на председателя на ВМРО Красимир Каракачанов да обезпечи финансирането на подобно начинание разчитаха на примери за еднократни или крайно недостатъчни потенциални приходоизточници, като парите за саниране или намаляване на злоупотребите при издаването на ТЕЛК. Заявките за 1 млрд. лв. оттук и 1 млрд. лв. оттам могат да се окажат успешен предизборен ход за патриотите, но показва липса на разбиране за реалното състояние на пенсионната система и предизвикателствата пред нея.

Когато говорят за бедност, политиците обикновено визират като изходна точка на борбата именно социалната и пенсионната системи. Това е разбираемо – държавата все още е своеобразен монополист в тези сфери, поради което репликите “ще дадем”, “ще увеличим” и “ще подпомогнем” идват естествено и са лесни за възприемане от широката общественост, особено частта от нея, която е нетен бенефициент на преразпределението. И двете системи, обаче, са не само текущо, но и по принцип неизползваеми като платформи за премахване на бедността (била тя абсолютна или относителна).

През последните години се наблюдава все по-широко експертно приемане на факта, че социалната система може да бъде използвана единствено за омекотяване, но не и за премахване на бедността. Това важи с особена сила за действителността в страната – намаляващият дял на трудоспособното население, ниската икономическа активност (включително на младите) и поставянето на цели слоеве от обществото в зависимост от подаянията на Агенцията за социално подпомагане (АСП) водят до невъзможност за достигане на подкрепата до нива, които биха довели до значима промяна за бенефициентите.

Целта на модерните социални системи[1] е максимално бързото и трайно завръщане на бенефициентите към самостоятелност чрез тяхната реинтеграция на трудовия пазар. Правото на социално подпомагане не може да съществува без осъзнаване на задължението за принос към обществото. Само когато последното се случи, държавата ще разполага с достатъчно средства, за да подпомогне качествено наистина нуждаещите се и тези, които по обективни фактори са лишени от способност сами да си гарантират достоен живот.

По отношение на пенсионната система пък трябва да бъдат ясни две неща:

1. Нито икономиката, нито бюджетът могат да понесат увеличаване на пенсиите, които би ги довело до нива, определими като “задоволителни” от получателите. Това е колкото дефект на социалноосигурителната ни система, толкова и естествена проекция на развитието на социалните и икономическите процеси в страната през последните десетилетия. Тук влиза емиграцията, влошаването на възрастовата структура на населението, сивата икономика, а също и чисто политическите фактори, които неимоверно забавиха пенсионната реформа.
2. Ударно увеличаване на пенсиите не може да бъде постигнато чрез рязко повишаване на данъчното и осигурителното бреме, тъй като то неизбежно ще доведе до ускоряване на някои от тези негативни тенденции и до увеличаване на дела на сивата икономика. В дългосрочен план ефектът от подобни политики ще е още по-ниски пенсии и още по-малко осигуряващи се, от чиито труд ще зависят още повече лица в пенсионна възраст.
3. Единственото работещо решение в средносрочен план е запушването на пробойните в системата (най-вече огромния брой фалшиви ТЕЛК) и по-бързо увеличаване на пенсионната възраст за всички категории труд (или членове в КСО), така че внасящите в в НОИ да нараснат, а разходите – да намалеят/нарастват по-бавно.
4. В дългосрочен план решението, което повечето страни в Европа отдавна следват, е засилване на ролята на личните пенсионни спестявания на работещите (т.нар. капиталов стълб) за сметка на ограничаване на ролята на държавната пенсионна система до уязвимите групи в обществото, които нямат възможност за лични пенсионни спестявания или последните са недостатъчни за пенсионен доход.

Посоката на дебата

Аргументираният дебат за бедността трябва да се основава на факти, поради което ще се спрем набързо на няколко зависимости, които подсказват посоката, в която всъщност трябва да тръгне т.нар. борба с бедността:

1. Бедността в България не е статична. Близо половината от най-бедните 20% през 2010 г. са прескочили в по-горен доходен квинтил през 2013 г., тоест условно са „избягали“ от бедност;
2. Заетостта е водещият фактор за излизане от бедност – 2/3 от избягали от бедност в периода 2010-2013 г. живеят в домакинство, в което има или са се появили трудови доходи;
3. Връзката между нивото на образование и шансовете за заетост/ниво на заплащане е клише, защото е недвусмислена. И не, нито няколкото процента “работещи бедни”, нито изолираните примери на нископлатени, но иначе високо квалифицирани „специалисти”, не са достатъчни аргументи в противоречие на тази зависимост.
4. Промяна не може да бъде постигната чрез преразпределение. Данните на НСИ сочат, че под 15% от домакинствата споделят, че доходът им достига да „вържат двата края“, а 85% от тях изпитват някакъв недостиг. Общо доходите в обществото (по EU-SILC 2013) се оценяват на 32,5 млрд. лв., а общата сума на това, което не достига на домакинствата, според техните представи, е близо 19,5 млрд. лв. Дори да изземем с указ целия доход на най-заможните 15% от тях, то той пак няма да покрие и половината от възприятията за нуждите на останалите 85%.

Всичко това е изключително важно, тъй като ясно показва, че социалната и пенсионните системи няма как да са дългосрочното решение на бедността – подобна задача би се превърнала в преливане от пусто в празно. Оттук се налага и основният извод, че трябва да се атакуват факторите за бедността, а именно предизвикателствата пред образованието и работните  места,  а  не  да  се  търси  чисто фискално  решение  на  бедността  чрез преразпределение през бюджета – основният очертаващ се лозунг на редица предизборни кампании.

Акцентът в политиките за борба с бедността трябва да попадне не върху пословичните “20% бедни”, а върху тази половина от тях, които анализите на ИПИ определят като “трайно бедни”. Това са лица с много ниска доходна мобилност, които представляват близо 9,5% от цялото население на страната, а именно: хора с много ниско образование, дългосрочно безработни, както и определени високорискови групи – самотни възрастни, хора с увреждания, многодетни семейства с ниска или нулева трудова интензивност (т.е. с малко или никакви работещи) и др.

Излизането от бедност на тези групи изисква конкретни мерки, които задължително минават през образованието и квалификацията, и стигат до по-добро таргетиране и ефективност на социалните програми. Нито увеличаването на пенсиите, нито увеличаването на минималното заплащане са адекватни инструменти за дългосрочното подобряване на относителното благосъстояние тези обществени групи. Повишаването на минималната работна заплата може да доведе единствено до намаляване на бедността при част от работещите бедни[2] – тези, които запазят работата си при новата цена на труда. Но това ще е за сметка на тези, които ще бъдат съкратени или още по-трудно ще намерят работа. Нивото на минималната заплата няма отношение към хората, които по една или друга причина не работят. А както ясно се вижда от данните за структурата на бедността в България, именно там е концентрирана огромна част от проблема. Хората в пенсионна възраст са жертви на цялостните недостатъци на системата – недостатъци, които ще се задълбочат, ако тръгнем към ударно покачване на пенсионните плащания.

Смисленият дебат за бедността може да бъде само и единствено дебат за образованието и заетостта. Без постигането на значим напредък в тази посока, ниските пенсии и високият дял бедни в обществото ще останат само тъжна констатация, а “решения” през социалната и пенсионната системи ще се привиждат само на жадуващи за власт политици.

[1] Това не значи, че социалната система не трябва да е обект на дискусии по време на предстоящата кампания. Напротив – необходима е изначална промяна на философията на социалното подпомагане, която да превърне системата от затвор в трамплин. Малко преди да се оттегли от министерския пост Ивайло Калфин представи обещаващи идеи в посока реформа на програмите за подпомагане на хора с увреждания. Тяхното бъдеще към момента е неясно.

[2] Понятието “работещ беден” е продукт на статистика за относителната бедност в страната. В нея “бедността” е характеристика на домакинството, докато “заетостта” е характеристика на физическото лице. Това е фактор, който може да свали много хора с иначе средни доходи, но зависими от тях лица (деца, неработещ член на семейството) до статута на “работещ беден”. Чисто статистически, ако едно лице получава минималната заплата за страната и живее само, то няма как да бъде класифицирано като “бедно”, тъй като нивото на МРЗ е по-високо от линията на бедността.