Смисълът в препоръките на икономическите светила
Преглед на стопанската политика – Word Format
(Word Format)
Икономическите публикации в пресата през тази седмица бяха посветени на мненията на външни и далечни наблюдатели с авторитет. Става въпрос именно за авторитета на изказалите се по повод България Джефри Сакс и Джоузеф Стиглиц.
Сакс е относително познат на широката общественост. Той бе доброволен съветник на Петър Стоянов, съдейства за подкрепата на страната в началото на 1997 и работи с една държавна и две частни институции у нас. За разлика от него, Джоузеф Стиглиц е по-непознат на гражданството, името му бе объркано от медиите поне десетина пъти. Най-голямата публикация за идеите му още като икономист на Световната банка е във в-к „Сега“ (октомври 1999). Наскоро „Капитал“ публикува фрагменти от неговата критика на основни аксиоми на икономическия начин на мислене и към финансовите институции на ООН. Тези идеи Стиглиц се опитва да обоснове от Нобеловата си реч насам, като най-съществената публична дискусия по тях се състоя в началото на ноември м.г. в Женева, където той говори пред Глобалния Форум по заетостта.
В препоръки и на двамата, изказани в лекции и интервюта могат да се откроят: а) относително очевидни и верни стопански съждения, съвсем не нови за обществения дебат в страната, б) генерални изводи за икономиката, които са спорни, и в) конкретни съвети „какво-да-се-прави-в-България“, които най-добре да не бъдат следвани.
А) Идеите на проф. Сакс за евроизация като сценарий за излизане от валутния борд повтарят множество публикации, вече известни на българската четяща общественост. Той смята, че „България“ трябвало да си извлече поуки от Аржентинската криза и ако се стигнело до такава – да приеме еврото като платежно средство.
Всъщност поуките следва да се извлекат така, че да не се стига до такава криза. След като тя се случи, първо, хората вече сами ще са избягали към еврото и – второ – правителството и централната банка, така или иначе знаят какво да правят, защото не ще има друг изход освен отказ от местната валута. Изборът в края на 1996 и 1997 г. бе точно такъв: пълен отказ от лева или запазването му чрез системата на валутния съвет.
На това отгоре готовността за преминаване към еврото е практически налице. Ако преди понеделнишките си изказванията Алфред Шипке и Джефри Сакс бяха отворили страницата на БНБ, те биха видели, че левовите банкноти в обръщение и левовите депозити са практически (т.е. до равнище 4/5 към края на 2001) покрити от активите на банката и че хората и фирмите често спестяват в евро и щатски долари.
За онези, които се интересуват от размислите по тази тема от времето преди и след последната аржентинска криза, можем да посочим поне следните източници:
“ книгата на Неновски, Христов и Петров „От лев към евро: кой е най-добрият път?“ връзка);
“ по повод възможността да се премахне лева и да се обмени еднократно и безусловно в евро писахме в това издание ( виж бр. 56 Р), където вече посочихме, че валутните резерви на централната банка покриват не само парите в обръщение, но и 82% от всички депозити.
“ Изобщо за смисъла на паричния съвет, възможностите за валутна субституция и свободно банкиране има налични множество текстове на страницата за Икономически знания по Интернет (виж например: Денационализацията на паричната единица (очерк на Мартин Димитров върху Истината за паричната единица от Паскал Сален); Парична политика или свободно банкиране: уроци от кризата в Аржентина от Георги Стоев, книгата Размисли за валутния режим: поуки от историята и перспективи, ИПИ);
“ По повод опита от фунционирането на валутния съвет в България препоръчваме обзора на Мартин Заимов и Калин Христов Паричната политика и икономиката: петте години на българския паричен съвет ( повече ); към онези, които подозират тези господа в субективност, съветът ни е да прегледат анализите по темата на Дойче Банк, Джей Пи Морган и Голдман Сакс;
“ За самообразование по темата ще бъде изключително полезна книгата на Николай Неновски Свободните пари: Въпроси на икономическата теория, издадена в София през 2001, от Академично издателство „Марин Дринов“.)
Важен е въпросът: какво от това, че България би приела еврото като законно платежно средство вместо лева? Вероятно най-важното предимство ще е, че ще има по-малък политически риск, няма да бъде възможно да се оправдават неблагоразумни политики с „проклятието“ на валутния съвет. Не по-малко важно е да се знае, че вследствие на евроизацията нито фирмите ще станат по-конкурентни, нито гражданството ще заживее по-охолно. Най-важно е обаче да не се повтаря опита, който доведе Аржентина до краха на системата в края на 2001. Джефри Сакс нищо не каза за това, професор Стиглиц смята, че виновен бил МВФ, защото бил „твърд към България“ (ако се вярва на пресата). Всъщност българският опит, който наподобява аржентинския, е в безхаберието по повод дълговете на квази-държавната пенсионна система, общинските дългове и планирането на безсмислени грандиозни проекти от рода на АЕЦ Белене.
Б) Джоузеф Стиглиц намери повод да изрази вижданията си за свободата на пазара и ползата от държавно регулиране. Неговите тези, нееднократно разгласавяни през последните три години, включително и в новата му книга „Глобализацията и недоволните от нея“, са най-общо такива:
1/ Свободната търговия и глобализацията в много случаи вредят на бедните изостанали страни;
2/ Когато в една страна има икономическа криза и правителството не може да плаща дълговете си, трябва да харчи още повече и да взима нови заеми;
3/ Когато в една страна има икономическа криза и инфлацията е висока, изходът е да се печатат още пари за да се увеличи съвкупното търсене.
Дебатът по вижданията на Стиглиц за икономическия растеж вече се води на всякакви международни форуми, включително страниците на МВФ, сп. Икономист, в-к Файненшъл Таймс. Противоположно на очакванията, най-аргументираната критика на възгледите на Стиглиц идва от страна на икономисти и стопански деятели от Бразилия, Индия и Малайзия. За съжаление европейският егоизъм не позволява разпространието на тази критика.
По-странното е как тези вярвания се аргументират с дългогодишната работа на проф. Стиглиц, резултатът от която е най-вече в доказването на очевидния факт, че хората разполагат с различна информация и умения при стопанското взаимодействие, и за което е удостоен с Нобелова награда.
В) Освен представяне на общи виждания за живота и икономиката проф. Стиглиц направи някои конкретни предложения, за които ще бъде най-добре да не намерят практическо осъществяване.
1/ Не продавайте БТК, защото международната конюнктура е неблагоприятна.
Проблемът обаче е, че за последните години въпросната международна конюнктура за телекомуникациите непрекъснато се влошава. Тъй като няма как да се знае кога ситуацията ще бъде различна, няма никаква гаранция че отлагането на продажбата ще подобри условията на сделката. Сигурният ефект от отлагане на сделката е допълнително морално остаряване на оборудването и вероятност в даден момент въобще да няма купувач. Стойността на активите е такава каквато е в момента и пропуснатите възможности в миналото нямат нищо общо с настоящата стойност. Отлагането на сделката ще доведе влошаване на услугите на БТК.
2/ Ренационалицазия на активи (разваляне на приватизационни сделки), ако това ще спомогне за отваряне на нови работни места. Без да знае за какво става дума, Джо Стиглиц – сам порядъчен човек – даде рамо на този доста долнопробен от морално гледище опит за възстановяване на силов контрол върху определени части от стопанството.
Нито в България, нито в САЩ съдът не може да прецени дали ренационализацията ще създаде работни места. В основата на тази надежда е разбирането, че държавата може да бъде по-добър работодател и стопанин от частния собственик. Дългите години на планов, приложен, развит и друг социализъм безспорно отхвърлиха тази хипотеза. Опитът показва, че държавата създава заетост за сметка на неефективност. Ако погледнем нещата от гледна точка на средата за бизнес развалянето на сделки с мотиви извън условията на договора ще бъде сигурен сигнал за чуждестранните инвеститори да избягват „направлението България“.
3/ По-висок бюджетен дефицит, който да стимулира растежа. Точно това се случи в Аржентина, но след това бе обвинен МВФ, че не се досетил какво става. Всъщност, МВФ бе „мек“ спрямо Аржентина. Несъгласен с това поведение, главният икономист на фонда, г-н Майкъл Муса напусна работа.
Противоположно на възгледите на Муса, предложенията на Джоузев Стиглиц, агрументирани с Аржентинския случай, а сега вече и с България, могат да се отнесат към конвенционалната кейнсианска теория, според която увеличаването на държавните разходи стимулира търсенето, растежа и има антициклични въздействия.
Същественият проблем в този случай е оптималното разпределение на ресурсите, което се случва в стопанската дейност на индивидуалните частно-правни субекти. Когато държавата „налива пари“ в знайни и незнайни приоритети се получава преразпределение на ресурси към група субекти за сметка на всички останали. Класическият въпрос в случая е, че правителството няма как да знае къде инвестициите са най-продуктивни, създават най-много капитал и богатство. Когато това се определя от пазара, икономиката е пазарна. В едно от изказванията си проф. Стиглиц казва, че „невидимата ръка на пазара е невидима, просто, защото я няма“. Това би било вярно само при плановата икономика, в която нещата се случват така, както се определят според нечия воля. Огромната загуба в случая е в пропуснати възможности, които се създават от свободната размяна. Когато има размяна и тя е доброволна – няма план, поне като преобладаваща практика на равнището на цялото, на обществото. Старата метафора за т.нар. невидима ръка резюмира повтарящото се обстоятелство, че сделките се сключват доброволно, когато са изгодни за страните, участващи в тях.
Освен това тежките последствия от кризата от 1996-1997 г. са много добър индикатор за ролята на държавата. Дали да печата и „налива“ пари в икономиката, или да поддържа балансиран бюджет и стабилност на средата за бизнес. Първият избор доведе до хиперинфлация, а резултатът от втория е очертаваща се пета поредна година на икономически растеж. Ако попитате Джо Стиглиц, дали с горните три предложения има предвид повторение на кризата – той ще ви отговори с твърдо „не“, че нещата трябва да се преценяват внимателно. Затова всъщност и става дума.
